Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (30)

28.

Първото нещо, което Теремон осъзна след един дълъг период на пълна безсъзнателност, беше, че нещо огромно и жълто е надвиснало от небето над него.

Това беше някаква грамадна пламтяща златна топка. Яркостта й не му позволяваше да спре погледа си върху нея за повече от частица от секундата. Тя излъчваше пулсиращи вълни и топлината й обгаряше всичко.

Той се сви на кълбо с наведена надолу глава и кръстоса китки пред очите си, за да се предпази от светлината и топлината, които се сипеха безмилостно от небето. Какво я задържаше там, зачуди се той? Защо просто не паднеше?

Ако падне, помисли си Теремон, тя ще падне върху мен.

Къде мога да се скрия? Как да се защитя?

Той остана дълго време приклекнал, едва намирайки смелост да разсъждава. Очите му се открехнаха предпазливо, превръщайки се просто в цепки. Гигантското пламтящо нещо беше все още там. Не беше помръднало и сантиметър. То нямаше да се сгромоляса върху него.

Теремон започна да потръпва въпреки жегата.

Усети сухия задушаващ мирис на дим. Нещо гореше, не много далече.

Небето, помисли си той. Гореше небето.

Златното нещо сипеше огън върху света.

Не. Не. Димът идваше от другаде. Веднага щеше да си спомни кой е източникът му, стига да успееше да разсее мъглата от съзнанието си. Причината за пожарите не беше златното нещо. Него дори го нямаше, когато пожарите започнаха. Всичко се дължеше на онези другите неща, онези студени проблясващи бели неща, които изпълниха небето от край до край… те бяха причината, те бяха изпратили Пламъците…

Как ги наричаха? Звездите. Да, реши той.

Звездите.

Теремон започна да си припомня, само откъслечно, и отново се разтрепери, дълбоки конвулсивни тръпки. Спомни си появата на Звездите и мозъкът му се превърна в мраморен блок, белите му дробове отказаха да поемат въздуха, а душата му изпищя в изблик на най-безумен ужас.

Но сега Звездите ги нямаше. Вместо тях на небето беше онова ярко златно нещо.

Ярко златно нещо?

Онос. Така се казваше. Онос, слънцето. Основното слънце. Едно от… едно от шестте слънца. Да. Теремон се усмихна. Сега нещата започваха да нахлуват в паметта му. Онос принадлежеше на небето. Но не и Звездите. Слънцето, приветливото слънце, добрият топъл Онос. Онос се беше завърнал. Следователно светът като цяло беше наред, макар да изглеждаше, че част от него е обхваната от пламъци.

Шест слънца? А къде бяха тогава останалите пет?

Дори си спомняше имената им. Довим, Трей, Патру, Тано, Сита. И с Онос ставаха шест. Да, той наистина виждаше Онос… точно над него, сякаш изпълваше половината небе. Ами останалите? Теремон се поизправи малко колебливо, все още донякъде се страхуваше от надвисналото над него горещо златно нещо. Чудеше се дали ако се надигне прекалено много то няма да го докосне и изгори. Не, не, това беше абсурд. Онос беше добър, Онос беше приветлив. Той се усмихна.

Огледа се наоколо. Някакви други слънца там горе?

Да, едно. Много далеч, много малко. То не вдъхваше ужас… както Звездите, както този горещ огнен глобус над него. Просто една весела бяла точица на небето, нищо повече. Почти толкова малка, че да я сложи в джоба си, стига да можеше да я стигне.

Трей, помисли си той. Това беше Трей. Значи и сестра му Патру трябваше да е някъде наблизо…

Да. Да, ето я. Там в края на небето, точно вляво от Трей. Освен ако това не беше Трей, а друго слънце Патру.

Е, каза си той, имената нямат значение. Не беше важно кое слънце кое е. Тази двойка са Трей и Патру. Голямата златна топка е Онос. А останалите три слънца трябва да са някъде другаде, защо не ги виждам. И името ми е…

Теремон.

Да. Точно така. Аз съм Теремон.

Но имаше и някакъв номер. Той стоеше намръщен и замислен; неговият семеен код, ето за това ставаше дума, номер, който беше помнил през целия си живот, но какъв беше той? Какъв… беше… той?

762.

Да.

Аз съм Теремон 762.

И след това в съзнанието му безпрепятствено се появи още една по — сложна мисъл: Аз съм Теремон 762 от „Саро Сити Кроникъл“.

Това съждение го накара да се почувства малко по — добре, макар да останаха безброй загадки.

Саро сити? „Кроникъл“?

Той почти знаеше значението на тези думи. Почти. Започна да си го повтаря монотонно. Саро Саро Саро. Сити Сити Сити. Кроникъл Кроникъл Кроникъл. Саро Сити Кроникъл.

Може би ще бъде добре да походя малко, реши Теремон. Той направи една колеблива стъпка, после още една, и още една. Краката му бяха малко несигурни. Огледа се наоколо и разбра, че се намира на някакъв склон извън града. Видя път, храсти, дървета и езеро вляво от него. Някои от дърветата и храстите изглеждаха изпокъртени, и изпочупени, и клоните им се поклащаха под странни ъгли или лежаха на земята, сякаш някакви великани бяха изпотъпкали неотдавна тази околност.

