Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (24)

22.

Това беше преди три седмици. А сега, след като Теремон я ядоса, Сифера се завтече към далечния край на стаята и зърна Атор. Той се беше усамотил и преглеждаше някакви компютърни разпечатки. Ръцете му тъжно обръщаха страниците отново и отново, сякаш се надяваше да открие помилването на света, погребано някъде сред плътните колони. Атор вдигна очи и я видя.

По лицето й изби руменина.

— Доктор Атор, чувствам, че трябва да ви се извиня, затова че поканих този мъж тук тази вечер, след всичко, което каза за нас, за вас, за… — Тя заклати глава. — Съвсем искрено си мислех, че би било поучително за него да бъде сред нас, когато… когато… Е, сгреших. Той е още по-плиткоумен и глупав, отколкото си въобразявах. Наистина не трябваше да му казвам да идва.

Атор заговори тъжно:

— Това едва ли има някакво значение сега, нали? Пет пари не давам дали е тук, или не, стига да не ми се пречка. Само след няколко часа вече нищо няма да има значение. — Той вдигна ръка към прозореца, сочейки небето. — Толкова е тъмно! Толкова страшно тъмно! И въпреки това ще стане далеч по-тъмно… Чудя се къде са Фаро и Иймот. Не си ги виждала, нали? Не?… Сифера, когато дойде тук, ти спомена, че в последната минута е изникнал някакъв проблем в твоя кабинет. Надявам се, че не е нищо сериозно.

— Плочките от Томбо изчезнаха — рече тя.

— Изчезнаха?

— Намираха се, разбира се, в сейфа за ценни находки. Тъкмо бях тръгнала насам, когато доктор Мудрин се отби да ме види. Той отиваше към скривалището, но искаше да провери едно последно нещо от превода си, някаква нова идея. И тъй, ние отворихме сейфа и там нямаше нищо. Бяха изчезнали, и шестте. Естествено ние разполагаме с копия… Но все пак… оригиналите, древните автентични плочки…

— Как е станало това? — попита Атор.

Сифера отвърна с горчивина.

— Нима не е очевидно? Откраднали са ги Апостолите. Навярно за да ги използват като своеобразни свещени талисмани, след като… Мракът дойде и свърши своето дело.

— Никакви улики?

— Аз не съм детектив, доктор Атор. Не открих нищо, което да ме насочи по някаква следа. Но трябва да са били Апостолите. Те искат да се сдобият с тях от момента, в който разбраха, че са у мен. Ох, не трябваше да проронвам нито дума за тези плочки. Иска ми се да не бях споменавала никому за тях!

Атор взе ръцете й в своите.

— Не се разстройвай толкова много, моето момиче.

Моето момиче! Тя му хвърли свиреп и изумен поглед. Никой не се беше обръщал към нея по този начин от двадесет и пет години! Но археоложката сподави гнева си. В края на краищата той беше достатъчно стар. И просто се опитваше да бъде мил.

Сифера каза:

— И все пак, противно ми е като си помисля, че някакъв крадец в Апостолско расо си е навирал носа в кабинета ми… разбил е сейфа ми… взел е нещата, които съм открила със собствените си ръце. Това е почти като похищение над тялото ми. Разбирате ли това, доктор Атор? Да ми откраднат плочките — това е почти като изнасилване.

— Зная колко си разстроена — каза Атор с тон, от който ставаше ясно, че изобщо не разбира за какво става дума. — Погледни… погледни натам. Колко е ярък Довим тази вечер! И колко тъмно ще стане съвсем скоро.

Тя скалъпи нещо като лека усмивка и се обърна.

Навсякъде около нея цареше шумно суетене, хората сновяха напред-назад, проверяваха разни данни, обсъждаха други, изтичваха до прозореца, сочеха, шепнеха. От време на време някой се втурваше вътре с някаква нова информация от купола на телескопа. Сред всички тези астрономи тя се чувстваше съвсем външен човек. Беше завладяна от напълно безрадостни и безнадеждни мисли. „Изглежда, че фатализмът на Атор ми се е отразил — помисли си тя. — Той беше толкова потиснат и объркан. Това изобщо не беше в неговия стил.“

Сифера искаше да му напомни, че тази вечер нямаше да настъпи краят на света, а само краят на настоящия цикъл на цивилизацията. Те щяха да я изградят отново. Хората от убежището щяха да излязат оттам и да започнат всичко отново… както бе ставало вече десетина пъти… или двадесет, или сто… от началото на цивилизацията на Калгаш.

