Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (9)

7.

Бийни спря моторния си скутер на паркинга на факултета точно под купола на Обсерваторията и се затича по пътеката, която водеше към главния вход на огромната постройка. Докато се качваше по широкото каменно стълбище, той с изненада чу някой да го вика отгоре.

— Бийни! Ето те и теб най-сетне.

Астрономът вдигна очи. Високата, тежко скроена и силна фигура на приятеля му Теремон 762 от „Саро Сити Кроникъл“ се очертаваше на фона на грамадната врата на Обсерваторията.

— Теремон? Мен ли търсиш?

— Да, теб. Казаха ми, че няма да се появиш тук още няколко часа. Но ти все пак изникна тъкмо когато си тръгвах. Това е моят усет за изненадващи открития!

Бийни взе на бегом последните няколко стълби и двамата бързо се прегърнаха. Той познаваше журналиста от три-четири години, откакто Теремон бе дошъл в Обсерваторията, за да вземе интервю от някой от учените относно последния манифест на ексцентричните Апостоли на Пламъка. Двамата се бяха сближили, макар Теремон да беше с пет години по-възрастен и да произхождаше от едно по-ниско и по-светско социално стъпало. На Бийни му допадаше идеята да има приятел, който да не е въвлечен по никакъв начин в университетските машинации; а Теремон пък се радваше да познава някого, който няма абсолютно никакъв интерес да го използва заради значителното му журналистическо влияние.

— Има ли нещо нередно? — попита Бийни.

— Ни най-малко. Но се налага отново да ми дадеш едно от тези рутинни интервюта в стил Гласът на науката. Мондиор произнесе последната си знаменита реч: „Разкайте се, разкайте се, Страшният съд идва“, нали се сещаш. Сега твърди, че е готов да разкрие точния час, когато светът ще бъде унищожен. Всъщност, ако се интересуваш, това ще се случи идната година на деветнадесети тепгар.

— Този луд човек! Всяка свързана с него новина е загуба на печатно пространство. Защо въобще се намират хора, които да обръщат внимание на Апостолите?

Теремон сви рамене.

— Истината е, че хората се вслушват в думите им. И става въпрос за много хора, Бийни. Ако Мондиор твърди, че краят наближава, аз ще имам нужда от някой като теб, който да се изправи и да каже: Това не е истина, братя и сестри! Не се страхувайте! Всичко е наред! Или нещо от този род. Нали мога да разчитам на теб, Бийни?

— Знаеш, че можеш.

— Тази вечер?

— Тази вечер? О, Господи, Теремон, тази вечер всичко е объркано. Колко време според теб ще отнеме това?

— Половин час? Четиридесет и пет минути?

— Виж какво — рече Бийни, — точно сега имам спешна среща — затова и идвам по-рано. Освен това се заклех на Раиста, че ще побързам да се прибера, за да й посветя, ами… за да й посветя час-два. Напоследък пътищата ни толкова се раздалечиха, че едва успяваме изобщо да се видим. А по-късно вечерта отново трябва да дойда в Обсерваторията, за да се погрижа за няколко снимки…

— Добре — прекъсна го Теремон. — Разбирам, че съм избрал неподходящ момент. Няма никакъв проблем, Бийни. Крайният срок за предаването на този материал е утре следобед. Какво ще кажеш да поговорим утре сутринта?

— Сутринта? — каза Бийни несигурно.

— Зная, че това е немислимо за теб. Но онова, което имам предвид е да се върна тук по изгрев-Онос, тъкмо когато приключваш нощната си работа. Ако просто успееш да ми дадеш едно малко интервю, преди да се прибереш вкъщи да спиш…

— Ами…

— Услуга като на приятел, Бийни.

Бийни погледна журналиста уморено.

— Разбира се. Не е там проблемът. Просто утре сутринта може да съм толкова гроги, че изобщо да не съм ти от полза.

Теремон се ухили.

— Това не ме тревожи. Забелязал съм твоята способност да се отърсваш от умората дяволски бързо, когато се налага да опровергаваш разни антинаучни щуротии. Тогава до утре, до изгрев-Онос? В твоя кабинет, нали?

— Точно така.

— Хиляди благодарности, приятелю. Дължа ти една почерпка.

— Няма защо.

Теремон му махна с ръка и тръгна да слиза по стълбите.

— Поздрави от мен своята красива дама — извика той. — Ще се видим утре сутринта.

— Да, утре сутринта — отекна гласът на Бийни.

Колко странно прозвуча това. През предобедите той не се срещаше с никого и не се интересуваше от нищо. Но за Теремон щеше да направи изключение. Нали за това бяха приятели?

Бийни се обърна и влезе в Обсерваторията.

