Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (8)

6.

Келаритан каза:

— Уредихме всички подробности във връзка с вашата инспекция на Тунела на мистерията, доктор Шийрин. Ако бъдете долу пред хотела си след около час, една от нашите коли ще ви вземе.

— Добре — отвърна Шийрин. — Ще се видим след около час.

Закръгленият психолог остави слушалката и се вторачи в сериозните черти в огледалото срещу леглото си.

Лицето, което го гледаше оттам, беше угрижено. Изглеждаше толкова изпит и изтощен, че реши да щипне бузите си, за да се увери дали все още са там. Да, бяха си на мястото — познатите му месести бузи. Не беше загубил нито грам от теглото си. Изпитостта беше плод на въображението му.

Шийрин спа лошо — почти не мигна, сега поне така му се струваше — а вчера само се докосна до храната си. Но изобщо не беше гладен. Мисълта да слезе долу за закуска никак не го радваше. Това беше нещо ново за него — да не изпитва глад.

Каква беше причината за мрачното му настроение? — чудеше се той. Може би това се дължеше на вчерашните разговори със злочестите пациенти на Келаритан.

Или просто се страхуваше да се спусне в Тунела на мистерията?

Срещите с тези трима пациенти определено не бяха от лесните. Доста време бе изминало, откакто не се занимаваше с истинска клинична работа и очевидно престоят му сред учените от университета Саро бе отслабил способността му за професионална отчужденост, която позволяваше на лекарите да се противопоставят на болестите, без да бъдат завладени от съчувствие и състрадание. Шийрин се учудваше, че е станал толкова милозлив и лесно уязвим.

Първият от тях, докерът Харим, изглеждаше достатъчно корав, за да устои на всичко. И все пак петнадесетте минути Мрак по време на пътуването му през Тунела на мистерията го бяха довели до такова състояние, че само спомена за изживяната психическа травма го караше да изпадне в хистерия, придружена от празен брътвеж. Гледката беше ужасно мъчителна.

А след това и другите двама, с които бе разговарял през следобеда — те бяха дори и по-зле. Джистин 190, учителката, онази красива крехка жена с тъмни интелигентни очи — тя и за миг не можа да спре хлипането си и макар поне в началото да говореше ясно и разбрано, по-късно разказът й се превърна в едно несвързано бърборене, което се въртеше около няколко изречения. А Чимилит 97, гимназистът — атлет: беше очевидно, че се е намирал в съвършено физическо състояние — Шийрин нямаше да забрави скоро как реагира момчето при вида на следобедното небе, когато той отвори транспарантите в стаята. Онос сияеше на запад. Единственото, което можа да каже едрият напет Чимилит, беше: „Мракът… Мракът…“, а сетне се обърна и се опита да се скрие под леглото!

Мракът… Мракът…

„А сега е мой ред да се спусна през Тунела на мистерията“, мислеше си мрачно Шийрин.

Разбира се, той можеше просто да откаже. В договора му за консултации с градската управа на Джонглор нямаше такава точка, която да го задължава да излага душевното си здраве на риск. Неговото становище щеше да има тежест и без да рискува главата си.

Но нещо в него се бунтуваше срещу подобна плахост. Ако не друго, то професионалната му гордост го тласкаше към Тунела. Той беше тук, за да изследва феномена на масовата хистерия и да помогне на тези хора не само да излекуват сегашните си пациенти, но и да предотврати повтарянето на тази трагедия. Как би намерил смелост да обясни какво се е случило с жертвите на Тунела, ако сам не проучеше отблизо каква е причината за техните смущения. Трябваше да го направи. Обратното би било истинско професионално престъпление.

В същото време не искаше никой да го обвинява в малодушие, дори и тези непознати нему хора от Джонглор. Спомни си как му се бяха подигравали като дете: „Шишко е страхливец! Шишко е страхливец!“ И всичко това бе извикано от нежеланието му да се покатери на едно дърво, което очевидно не беше по възможностите на тежкото му и зле координирано тяло.

Но Шишко не беше страхливец. Шийрин знаеше това. Той беше доволен от себе си: здравомислещ и уравновесен човек. Просто не искаше другите да си правят погрешни заключения за него поради негероичния му външен вид.