Но това навярно нямаше да му помогне повече, отколкото той й бе помогнал, когато й каза да не се разстройва от загубата на плочките. Атор се беше надявал, че целият свят ще успее да се подготви за катастрофата. А вместо това само една малка част от обществото обърна внимание на предупреждението им. Това бяха единствено хората, които отидоха в университетското Скривалище и още няколко други убежища, създадени може би на други места…

Бийни се приближи до нея.

— Какво е това, което чувам от Атор? Плочките били изчезнали?

— Да, изчезнаха. Бяха откраднати. Знаех си, че не трябва да влизам в никакви лични контакти с Апостолите.

Бийни каза:

— Значи предполагаш, че те са ги откраднали?

— Убедена съм в това — рече тя с горчивина. — Когато обществеността разбра за съществуването на плочките от Томбо, те ми изпратиха съобщение, че разполагат с информация, която ще ми бъде от полза. Не ти ли разказах за това? Мисля, че не. Предложиха ми сделка, подобна на тази между Атор и онзи висшестоящ свещеник или какъвто е там — Фолимун 66. „Ние знаем някои неща за стария език“, каза Фолимун, „езикът, който се е говорил в предишната Година на Светостта.“ И тъй, те очевидно разполагаха… с някакви текстове, речници, азбуката на древната писменост и може би още много други неща.

— И Фолимун получи достъп до всичко това?

— До част от него. Във всеки случай стана ясно, че Апостолите притежават автентични астрономически документи за предишното затъмнение… Фолимун каза, че те са достатъчно доказателство, за това че в миналото светът е преживял поне един катаклизъм.

Фолимун, продължи да разказва тя на Бийни, й дал копия от няколко астрономически документа, които получил от Фолимун, а тя пък го показала на Мудрин. Те наистина му помогнали в разчитането на надписите върху плочките. Но Сифера отказала да предостави плочките си на Апостолите, не и при техните условия. Апостолите твърдели, че разполагат с ключа към разчитането на ранните плочки и навярно наистина било така. Фолимун обаче настоявал да получи истинските плочки, за да бъдат копирани и преведени, и не искал да им даде материала си за дешифриране. Той отказвал да се задоволи с преписи на текстовете от плочките. Държал да получи оригиналните артефакти, иначе сделката нямало да стане.

— Но ти сложи точка на това — рече Бийни.

— Абсолютно. Плочките не трябваше да напускат университета. „Дайте ни ключа за дешифриране — казах аз на Фолимун — и ние ще ви предоставим копия от текстовете върху плочките. След това и вие, и ние ще можем да се опитаме да ги преведем.“

Но Фолимун бе отказал. Копията от текстовете нямало да му бъдат от никаква полза, защото твърде лесно можело да бъдат обявени за фалшификати. А що се отнася до това да й даде собствените си документи, не, абсолютно невъзможно. Това бил свещен материал, който бил на разположение само на Апостолите. Той предлагал да му дадат плочките, а в замяна щял да им осигури преводите. Но след като станели веднъж негово притежание, нито един външен човек нямал да има вече достъп до тях.

— По едно време наистина се изкушавах да се присъединя към Апостолите — каза Сифера, — само и само за да се добера до ключа за дешифриране.

— Ти? Апостол?

— Исках само техния текстуален материал. Но идеята ми се стори отвратителна. Отхвърлих предложението на Фолимун. — И Мудрин трябвало да си блъска главата над превода без помощта на материала на Апостолите. Оказало се, че в плочките наистина се разказвало за някаква огнена гибел, изпратена от боговете на хората, но преводът на Мудрин бил непълен, разпръснат и колеблив.

Е, във всеки случай сега плочките били вече в Апостолите, най-вероятно. Мисълта за това била непоносима. В предстоящия хаос те щели да размахват тези плочки — нейните плочки — като още едно доказателство за тяхната мъдрост и святост.

— Съжалявам, че са изчезнали, Сифера — рече Бийни. — Но може би все още има някакъв шанс това да не е дело на Апостолите и плочките да изникнат отнякъде.

— Не разчитам на това — каза Сифера с тъжна усмивка и се обърна, за да погледне тъмнеещото небе.