Зад него имаше една голяма къща, от чийто кръгъл покрив се издигаше дим. Фасадата на постройката беше почерняла, като че ли навсякъде около нея бяха палени огньове и въпреки това, изглежда, че каменните стени бяха устояли на пламъците с успех. Видя няколко тела, пръснати по стълбите на къщата, проснати като захвърлени кукли. Имаше и други в храстите, а също и по пътеката, която се спускаше надолу по хълма. Някои от тях едва — едва помръдваха. Повечето лежаха неподвижно.

Теремон погледна в другата посока. На хоризонта се виждаха кулите на голям град. Тежък облак дим беше надвиснал над тях и когато присви очи му се стори, че от прозорците на най — високите постройки се показват езиците на пламъци, въпреки че някакъв остатък от здрав разум му подсказа, че е невъзможно да различи подобно нещо от такова голямо разстояние. Този град навярно беше отдалечен на много километри.

Саро сити, помисли си той изведнъж.

Където излиза „Кроникъл“.

Където работя. Където живея.

А аз съм Теремон. Да. Теремон 762. От „Саро Сити Кроникъл“.

Той заклати бавно глава като някакво ранено животно, което се опитва да се отърси от мъглата в съзнанието си и завладяващата го вцепененост. Изгубената му способност да разсъждава както трябва и да се движи свободно в хранилището на паметта си беше влудяваща. Бляскавата светлина на Звездите лежеше върху съзнанието му като стена, откъсвайки го от собствените му спомени.

Но някои неща започваха да изплуват. Цветни късове от миналото му, с остри ръбове, и блещукащи с безумна енергия — те кръжаха вихрено в мозъка му. Опита се да ги накара да спрат, за да ги осмисли.

В този момент в съзнанието му изникна образа на стая. Неговата стая, отрупана с книжа, списания, няколко компютърни терминала и кутия с писма останали без отговор. Още една стая: легло. Малката кухня, която почти никога не използваше. Това, помисли си той, е апартаментът на Теремон 762, известният журналист от „Кроникъл“. В този момент Теремон не си е у дома, дами и господа. Сега той стои извън развалините на Обсерваторията към университета Саро, опитвайки се да си спомни…

Развалините…

Обсерваторията към университета Саро…

— Сифера? — извика той. — Сифера, къде си?

Никакъв отговор. Зачуди се коя е Сифера. Навярно това беше човек, когото бе познавал преди развалините да станат развалини. Името избликна от дълбините на тревожния му мозък.

Той направи няколко несигурни крачки. Малко по — долу, под един храст, лежеше някакво тяло. Теремон тръгна към него. Очите на човека бяха затворени. В ръката си държеше изгоряла факла. Дрехата му беше разкъсана.

Дали спи? Или е мъртъв? Теремон го бодна предпазливо с върха на обувката си. Да, мъртъв е. Странно беше, всички тези мъртъвци, проснати наоколо. Човек обикновено не вижда трупове навсякъде както тук, нали? И преобърната кола ей там — тя също изглеждаше мъртва: шасито й гледаше покъртително към небето, а от вътрешността й излизаше дим, който лениво се виеше нагоре.

— Сифера? — извика той отново.

Беше се случило нещо ужасно. Това му изглеждаше съвсем ясно, макар всичко останало да плуваше в мъгла. Теремон още веднъж се сви и стисна главата си с ръце. Случайните късове от паметта му, които преди се носеха шеметно, сега се движеха по — бавно, откъснали се от онзи неистов танц. Те плуваха величествено като айсберги във Великия южен океан. Само да успее да свърже няколко от тези дрейфиращи фрагмента… и да ги накара да се вместят в някаква смислена система…

Върна се мислено към онова, което вече бе успял да реконструира. Неговото име. Името на града. Имената на шестте слънца. Вестникът. Апартаментът.

Миналата вечер…

Звездите…

Сифера… Бийни… Шийрин… Атор… имена…

Изведнъж нещата в съзнанието му започнаха да се свързват едно с друго.

Късовете памет за непосредствено миналите събития взеха да се сглобяват. Но в началото нищо нямаше смисъл, защото всеки малък грозд спомени беше независим сам по себе си и той не беше в състояние да ги организира в някаква свързана система. Колкото повече се опитваше, толкова по — объркано ставаше всичко. Веднага щом разбра това, Теремон реши да не форсира нещата.

Просто се отпусни, каза си той. Нека да дойде от само себе си.

Съзнаваше, че има някакво тежко мозъчно увреждане. Макар да не усещаше никакви отоци и натъртвания по тила си, Теремон знаеше, че трябва да е пострадал по някакъв начин. Сякаш някаква отмъстителна сабя бе насякла цялата му памет на хиляди късчета, а после тези късчета бяха разбъркани и разпилени като фрагментите на смайваща мозайка. Но изглежда, че се възстановяваше, миг подир миг. Миг подир миг силата на съзнанието му, силата на онази цялост, която беше Теремон 762 от „Саро Сити Кроникъл“, се съшиваше и утвърждаваше на ново.