Освен това онези, при които се бяха появили някакви емоционални смущения вследствие на спускането им през Тунела на мистерията, бяха по-малко от един на десет. Навярно са били уязвими по някакъв начин. „И именно защото беше толкова здравомислещ — каза си Шийрин — и толкова уравновесен, нямаше никакво основание да се страхува.“

Нямаше…

основание…

да се страхува…

Той си повтаряше тези думи докато се почувства почти напълно спокоен.

Но въпреки това, когато тръгна надолу по стълбите, за да изчака служебната кола на болницата, Шийрин не беше онзи жизнерадостен човек, какъвто се познаваше.

Там го очакваха Келаритан, Кюбело и някаква зашеметяваща жена на име Варита 312, която му представиха като един от дизайнерите на Тунела. Шийрин се ръкува с всички тях сърдечно, с широка усмивка на лицето, надявайки се да изглежда искрен.

— Днес е чудесен ден за пътуване до увеселителния парк — рече той, опитвайки да вложи весели нотки в гласа си.

Келаритан го погледна някак особено.

— Радвам се, че се чувствате по този начин. Спахте ли добре, доктор Шийрин?

— Много добре, благодаря ви… Е, доколкото това е възможно при тези обстоятелства, бих казал. След срещата ми с тези нещастници през вчерашния ден.

Кюбело се обади:

— Значи вие не сте оптимист относно шансовете им да се възстановят?

— Бих искал да съм такъв — отговори Шийрин двусмислено.

Колата се носеше плавно по пътя.

— До площадката на Експозицията по случай стогодишнината има около двадесет минути път — каза Келаритан. — Там ще бъде пълно с народ — така е всеки ден — но ние сме оградили една голяма част от увеселителния парк с въжета, така че няма да ни безпокоят. Както знаете, самият Тунел на мистерията беше затворен, след като проблемите станаха очевидни в пълна степен.

— Смъртните случаи ли имате предвид?

— От само себе си се разбира, че ние не можехме да допуснем хората да продължават да се спускат в Тунела след това — рече Кюбело. — Но трябва да знаете, че ние обсъждахме затварянето му много по-рано. Трябваше обаче да разберем дали появилите се смущения се дължат на някакво истинско заболяване или просто хората стават жертва на някаква масова хистерия.

— Разбира се — отвърна Шийрин студено. — Градският съвет не би искал да затвори един толкова доходен атракцион, освен ако няма наистина основателна причина. Като например неколцина клиенти да умрат от страх, предполагам.

Атмосферата в колата стана крайно неприветлива.

— Тунелът не е само доходен атракцион, доктор Шийрин, но също и място, което всеки дошъл на Експозицията, иска да посети. Разбрах, че хиляди хора биват отпращани всеки ден.

— Въпреки че още от първия ден се знаеше, че някои от онези, които са преминали през Тунела, като Харим и семейството му, са излезли оттам с психически разстройства.

— Именно поради това, докторе — намеси се Кюбело.

— Моля?

— Простете ми, ако ви се стори, че се намесвам в собствената ви специалност — каза адвокатът с угоднически тон. — Но бих искал да ви напомня, че в страха има своеобразно очарование, когато е част от играта. Всяко новородено дете се страхува инстинктивно от три неща: от силни шумове, от падане и от пълна липса на светлина. Ето защо се счита за много забавно да скочиш към някого и да му извикаш „Бау!“. Или пък да летиш с вагонетка в някой от увеселителните паркове. Поради това всички искат да видят най-напред Тунела на мистерията. Хората излизат от Мрака разтреперани, задъхани и наполовина умрели от страх, но те продължават да си плащат и да влизат вътре. Обстоятелството, че неколцина излизат оттам в състояние на тежък шок само увеличава притегателната сила на атракциона.

— Много хора си мислят, че са достатъчно корави, за да издържат онова, от което други са били толкова силно раздрусани, така ли?

— Точно така, докторе.

— А когато се случи някой да излезе от Тунела не просто разстроен и объркан, а направо умрял от страх? Предполагам, че дори ако след това уредниците на Експозицията не са могли да решат дали да затворят Тунела, че броят на потенциалните клиенти значително е намалял, след като новината за смъртните случаи е стигнала до хората.