Вътре всичко беше спокойно и залято от мъждива светлина, цареше познатата тишина на големия научен храм, където бе прекарал по-голямата част от времето си още от ранните си университетски години. Но той знаеше, че това спокойствие е измамно. Тази величествена постройка, както и повечето светски институции по света, приличаше на един неспирен водовъртеж от всевъзможни конфликти, които варираха от най-възвишените философски спорове до най-дребнавите и тривиални вражди, кавги, клевети и интриги. Гилдията на астрономията не беше по-добродетелна от която и да е друга.

Въпреки това Обсерваторията беше като светилище за Бийни и за повечето хора, които работеха тук — място, където можеха да загърбят светските проблеми и да се отдадат в по-голяма или по-малка стенен безметежно на вечната борба, чиято цел беше да се даде отговор на поставените от вселената велики въпроси.

Бийни тръгна бързо по дългия главен коридор, опитвайки се както винаги без успех да заглуши трополенето на ботушите си по мраморния под.

Той хвърли бърз поглед вляво и вдясно към стъклените витрини, където имаше постоянна изложба на свещените експонати, свързани с историята на астрономията. Тук бяха грубите и почти комични телескопи, използвани от пионери като Чектор и Станта преди четири-пет века. Тук бяха и чепатите черни метеоритни буци, които бяха падали от небето в продължение на векове; по един загадъчен начин те напомняха за тайните, които се криеха отвъд облаците. Тук бяха също и първите издания на славните астрономически небесни карти и учебници, както и пожълтелите от времето ръкописи на някои от епохалните теоретически трудове на великите мислители.

Бийни се спря за миг пред последния от тези ръкописи, който, за разлика от другите, изглеждаше почти нов и запазен, защото беше дело на учен от предишното поколение астрономи — това бе класическата кодификация на Теорията на всеобщата гравитация на Атор 77, разработена малко преди Бийни да бъде роден.

Макар да не беше особено религиозен човек, той се вторачи в неголямата купчина листа с чувство, което приличаше твърде много на благоговение и откри, че в главата му се върти нещо почти като молитва.

Теорията за всеобщата гравитация беше един от стълбовете на неговото мироздание: може би най-важният стълб. Той не можеше да си представи какво щеше да прави, ако този стълб се сгромолясаше. А точно сега му се струваше, че могъщата колона може да се разклати.

В дъното на коридора, зад една красива бронзова врата, се намираше кабинетът на доктор Атор. Минавайки покрай нея, Бийни хвърли бързо поглед и се завтече нагоре по стълбите. Многоуважаваният и извикващ страхопочитание директор на Обсерваторията беше последният човек на света, наистина последният, когото Бийни искаше да види в този момент.

Фаро и Иймот го очакваха горе в стаята с картите, както се бяха разбрали.

— Съжалявам, че закъснях — рече Бийни. — Имах проблеми този следобед.

Те му се усмихнаха нервно и примигаха с късогледите си очи. Колко странни бяха тези две момчета, замисли се той не за първи път. И двамата бяха от някаква затънтена аграрна провинция — Ситин или може би Катамбер. Фаро 24 беше нисък и топчест, а походката му бе отпусната и мързелива. Като цяло той беше весел, безгрижен и непостоянен. Приятелят му Иймот 70 беше невероятно висок и слаб, нещо като стълба на панти с ръце, крака и лице; човек на практика се нуждаеше от телескоп, за да види главата му, която се мержелееше някъде високо в стратосферата. Въпреки това те бяха неразделни и така си караха открай време. Бяха най-блестящите сред всички наскоро дипломирали се студенти и се намираха едно ниво по-долу от Бийни в йерархическата стълбица на Обсерваторията.

— А, и ние не сме тук от много време — отвърна веднага Иймот.

— Само от една-две минути, доктор Бийни — добави Фаро.

— Все още не съм „доктор“, но все пак благодаря — рече Бийни. — Предстои ми да мина през последното изпитание. Как се справихте с тези изчисления?

Помръдвайки и потропвайки с невъзможно дългите си крака, Иймот рече:

— Това са гравитационни изчисления, нали, сър?

Фаро толкова силно го сръчка с лакът в ребрата, че Бийни се приготви да чуе звука на счупена кост.

— Няма нищо — каза по-старшият астроном. — Всъщност Иймот е прав. — Той се усмихна вяло на високия мъж. — Исках да приемете това като едно чисто абстрактно математическо упражнение. Но не се изненадвам, че сте успели да отгатнете за какъв контекст става дума. Вие разбрахте това след като получихте резултата, нали така?

— Да, сър — отговориха Фаро и Иймот едновременно.

— Най-напред направихме изчисленията от край до край — рече Фаро.

— След това ги прегледахме още веднъж и нещата станаха ясни — каза Иймот.

