Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (25)

XXV

Мел и близначките се настаниха в хотел „Бел Ер“ до двадесет и четвърти декември. В пет часа следобед дойде лимузината, за да ги откара в църквата. Мел беше красива в бялата си рокля, момичетата — също, в светлосини. Мел имаше букет от бели фрезии и орхидеи, а Джес и Вал — китки от дребни пролетни цветя и същите цветчета в лъскавите им коси. Мел ги огледа, преди да тръгнат, и остана доволна.

— Изглеждате прекрасно, момичета.

— Ти също, мамо. — Очите на Джесика блестяха и тя потърси погледа на майка си. — Страх ли те е?

Тя се поколеба, после се засмя:

— Ужасно.

Джесика се усмихна, но в очите й се мярна безпокойство — може би ще се върнат вкъщи?

— Да не се откажеш?

Мел се разсмя:

— Не! Нали знаеш, няма връщане назад.

Очите на Джес помръкнаха и Мел съжали, че й отвърна лекомислено. Погали ръката на хубавото червенокосо момиче.

— Шегувам се, Джес. Скоро тук ще бъде нашият дом.

Разбираше, че преместването бе най-трудно за Джес, но момичето не се оплака нито веднъж. През последните пет дни бе помагала на Пам да подредят стаите, а двете с Вал пренасяха своите неща в стаята за гости. Близначките щяха да живеят заедно, но не бяха свикнали с мисълта, че няма да разполагат с отделни стаи.

— Нямаше да имам нищо против, ако Вал не беше такава мърла — сподели Джес с Пам, после сви рамене. Просто нямаше възможност да са в отделни стаи и Джесика се примири с това. Тя се примиряваше с всичко. Дори с хладния прием на мисис Хан, която непрекъснато поглеждаше многозначително в куфарите им и в шкафовете. Последните им вещи бяха събрани в куфарите в хотела, за да бъдат отнесени тази вечер в къщата на семейство Халам. Мел не искаше да се настанят там преди сватбата.

— Ето че пристигнахме. — Джес погледна през прозореца на колата към хубавата малка църква. Мел се умълча, а Вал ахна, когато видя Марк — изглеждаше много красив, млад и силен. Питър и Мат вече бяха вътре, а Пам ги чакаше в преддверието. Тя беше със същата синя рокля като тези на близначките и такъв букет и щеше да мине първа по пътеката, последвана от Валери, после от Джесика, а след малка пауза — и от Мел. Питър и момчетата щяха да ги чакат пред олтара, а на излизане отпред щяха да вървят Пам и Мат, хванати за ръка, след тях — Марк, и накрая — Питър с Мел. Всичко бе обмислено предварително, Мел бе поръчала поканите в Ню Йорк, а секретарката на Питър ги бе разпратила до най-близките му приятели.

Докато вървеше по пътеката, Мел се огледа и осъзна, че не познава нито един от гостите. Омъжваше се, без да присъствува поне един неин приятел — само близначките. Приближи се към олтара смъртнобледа, изтощена от вълнение и очакване. Очите й потърсиха Питър, който пристъпи и мълчаливо я хвана за ръката. Изведнъж всичко друго престана да я интересува — остана единствено той. Мека розовина оживи лицето й. Преди да започне церемонията, Питър нежно й прошепна:

— Обичам те, Мел. Всичко ще бъде наред.

— И аз те обичам — едва успя да отвърне тя.

Свещеникът напомни на присъствуващите защо са се събрали.

— На този свят ден — Бъдни вечер — ние сме тук, за да съединим тази жена и този мъж със свещените връзки на брачния съюз…

Мел можеше да чуе биенето сърцето си. От време на време Питър нежно галеше ръката й. Настъпи моментът за размяна на клетвите и пръстените. Той бе поръчал нейния, докато я нямаше — обикновена халка, украсена с диаманти. Тя твърдо отказа да й купува годежен пръстен. Свела поглед към пръстените, почувствува, че очите й се изпълниха със сълзи и едва виждаше, когато сложи на пръста му семплата златна халка.

— Свързани в едно от този ден нататък… в добро или лошо… докато смъртта ви раздели…

По гърба й премина тръпка. След всичко това не би могла да го загуби. И все пак той бе преживял загубата на Ан и ето ги сега заедно.

Тя вдигна поглед към лицето на мъжа, който бе вече неин съпруг.

— Обявявам ви за мъж и жена.

Органът засвири, хорът запя „Тиха нощ“. Мел погледна в очите на Питър и усети, че се разтапя.

— Може да целунете булката — каза представителният свещеник и се усмихна на Мел. Питър я целуна и после минаха по пътеката, сякаш не стъпваха по земята. В следващия час тя се ръкува с множество хора, които никога не бе виждала, но успя да открадне един миг, за да целуне Марк, Матю и Пам и да им каже колко е щастлива. Отдалеч зърна мисис Хан и си каза, че дори на сватбения им ден тя изглежда кисела, но Питър специално се ръкува с нея и тогава Мел я видя да се усмихва. Запита се дали мисис Хан я одобрява. Може би на нея все още й бе мъчно за Ан. Това й напомни за Ракел и Мел съжали, че тя не е с нея на този ден. Мел нямаше семейство и Ракел й бе почти като майка. После седмината се качиха в лимузината, която ги откара в хотел „Бел Ер“ за приема. Сватбеното тържество се оказа по-голямо, отколкото бе очаквала. Вечерята бе обявена за седем и половина. Когато влязоха в залата, Мел видя, че има най-малко стотина души. Оркестърът засвири, Питър спря и я целуна по устните.