— А, точно обратното — рече Кюбело с усмивка на тържество. — Същият психологически механизъм продължи да действа, та дори и по-силно. В края на краищата, ако някой със слабо сърце иска да се спусне през Тунела, нека сам да си носи риска — защо да се учудваме, когато с него се случи нещо? Градският съвет обсъди проблема надълго и нашироко и накрая се взе решение всеки клиент да преминава през медицински преглед, преди да му бъде разрешено да се качи на вагонетката. Всъщност тази мярка повиши продажбите на билетите.

— В такъв случай — каза Шийрин — защо Тунелът е затворен сега? Мога да си представя какъв страхотен бизнес можете да развъртите, като имам предвид онова, което ми разказахте — безкрайни опашки, проточили се от Джонглор до Кхунабар, тълпи от хора, очакващи да влязат в единия край, и един стабилен поток от трупове, които биват извличани от другия.

— Доктор Шийрин!

— Добре, защо не е отворен, щом дори и смъртните случаи не тревожат никого?

— В случая става дума за проблема с дължимите застраховки — рече Кюбело.

— А да. Разбира се.

— Въпреки зловещия и превратен начин, по който представихте нещата, действителните смъртни случаи са съвсем малко на брой — мисля, че бяха три, или може би пет. Семействата на загиналите получиха адекватни обезщетения и случаите бяха приключени. Онова, което в крайна сметка се превърна в проблем, беше не броят на смъртните случаи, а този на оцелелите, които ставаха жертва на психически смущения. Започна да става ясно, че някои от тях ще се нуждаят от хоспитализиране за дълги периоди, растящи разходи, постоянно изтичане на средства от градската община и нейните застрахователи.

— Разбирам — каза навъсено Шийрин. — Ако те просто умират, нещата могат да бъдат уредени с едно заплащане — броиш сумата за откуп на роднините и това е. Но ако се стигне дотам, че пациентите да останат в продължение на месеци или години в някоя обществена болница, цената може да скочи прекалено много.

— Струва ми се, че представихте нещата малко грубо — рече Кюбело. — Но това е същността на калкулацията, която Градският съвет беше принуден да направи.

— Доктор Шийрин изглежда малко раздразнителен тази сутрин — обърна се Келаритан към Кюбело. — Може би го тревожи мисълта за спускането му през Тунела.

— Ни най-малко — реагира веднага Шийрин.

— Разбира се, вие знаете, че не е наложително да…

— Наложително е — отвърна Шийрин.

В колата настъпи тишина. Шийрин се загледа мрачно в променящия се пейзаж, странните чепати дървета, кората, на които приличаше на люспи, храстите, чиито цветове бяха с причудливи металически нюанси, необикновено високите и тесни къщи със заострени стрехи. Рядко се бе случвало да идва толкова на север. В цялата провинция имаше нещо много неприветливо… а също и в тази шайка от прикрити и цинични хора. Каза си наум, че с радост би се върнал обратно в Саро.

Но първо… Тунелът на мистерията…

Джонглорската експозиция по случай стогодишнината бе разположена в голям парк точно на изток от града. Шийрин помисли, че всъщност това си беше един малък град и при това доста забележителен по свой собствен начин. Той видя фонтани, колонади, блестящи розови и тюркоазни кули от дългоцветен пластичен материал с твърдостта на камък. В големи павилиони бяха изложени съкровища на изкуството от всички провинции на Калгаш, имаше биеналета на индустриални стоки, най-новите чудеса на науката. Накъдето и да погледнеше, очите му срещаха нещо необикновено и красиво. Хиляди хора, може би стотици хиляди, крачеха по нейните блестящи и великолепни булеварди и алеи.

Шийрин често бе чувал, че Джонглорската експозиция е едно от чудесата на света, и сега виждаше, че това е истина. Възможността да я посетиш беше изключителна привилегия. Тя се провеждаше само веднъж на сто години, за да се ознаменува годишнината от основаването на града, и траеше три години — това беше петата Джонглорска експозиция. Говореше се, че тя е най-знаменитата. И наистина, докато пътуваше покрай кокетните площадки, той почувства внезапен прилив на бодрост и вълнение, каквито отдавна не бе изпитвал. Надяваше се, че ще му остане малко време по-късно през седмицата, за да я разгледа сам.