— А, да — забеляза Бийни. Тези хлапета донякъде го смущаваха. Те бяха толкова по-млади — всъщност само с шест-седем години, но той беше асистент, а те само студенти, а това беше огромна бариера както за него, така и за тях. Но макар и млади, те имаха изключителни умове!

Общо взето Бийни не беше доволен, че са се досетили за концептуалната матрица на изчисленията. В действителност изобщо не беше доволен. Само след няколко години те щяха да бъдат тук, във факултета, и може би щяха да се състезават за същото преподавателско място, което се надяваше да получи, а това можеше да не е никак забавно. Но той се опита да не мисли за тези неща.

Бийни посегна към тяхната разпечатка.

Иймот му я подаде със силно разтреперани ръце.

Бийни се зае да прегледа редиците цифри, в началото спокойно, но след това с все по-нарастващо вълнение.

В продължение на цяла година той бе разсъждавал над определени изводи от Теорията за всеобщата гравитация, която наставникът му Атор бе довел до такова съвършенство. Това беше големият му триумф и именно на нея дължеше славата си. Всъщност той бе разработил теория за орбиталното движение на Калгаш и всичките му шест слънца, базирана на рационалните принципи за силите на привличане.

Използвайки съвременна изчислителна техника, Бийни проучваше определени аспекти на орбитата на Калгаш около основното му слънце Онос, когато за свой ужас откри, че резултатите му не отговарят напълно на постулатите на Теорията за всеобщата гравитация. Според теорията на Атор в началото на настоящата година Калгаш трябваше да се намира тук по отношение на Онос, а той несъмнено се намираше другаде.

Отклонението беше незначително — само няколко десетични единици — но в един по-широк смисъл то изобщо не беше незначително. Теорията за всеобщата гравитация беше толкова точна, че повечето хора предпочитаха да я наричат Закона за всеобщата гравитация. Математическата й база се считаше за безпогрешна. Но в една теория, която цели да обясни движението на света през пространството, няма място дори и за най-малки несъответствия. Тя или е пълна, или не е: средно положение нямаше. Освен това Бийни знаеше, че разликата от няколко десетични единици в едно малко по обхват изследване, може да се превърне в огромна бездна, ако бъдат предприети по-амбициозни изчисления. Каква полза щеше да има от цялата Теория за всеобщата гравитация, ако предполагаемото положение на Калгаш след век се окажеше невярно и планетата се озовеше точно от обратната страна на Онос?

Бийни бе проверявал изчисленията си толкова много пъти, че накрая взе да му се повръща от тях. Резултатът беше винаги един и същ.

Но на какво все пак да вярва?

На своите числа или на доминиращата страховита схема на Атор?

На своите незначителни представи за астрономия или на дълбокото прозрение на Атор за фундаменталния строеж на вселената?

Представи си как стои на купола на Обсерваторията и крещи: „Чуйте ме всички. Теорията на Атор е грешна. Ето ги моите резултати, които я опровергават!“ Това щеше да извика такива изблици на смях, че да бъде издухан от континента. Кой беше той, че да се противопоставя на титана Атор? Кой би могъл да повярва, че един неопитен асистент е преобърнал Закона за всеобщата гравитация с главата надолу?

И все пак… все пак…

Очите му се плъзгаха бързо от лист на лист. Изчисленията на Фаро и Иймот върху първите две страници му бяха непознати. Той бе заложил данните за двамата студенти по такъв начин, че основните съотношения, откъдето цифрите са били извлечени, да не са никак ясни и очевидно те бяха подходили към проблема по начин, който всеки астроном, опитващ се да изчисли планетарна орбита, би счел за нестандартен. Точно това бе искал и Бийни. Общоприетият метод винаги водеше до катастрофални резултати; но той имаше твърде много информация на свое разположение, за да може да работи по някакъв друг начин освен по общоприетия. В това отношение Фаро и Иймот нямаха неговите проблеми.

Но следейки линията на техните разсъждения и доводи, Бийни започна да забелязва обезпокоителни съвпадения на цифрите. На третата страница те вече бяха преплетени с неговите собствени изчисления, които знаеше наизуст.

И оттам нататък всичко водеше стъпка по стъпка и систематично до същия смайващ, разтърсващ, невъобразим и напълно неприемлив краен резултат.

Бийни погледна втрещено двамата студенти.

— Нали няма никаква възможност да сте сбъркали някъде. Ето тези интегрирания, например… те изглеждат доста коварни…

— Сър! — извика Иймот, потресен до дъното на душата си. Лицето му бе станало яркочервено, а ръцете му се люлееха сякаш против волята му.

Фаро заговори по-миролюбиво:

— Опасявам се, че са верни, сър. Всичко съвпада и напред, и назад.