— Здравей, мисис Халам!

Изведнъж всичко й се стори прекрасно — нямаше значение, че гостите са й непознати, нито я интересуваше дали ще ги види отново някога. Те присъствуваха на най-щастливия момент в живота й. Хората непрекъснато идваха при нея, ръкуваха се, казваха й колко им харесва, когато я гледат по телевизията, и какъв голям късметлия е Питър.

— Не, аз съм щастливката — настояваше тя. За миг радостта й помръкна, защото й се стори, че в един ъгъл зърна Вал, която тихо плачеше и разговаряше с Марк. Но докато стигне до тях, на Вал й беше минало, тя се засмя и прегърна Мел. Джесика ги погледа, после също прегърна майка си.

— Обичаме те, мамо, и се радваме за теб.

Но тя видя, че в очите на Джес имаше и болка. Нямаше да им бъде леко, дори и на Мел с Питър до нея. Но беше сигурна, че е постъпила правилно и момичетата трябваше да се приспособят. Знаеше, че на тях им се струва жестоко и изпитваше благодарност, че не си го изкарваха на Питър. Това можеше да се очаква, но децата й не бяха такива. Забеляза един-два пъти, че Пам бе много рязка към нея, но с това щеше да се справи постепенно, след като Пам свикне с мисълта, че баща й отново се е оженил. Всичко с времето си — непрекъснато си повтаряше Мел.

Романът между Вал и Марк изглежда продължаваше, въпреки че не изглеждаха така щастливи, както преди. Мел смяташе, че сега, когато живеят заедно, блясъкът в отношенията им малко ще помръкне. Той ще види каква „мърла“ е Вал, както казва Джес, а на нея ще й омръзне постоянното му присъствие и чувствата им ще се поохладят. Поне се надяваше да стане така. От тези мисли я откъсна Мат, който се поклони и я покани да танцуват. Двамата изиграха нещо като жига, а гостите ги наблюдаваха усмихнати. След това Питър я завъртя под звуците на валса.

— Знаеш ли колко си красива?

— Не, а ти знаеш ли колко съм щастлива? — Тя сияеше.

— Кажи ми, искам да го чуя.

Той изглеждаше не по-малко щастлив. Но на него му беше лесно. Мел трябваше да преживява големите промени — да се откаже от работата си, да премести децата си в друго училище, да продаде къщата си, да се раздели с Ракел, да напусне Ню Йорк…

— Никога в живота си не съм била по-щастлива…

— Чудесно. Така трябва да бъде. — Той огледа залата, докато валсираха. — Децата ни също изглеждат доволни.

Пам се смееше на нещо, което й говореше Джес, Марк танцуваше с Вал, а Матю забавляваше гостите.

— Така ми се струва. Само мисис Хан не изглежда особено радостна.

— Дай й време. Тя е малко сдържана.

Това беше твърде меко казано, но Мел не го коментира.

— Тя, както и всичките ми приятели, много те харесват.

— Изглеждат симпатични.

Бяха като гостите на всяка сватба — приличаха на актьори, които трябваше да ядат, да танцуват и да се веселят.

— По-късно, когато нещата се поуспокоят, ще ги каним на гости на малки групи, за да се запознаеш с всеки поотделно. Разбирам, че сега ти е трудно.

— Не особено. — Тя се усмихна, загледана в очите му. — Благодарение на теб. Знаеш ли, интересувате ме само ти и децата.

Той беше доволен, но искаше да хареса и приятелите му. Те вече я познаваха, но и тя трябваше да ги опознае.

— Ще ти харесат.

Танцът свърши, приближи се един колега на Питър и заговориха за интервюто, което тя бе направила с него. Той бе присъствувал в залата по време на трансплантацията на Мери и Мел си го спомняше. Тя танцува с много мъже, които не познаваше, смя се на шегите им, ръкува се, опита се да запомни имената им, после се отказа и най-после в единадесет часа всички си тръгнаха. Лимузината ги откара в къщата на Питър и децата влязоха едно по едно. Марк носеше Матю, който заспа в колата, а момичетата бъбреха и се прозяваха.

Питър хвана ръката на Мел и я спря:

— Един момент, моля.

— Какво има? — изненада се тя. Шофьорът внасяше багажа им. Питър се усмихна, внезапно я вдигна на ръце и я пренесе през прага, като я пусна чак пред коледната елха.

— Добре дошла у дома, любов моя.

Те се целунаха, а децата се качиха на пръсти по стълбите. Марк беше единственият, който се усмихваше. Трите момичета изглеждаха напрегнати и не желаеха да размишляват какво точно означава днешният ден. Това вече не беше игра, беше истина. Пам и близначките тихо си пожелаха лека нощ, прибраха се в стаите си и затвориха вратите. На Пам не й хареса, когато видя Мел в прегръдките на Питър. Близначките също не изпитваха радост при мисълта, че майка им вече не принадлежи единствено на тях.

Питър и Мел заговориха за сватбения си ден. Тържеството бе чудесно, имаше защо да са доволни. Той сипа по чаша шампанско и когато часовникът над камината би полунощ, вдигна тост:

— Весела Коледа, Мел!

Тя се изправи, остави чашата си и двамата размениха дълга целувка. После той я грабна на ръце и я понесе нагоре по стълбите.