Но настроението му рязко се промени, когато завиха след края на изложбата, насочвайки се към един заден вход, водещ към увеселителния парк. Тук, както бе казал и Келаритан, голяма част от пространството бе оградена. Навъсени и очевидно недоволни тълпи от хора от другата страна на въжетата проследиха с очи как Кюбело, Келаритан и Варита 312 го проведоха към Тунела на мистерията. Шийрин чуваше гневното мърморене, едно приглушено дрезгаво ръмжене, което му се стори обезпокоително и дори малко плашещо.

Разбра, че адвокатът е казал истината: тези хора бяха недоволни, че Тунелът е затворен.

„Завиждат ни — помисли си учуден Шийрин. — Знаят, че отиваме към Тунела и те също искат да отидат. Независимо от всичко, което се е случило там.“

Лицевата страна на Тунела представляваше огромна пирамидална конструкция, чиито стени образуваха зловеща и замайваща перспектива. В средата имаше грамадна шестостранна входна врата, театрално очертана с алена и златна боя. Достъпът се спираше от решетки. Варита извади някакъв ключ, отвори една малка вратичка вляво от фасадата и те влязоха вътре.

Там всичко изглеждаше много по-обичайно. Шийрин видя серия от метални прегради, които без съмнение бяха за опашките от хора, очакващи своя ред. По-нататък имаше една платформа, която приличаше много на пероните на железопътните гари, и върволица от малки открити вагонетки. А отвъд тях…

Мрак.

Кюбело се обади:

— Ако нямате нищо против, подпишете, моля ви, тук, доктор…

Шийрин се втренчи в листа хартия в ръката на адвоката. Той беше изписан с неясни, танцуващи думи.

— Какво е това?

— Документ, че влизате вътре на своя отговорност. Това е стандартният формуляр.

— Да, разбира се. — Шийрин надраска безгрижно името си дори без да се опита да прочете какво пише там.

„Ти не се страхуваш! — каза си той. — Ти не се страхуваш от нищо.“

Варита 312 сложи в ръката му някакъв малък уред.

— Това е комутаторен апарат — пътуването трае петнадесет минути, но вие трябва просто да натиснете ето този зелен ключ, ако решите, че сте научил онова, което ви е нужно,… или пък ако започнете да се чувствате неспокоен… и светлините ще бъдат включени. Вашата вагонетка ще измине бързо разстоянието до края на Тунела, ще направи завой и ще ви върне обратно.

— Благодаря ви — рече Шийрин. — Съмнявам се дали ще се наложи да го използвам.

— Но трябва да го вземете. Просто за всеки случай.

— Възнамерявам да добия пълна представа за пътуването — каза той, наслаждавайки се на собствената си бомбастичност.

„Но понякога човек става жертва на безразсъдната си смелост“, напомни си Шийрин. Нямаше намерение да използва комутаторния апарат, но отказът му да го вземе би бил съвършено неразумна постъпка.

Просто за всеки случай.

Той тръгна към платформата. Келаритан и Кюбело го гледаха по един съвсем недвусмислен начин. Всъщност можеше да прочете мислите им: Този стар дебел глупак ще стане на желе там вътре. Е добре, да си мислят каквото щат.

Варита бе изчезнала. Без съмнение тя беше отишла да включи механизма на Тунела.

Да, ето я там, високо горе в контролната кабина вдясно, дава сигнал, че всичко е готово.

— Ако нямате нищо против, да се качите във вагонетката, доктор… — рече Келаритан.

— Разбира се. Разбира се.

Пострадалите са по-малко от един на десет. Твърде вероятно е те да са били извънредно уязвими за депресивното въздействие на Мрака. А аз не съм. Аз съм много устойчив индивид.

Той влезе във вагонетката. Там имаше предпазен колан. Шийрин го опаса около кръста си, срещайки известни затруднения, докато регулираше ширината му около едрото си туловище. Вагонетката потегли бавно, много бавно.

Мракът го очакваше.

По-малко от един на десет. По-малко от един на десет.

Той разбираше синдрома на Мрака. Беше убеден, че това ще го запази: неговото разбиране на проблема. Макар цялото човечество да изпитваше инстинктивен страх от липсата на светлина, това не означаваше, че липсата на светлина сама по себе си е вредна.