Запази спокойствие. Почакай. Нека да дойде от само себе си.

Пое си дъх, задържа го и бавно издиша въздуха. После пак. Задържане, издишване. Вдишване, задържане, издишване. Вдишване, задържане, издишване.

Теремон мислено се пренесе в Обсерваторията. Сега си спомняше. Беше вечер. На небето грееше само малкото червено слънце… Довим, така се казваше. Онази висока жена — това беше Сифера. Дебелият беше Шийрин, младият строен мъж със сериозно изражение — Бийни, а ожесточеният старец с дългата патриаршеска коса беше великият и знаменит астроном, шефът на Обсерваторията — Итор? Утор? Атор, да Атор.

И затъмнението скоро щеше да настъпи. Мракът. Звездите.

О, да. Да. Сега всички спомени течаха в един поток. Паметта му се завръщаше. Тълпата пред Обсерваторията, водена от фанатици в черни раса: Апостолите на Пламъка, така им викаха. А един от фанатиците беше в Обсерваторията. Името му беше Фолимун. Фолимун 66.

Той си спомняше.

Моментът на пълното затъмнение. Внезапното и пълно падане на нощта. Влизането на света в Пещерата на Мрака.

Звездите…

Лудостта… писъците… тълпата…

Теремон трепна при спомена. Ордите от полудели и ужасени хора от Саро сити — видя ги да събарят масивната врата и да нахлуват в Обсерваторията, тъпчейки се един друг, увлечени от желанието си да разрушат богохулните научни инструменти и да избият сквернословните учени, които отричаха съществуването на боговете…

Сега, когато спомените прииждаха обратно, той почти съжали, че е запомнил всичко това. Протестът в първия миг, когато бе зърнал бляскавата светлина на Звездите… болката, която бе изригнала в черепа му… необяснимите и ужасяващи изблици на леденееща енергия пред зрителното му поле. И после идването на тълпата… мигът на безумие… неистовият опит за бягство… Сифера беше до него, Бийни наблизо, полудялото множество ги влачеше като придошла река, разделяше ги и ги отнасяше в различни посоки.

В съзнанието му изплува картината, когато за последен път бе зърнал старият Атор; очите му бяха блестящи и изцъклени, те носеха печата на пълната лудост; той стоеше величествено на един стол и заповядваше гневно на нарушителите да напуснат сградата, сякаш не беше просто директор на Обсерваторията, а неин цар. А Бийни стоеше до стареца, дърпаше го за ръката и го увещаваше да бягат. После картината се стопи. Голямата зала вече я нямаше. Теремон видя как се носи по коридора, лазеше към стълбището и се оглеждаше да зърне Сифера или който и да е от познатите му…

Апостолът, фанатикът Фолимун 66, внезапно изникна пред него и препречи пътя му в самото сърце на хаоса. Той се смееше и протягаше вероломно ръка в израз на мнимо приятелство. Сетне Фолимун изчезна от погледа му и Теремон продължи неистовият си набег надолу по спираловидната стълба, препъваше се, падаше и се катереше по хората от града, които бяха така здраво вклинени един в друг върху пода, че не можеха да се движат. Трябваше да намери начин да излезе навън. В мразовитата нощ. Озова се навън, гологлав и потръпващ под Мрака, който вече не бе Мрак, защото всичко бе озарено от ужасния, отблъскващ и невъобразим блясък на тези хиляди безмилостни звезди, отрупали цялото небе.

Човек не може да се скрие от тях. Дори и при затворени очи страховитата им светлина проникваше през клепачите. Обикновеният мрак беше нищо в сравнение с неописуемото сияние на небесния купол, светлината беше толкова ярка, че тътнеше като гръмотевица.

Теремон си спомни усещането, че небето, Звездите и всичко останало ще се сгромоляса върху него. Беше коленичил, прикривайки главата си с ръце, макар да знаеше, че това е безсмислено. Спомняше си също и ужаса около него, хората се щураха без посока, издавайки влудяващи писъци и крясъци. Огнените езици на пламналия град се издигаха високо на фона на хоризонта. И най — вече тези тежки потресаващи вълни, които се спускаха от небето, неумолимите и непримирими Звезди, които бяха завладели света.

Това беше всичко. Сетне настъпи празнотата, абсолютна празнота, до момента на пробуждането му, когато видя Онос още веднъж на небето и започна да сглобява парчетата и отломъците на съзнанието си.

Аз съм Теремон 762, каза си той отново. Живея в Саро сити и водя рубрика в местния вестник.

Саро сити вече не съществуваше. Нямаше и никакъв вестник.

Краят на света беше дошъл. Но той беше все още жив и се надяваше, че възвръща здравия си разсъдък.

А сега накъде?

— Сифера? — извика той.

Никакъв отговор. Теремон отново се затътри бавно надолу по хълма покрай окастрените дървета, изгорелите и преобърнати коли и проснатите по земята тела. Ако това е положението в провинцията, помисли си той, как ли стоят нещата в самия град?

Боже мой, каза си Теремон още веднъж.

Всички вие богове! Какво сторихте с нас?