Най-голяма утеха можеше да намери в гледната точка на Атор: тъй или иначе, скоро щеше да настъпи краят на света и вече нищо нямаше голямо значение. Но без съмнение това беше слаба утеха. Вътрешно тя се опитваше да не се вслушва в съветите на отчаянието. Важното беше да не престава да мисли за вдругиден — за оцеляването, за повторното изграждане, за борбата и нейното осъществяване. Нямаше да има никаква полза, ако изпаднеше в униние като Атор и се примиреше с краха на човечеството, не трябваше да свива рамене и да се отказва от всякаква надежда.

Внезапно мрачните й разсъждения бяха прекъснати от един висок тенор:

— Здравейте, хора! Здравейте, здравейте, здравейте!

— Шийрин! — извика Бийни. — Какво правиш тук?

Пълните бузи на новодошлия се разтеглиха в доволна усмивка.

— Каква е тази погребална атмосфера тук? Надявам се, че всички се владеете.

Атор трепна ужасен и попита свадливо:

— Да, какво наистина правиш тук, Шийрин? Мислех, че имаш намерение да останеш в Скривалището.

Шийрин се засмя и отпусна тумбестата си фигура на един стол.

— Да върви по дяволите това Скривалище! Отегчаваше ме. Исках да бъда тук, където става все по-напечено. Не допускате ли, че и аз мога да бъда любопитен? В края на краищата не друг, а именно аз се спуснах в Тунела на мистерията. Мога да понеса още една доза Мрак. Искам да ги видя тези Звезди, за които Апостолите ораторстваха толкова много. — Той потри ръце и добави с по-сериозен тон. — Навън е стегнал страшен студ. От вятъра могат да ти се образуват ледени висулки на носа. Изглежда, че Довим изобщо не топли от разстоянието, на което се намира.

Изгубил внезапно търпение, белокосият директор скръцна със зъби.

— Защо не си вършиш работата, Шийрин, ами се захващаш с разни дивотии. Каква полза може да има от теб тук?

— А каква полза ще има от мен там? — разпери ръце Шийрин с комично примирение. — Един психолог не струва пукнат грош в Скривалището. Не и сега. С нищо не бих могъл да им помогна. Всички те са на уютно и сигурно място, дълбоко под земята, и няма за какво да се тревожат.

— Ами ако тълпата се вмъкне вътре по време на Мрака?

Шийрин се засмя.

— Много се съмнявам дали някой може да открие Скривалището посред бял ден, ако не знае къде е входът, да не говорим пък, когато слънцата изчезнат. Но ако все пак това стане, е, в такъв случай те ще имат нужда от мъже на действието, които да ги защитят. А аз? Имам петдесет килограма в повече за тази цел. Защо тогава да се блъскам там долу с тях? Предпочитам да бъда тук.

Сифера почувства, че думите на Шийрин повдигнаха духа й. Тя също бе решила да прекара вечерта на Мрака в Обсерваторията вместо в Скривалището. Може би това беше просто едно безумно перчене, проява на маниакално свръхсамочувствие, но тя беше убедена, че може да понесе часовете на затъмнението — и дори появата на Звездите, ако можеше да се вярва на тази част от мита — и да запази разсъдъка си здрав. Затова Сифера бе решила да не пропуска това събитие.

Сега се оказваше, че Шийрин, който не беше пример за храброст, бе взел същото решение. Което означаваше, че според него въздействието на Мрака нямаше да бъде толкова непреодолимо в края на краищата, въпреки че в продължение на месеци бе предричал обратното. Тя бе чувала разказа му за Тунела на мистерията и за предизвиканите от него тежки поражения. Дори самият Шийрин ги беше почувствал на собствения си гръб. И въпреки това беше тук. По всяка вероятност той бе повярвал, че хората, или поне някои от тях, в крайна сметка ще се окажат по-издръжливи, отколкото предполагаше по-рано.

А може би това беше просто проява на безразсъдство. Навярно предпочиташе да изгуби ума си още тази вечер в една краткотрайна експлозия от емоции, помисли си Сифера, вместо да остане нормален и изправен пред неизброимите и може би непреодолими проблеми на предстоящите тежки времена…

Не. Не. Тя отново изпадаше в патологичен песимизъм.

Сифера отхвърли тази мисъл.

— Шийрин! — Теремон прекоси стаята, за да поздрави психолога. — Помниш ли ме? Теремон 762?

— Разбира се, че те помня, Теремон — отвърна Шийрин и му подаде ръка. — Боже мой, приятелю, доста беше грубичък към нас напоследък, а! Но било, що било, да сложим тази вечер на миналото пепел.