Шийрин знаеше, че онова, което е вредно, е човешката реакция на липсата на светлина. Просто трябваше да запази спокойствие. Мракът не е нищо друго освен Мрак, промяна на външните условия. Ние сме така устроени, че да изпитваме отвращение от него, защото живеем в свят, където тъмнината е неестествена, свят, който винаги е озарен от светлина, светлината на много слънца. Понякога греят по четири наведнъж; обикновено на небето има три слънца, но никога не са по-малко от две… а светлината на само едно от тях е достатъчна, за да възпре Мрака.

Мракът…

Мракът…

Мракът!

Шийрин беше вече в Тунела. Зад него изчезна последното късче светлина и той напрегна очи в непрогледната празнота. Пред него нямаше нищо, нищо. Нито дупка. Нито бездна. Зона на пълно отсъствие на светлина. И той се носеше шеметно през нея.

Усети, че от всички пори на тялото му избива пот.

Коленете му трепереха. Челото му пулсираше. Той протегна ръка и не можа да я види пред лицето си.

Комутаторния апарат, комутаторния апарат, комутаторния апарат…

Не. В никакъв случай.

Седеше изправен с вцепенен гръб и гледаше безжизнено с широко отворените си очи към небитието, през което се носеше. Все по-навътре и по-навътре, все по-надълбоко. В дълбините на душата му забълбукаха и засвистяха първични страхове, но той ги отпрати обратно в бездната на подсъзнанието си.

„Слънцата все още греят навън“, каза си Шийрин.

„Това е само временно. След четиринадесет минути и тридесет секунди аз ще бъда отново навън.“

Четиринадесет минути и двадесет секунди.

Четиринадесет минути и десет секунди.

Четиринадесет минути…

Но дали изобщо се движеше? Не можеше да каже със сигурност. Може би не. Механизмът на вагонетката беше безшумен и нямаше по какво да се ориентира. „Дали пък не съм заседнал? — зачуди се той. — Ами ако просто си седя тук в тъмнината, без да мога да преценя къде съм, какво се случва, колко време е минало? Петнадесет минути, двадесет, половин час? Докато загубя разума си и тогава…

Но аз винаги мога да прибягна до комутаторния апарат.

Ами ако не работи? Какво ще стане ако го натисна и светлините откажат да се появят?

Мисля, че мога да го пробвам. Просто за да видя…“

Шишко е страхливец! Шишко е страхливец!

„Не. Не. Не го докосвай. Ако включиш веднъж светлините, вече няма да можеш да ги изключиш. Не трябва да използваш комутаторния апарат, защото ще разберат… тук всички ще разберат…“

Шишко е страхливец, Шишко е страхливец…

Ненадейно за свое огромно удивление той захвърли апарата в тъмнината. Чу се леко тупване, когато той падна… някъде. Отново настъпи тишина. Почувства в ръката си някаква ужасна празнота.

Мракът…

Мракът…

Тунелът нямаше край. Вагонетката се носеше стремително през необозримата бездна. Все падаше и падаше в нощта, безконечната нощ, всепоглъщащата чернота…

„Дишай дълбоко. Запази спокойствие.“

Ами ако има и неизлечими душевни увреждания?

„Успокой се — каза си той. — Всичко ще бъде наред. В най-лошия случай остават още единадесет минути или може би само шест, или седем. Там навън греят слънцата. Още шест-седем минути и повече никога няма да бъдеш на тъмно дори да доживееш хиляда години.“

Мракът…

О Боже, Мракът…

„Спокойно. Спокойно. Ти си много устойчив човек, Шийрин. Ти си изключително здравомислещ. Ти беше нормален, когато влезе в Тунела, и ще излезеш нормален от него.

Тик-так, тик-так, тик-так. С всяка следваща секунда ти си по-близо до изхода. А дали наистина е така? Това пътуване може да не свърши никога. Може да остана тук завинаги. Тик-так, тик-так, тик-так. Движа ли се въобще? Колко остава още — пет минути или пет секунди, или може би това е все още първата минута?

Тик-так, тик-так.

Защо не ме пуснат да изляза? Не знаят ли колко е мъчително тук?

Те не искат да те пуснат навън. Те никога няма да те пуснат. Те ще…“

Изведнъж почувства прорязваща болка между очите си. В черепа му избухна експлозия, стори му се, че умира.

Какво е това?