— Да, предполагам, че е така — каза Бийни унило. Той се опита да скрие тревогата си, но ръцете му трепереха толкова силно, че листовете на разпечатката започнаха да пърхат в пръстите му. Понечи да ги сложи на масата пред себе си, но китката му направи рязко, неконтролируемо движение, което много напомняше за жестикулациите на Иймот, и те се разпиляха по пода.

Фаро коленичи да ги събере. Той хвърли към Бийни тревожен поглед.

— Сър, ако сме ви разстроили по някакъв начин…

— Не. Ни най-малко. Просто не можах да се наспя днес, това е проблемът. Работата ви безспорно е добра, много добра. Гордея се с вас. Да се заемете с проблем, който няма абсолютно никакъв реален резонанс, който на практика противоречи напълно на научната истина, и после да вървите методично към заключението, което се изисква от изходните данни, съумявайки да игнорирате обстоятелството, че предварителното условие е абсурдно… ами това е чудесно свършена работа, възхитителна демонстрация на вашия логически капацитет, първокласен мисловен експеримент…

Той забеляза, че си разменят бързи погледи. Зачуди се дали успява да ги заблуди дори и най-малко.

— А сега — продължи той, — извинете ме приятели… но имам друга среща…

Бийни нави стегнато проклетите книжа под формата на цилиндър, мушна ги под мишницата си и после се втурна покрай двамата студенти към вратата и оттам към коридора. На практика той тичаше, бързайки да се прибере в малкия си уединен и сигурен кабинет.

„Боже мой — мислеше си той. — Боже мой, боже мой, боже мой, какво направих? И какво ще правя сега?“

Бийни зарови глава в ръцете си и зачака, докато сърцето му се поуспокои. Но то като че ли нямаше подобни намерения. След минута той се поизправи и натисна с пръст бутона за свързване, който беше на бюрото му.

— Свържете ме със „Саро Сити Кроникъл“ — каза той на микрофона. — Теремон 762.

От комуникатора дойде дълго и влудяващо пращене и съскане. После изведнъж долетя дълбокият глас на Теремон:

— Отдел новини, Теремон 762.

— Бийни.

— Какво? Не чувам какво казваш!

Бийни разбра, че не е успял да възпроизведе нещо повече от грачене.

— Бийни е, казвам! Искам… искам да променим времето на срещата.

— Да го променим? Виж приятелю, знам как се чувстваш сутринта, защото и аз съм така. Но на всяка цена трябва да поговорим до утре по обед, иначе оставам без материал. Оставам те ти да решиш кога — аз съм готов по всяко време, но…

— Ти не ме разбираш. Искам да се срещнем по-рано, а не по-късно, Теремон.

— Моля?

— Тази вечер. Да речем в девет и половина. Или в десет, ако не можеш по-рано.

— Разбрах, че ще правиш някакви снимки в Обсерваторията.

— Да вървят по дяволите тези снимки, човече. Трябва да те видя.

— Трябва? Бийни, случило ли се е нещо? За Раиста ли става дума?

— Това няма абсолютно нищо общо с Раиста. Девет и половина? В „Шестте слънца“?

— Да, в „Шестте слънца“, в девет и половина — рече Теремон. — Разбрано.

Бийни прекъсна връзката и в продължение на един дълъг миг остана загледан в навитите на цилиндър книжа пред себе си, поклащайки мрачно глава. Сега се чувстваше малко по-спокоен, но промяната бе съвсем незначителна. Щом довереше всичко това на Теремон, товарът на плещите му щеше да поолекне. Той вярваше на Теремон безрезервно. Общото мнение беше, че лоялността не влиза в добродетелите на вестникарите и Бийни знаеше това, но Теремон беше първо приятел и после журналист. Той никога не бе злоупотребявал с доверието на Бийни, нито веднъж.

Но дори и сега Бийни нямаше никаква представа каква ще бъде следващата му стъпка. Може би Теремон щеше да измисли нещо. Може би.

Той напусна Обсерваторията по задното стълбище, промъквайки се като крадец през аварийния изход. Беше принуден да мине оттам, защото не смееше да поеме риска да налети на Атор. Възможността да срещне Атор именно сега, да се изправи срещу него лице в лице и очи в очи, му се струваше чудовищна.

Пътуването с моторния скутер до дома му премина ужасно. Имаше чувството, че всеки момент законите за гравитацията можеха да се окажат неверни и тогава ще се понесе към небесата. Най-накрая пристигна в малкия апартамент, който делеше с Раиста 717.

Когато го видя, тя ахна.

— Бийни! Бял си като…

— Да, като привидение. — Той протегна ръце към нея и я притисна плътно към себе си. — Прегърни ме — рече Бийни. — Прегърни ме.

— Какво има? Какво се е случило?

— По-късно ще ти кажа — отвърна той. — Просто ме прегърни.