— Ще ми се на него да му сложим пепел — каза Сифера под носа си. Тя направи гримаса на отвращение и се отдалечи на няколко крачки.

Теремон разтърси ръката на Шийрин.

— Какво е това Скривалище, в което е трябвало да бъдеш? Чух разни неща за него тази вечер, но нямам никаква представа какво точно представлява.

— Ами — рече Шийрин, — успяхме да убедим поне няколко души в истинността на нашето предсказание за… ъъ… страшния съд — така звучи доста ефектно, нали? — и тази малка група взе необходимите мерки. Това са главно най-близки членове на семействата на работещите в Обсерваторията, част от факултета на университета Саро и няколко външни лица. Всъщност приятелката ми Лилиат 221 в момента е там; допускам, че и аз щях да бъда при нея, ако не беше проклетото ми любопитство. Приютилите се в убежището са всичко на всичко около триста души.

— Разбирам. От тях се очаква да се крият, така че Мракът и… ъъ… Звездите да не могат да ги достигнат, и да изпълзят оттам, когато останалата част от света отиде по дяволите.

— Точно така. Апостолите, разбираш ли, също си имат някакво си свое скривалище. Не можем да сме сигурни колко хора има в него — да се надяваме, че са малцина — но по-вероятно е там да са се струпали хиляди, които ще наследят света след края на Мрака.

— Значи университетската група — рече Теремон — е замислена, за да противодейства на това.

Шийрин кимна.

— Ако е възможно. Няма да е лесно. Почти цялото човечество ще е полудяло, в големите градове ще бушуват пожари и може би една огромна глутница Апостоли ще налагат своя нов ред над онова, което е останало от света… не, трудно ще им бъде да оцелеят. Но поне имат храна, вода, подслон, оръжия…

— Те имат нещо повече — намеси се Атор. — При тях е целият ни архив с изключение на данните, които ще съберем тази вечер. Този архив ще значи всичко за следващия цикъл и именно той трябва да оцелее. Останалото може да върви по дяволите.

Теремон подсвирна тихо и продължително.

— Значи вие сте напълно сигурен, че това, което предричате, ще се стане точно както го казвате!

— А как иначе? — попита грубо Сифера. — Веднага щом разбрахме, че катастрофата е неизбежна…

— Да — рече журналистът. — Веднага след това е трябвало да вземете необходимите мерки. Защото Истината е била във ваше владение. Също като при Апостолите на Пламъка. Иска ми се да мога да бъда наполовина толкова сигурен в нещо, колкото вие, владетели на истината, сте уверени в онова, което ще се случи тази вечер.

Тя го изгледа свирепо.

— Иска ми се тази вечер да можеш да бъдеш навън и да поскиташ по горящите улици! Но за съжаление ще бъдеш тук и то в пълна безопасност! Това е повече, отколкото заслужаваш!

— Спокойно — рече Шийрин, после хвана Теремон за ръката и му каза тихо: — Няма смисъл да провокираш хората сега, приятелю. Хайде да отидем някъде, където няма да пречим на останалите, и ще можем да поговорим.

— Добра идея — отвърна Теремон.

Но той не направи нито една крачка към вратата. Около масата беше започнала игра на статистически шах и известно време Теремон остана загледан в дъската с явно недоумение. Ходовете се правеха бързо и мълчаливо. Теремон изглеждаше поразен от способността на играчите да се съсредоточат върху играта, когато явно всички вярваха, че до края на света остават само няколко часа.

— Хайде — подкани го Шийрин отново.

— Да, да — рече Теремон.

Двамата с Шийрин тръгнаха към залата, а миг по-късно ги последва и Бийни.

„Как ме вбесява този човек!“ — помисли си Сифера.

Тя се втренчи в яркия и яростно пламтящ диск на Довим. Не беше ли станало още по-тъмно небето през последните няколко минути? Не, не, каза си тя, това беше невъзможно. Довим бе все още там. Просто си въобразяваше. Сега, когато високо горе грееше само Довим, небето изглеждаше странно. Никога преди не бе виждала този тъмнопурпурен нюанс. Но далеч не бе тъмно: може би беше мрачно, нямаше достатъчно светлина и всичко навън все още се виждаше лесно, въпреки относителната мъглявост на малкото слънце.

Сифера отново се замисли за изгубените си плочки. След това ги отпъди от съзнанието си.

„Идеята на шахматистите е добра — каза си тя. — Седни и се отпусни! Ако можеш.“