Светлина!

Нима е възможно? Да. Да.

Слава на Бога. Да, Светлина! Слава на всички богове, които някога са съществували!

Това беше краят на Тунела! Той се връщаше обратно към станцията! Да, явно беше така. Ударите на сърцето му, които се бяха превърнали в панически грохот, сега започваха да се нормализират. Очите му се приспособяваха към нормалните условия и се спираха върху познати предмети, благословени предмети, стълбовете, платформата, малкото прозорче на контролната кабина.

Кюбело и Келаритан го наблюдаваха.

Изпита срам заради малодушието си. Стегни се Шийрин. Всъщност не беше чак толкова зле. Ти си добре. Нали не скимтиш на дъното на вагонетката с палец в устата. Да, беше ужасно, кошмарно, но то не те унищожи… в действителност това не беше нещо, с което да не можеш да се справиш…

— Ето ни и нас. Подайте ръка, докторе. Така… нагоре…

Те го изтеглиха в право положение, подкрепяйки го с ръце, докато се изкатери от вагонетката. Той избърса с ръка струящата пот от челото си.

— Малкото апаратче — каза Шийрин тихо. — Изглежда, че съм го изгубил някъде…

— Как сте, докторе? — попита Келаритан. — Как беше?

Шийрин се олюля. Директорът на болницата го хвана, за да не падне, но той го отблъсна с негодувание. Нямаше да ги остави да си мислят, че тези няколко минути в Тунела са му взели страха.

Но не можеше да твърди, че не е почувствал нищо. Колкото и да се опитваше, нямаше да успее да скрие това. Дори и от себе си.

Знаеше, че никаква земна сила не може да го накара да се спусне втори път в Тунела.

— Докторе? Докторе?

— Добре… съм… — каза той пресипнало.

— Казва, че е добре — дойде отнякъде гласът на адвоката. — Дръпнете се. Оставете го.

— Краката му треперят — рече Келаритан. — Ще падне.

— Не — намеси се Шийрин. — Няма такава опасност. Казах ви, че съм добре!

Той залитна, олюля се, запази равновесие и отново залитна. От всяка пора на тялото му се стичаше пот. Погледна през рамо, зърна отвора на Тунела и потръпна. После отвърна поглед от тъмната пещера и вдигна високо раменете си, сякаш искаше да скрие лицето си между тях.

— Докторе? — обади се Келаритан колебливо.

Нямаше нужда да се преструва. Това беше глупаво, празен и дебелоглав опит за демонстрация на героизъм. Нека го мислят за страхливец. Нека си мислят каквото щат. Тези петнадесет минути бяха най-лошият кошмар в целия му живот. Въздействието им продължаваше да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието му.

— Усещането е… много силно — каза той. — Много силно. Много обезпокоително.

— Но като цяло вие сте добре, нали така? — попита нетърпеливо адвокатът. — Е, малко сте пораздрусан. И кой ли не би бил, ако се спусне в мрака! Но като цяло сте добре. Така си и знаехме. Само малцина, съвсем малък брой хора стават жертва на някакви психически увреждания…

— Не — рече Шийрин. Лицето на адвоката пред него му заприлича на ухилена скулптура с причудливи черти. Като лицето на демон. Гледката беше непоносима. Но демонът можеше да бъде прогонен, ако бъде достатъчно откровен. „Няма нужда от дипломация“, помисли си Шийрин. Не и когато човек разговаря с демони. — Не е възможно някой да мине през това нещо, без да се изложи на сериозен риск. Сега съм убеден в това. Дори и най-устойчивата психика тук бива подложена на ужасно изпитание, а слабите просто рухват. Ако отворите Тунела отново, всички болници за душевни болести в четирите провинции ще бъдат претъпкани в рамките на шест месеца.

— Напротив, докторе…

— Не ми пробутвайте вашето „напротив“! Бил ли сте в Тунела Кюбело? Не, не мисля. Но аз бях. Вие плащате за професионалното ми мнение и ще го имате веднага: Тунелът е крайно опасен. Това е просто въпрос на човешка природа. Повечето от нас не могат да се справят с Мрака и това никога няма да се промени, докато на небето грее поне едно слънце. Затворете Тунела завинаги, Кюбело. В името на здравия разум, човече, затворете го! Затворете го!