Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (44)

42.

На Сифера й беше трудно да повярва, че наистина бе успяла да избяга. Но изглежда, че бе станало точно това.

Повечето от Апостолите, които ги бяха изненадали на полето, бяха тръгнали след Теремон. Поглеждайки назад, тя ги бе видяла да го обграждат като ловджийски хрътки около жертвата си. Те го бяха съборили на земята и той със сигурност бе пленен.

Само двама от Апостолите бяха побягнали след нея. Сифера блъсна силно единия от тях в лицето с длан; ръката й бе вдървена и при скоростта, с която тичаше, ударът го накара да залитне и да падне на земята. Другият беше дебел, тромав и бавен; само след няколко секунди той бе далеч зад нея.

После тръгна обратно към магистралата по пътя, по който тя и Теремон бяха дошли. Но й се струваше неразумно да се качи отново горе. Магистралата бе прекалено лесна за блокиране и човек можеше да се отклони от нея безопасно само на отбивките. Ако отново тръгнеше по шосето, щеше да се изложи на излишния риск да попадне в капан. Дори и да не се изпречеха никакви пътни барикади по-нататък, за Апостолите нямаше да представлява никакъв проблем да потеглят след нея с камионите си и да я заловят след два-три километра.

Не, тя трябваше да избяга в гората от другата страна на пътя. Там камионите на Апостолите нямаше да могат да я последват. Можеше да се притули доста лесно сред тези ниски и подобни на храсти дървета и да остане там скрита, докато премисли следващата си стъпка.

И каква би могла да бъде тя? — чудеше се Сифера.

Трябваше да признае, че идеята на Теремон, колкото и безумна да беше тя, оставаше единствената им надежда: да открадне някак си един камион, да потегли към Амгандо и да бие тревога, преди Апостолите да тръгнат отново на поход.

Но Сифера знаеше, че не съществува и най-малкия шанс просто да успее да отиде на пръсти до някой празен камион, да скочи вътре и да го подкара. Апостолите не бяха толкова глупави. Тя трябваше да нареди на един от тях под дулото на пистолета да запали камиона вместо нея и след това да й предаде управлението му. А това предполагаше извършването на цялата онази фантастична операция, включваща надвиването на някой залутал се Апостол, отнемане на расото му, промъкване в лагера, определяне на човека, който може да й отключи един от камионите…

Сърцето й се сви. Всичко това беше прекалено неправдоподобно. Съществуваше и възможността да се опита да спаси Теремон… да влезе в лагера и да открие огън с игловия си пистолет, да вземе заложници и да поиска незабавното му освобождаване… о, това беше абсолютна глупост, наивна мелодраматична фантазия, евтин трик от долнопробна приключенска книга за деца…

Но какво да правя? Какво да правя?

Тя се сгуши в един шубрак с гъсто оплетени малки дръвчета с перести листа и зачака. По нищо не личеше Апостолите да вдигат лагера си: тя все още виждаше пушека от огъня им на фона на сумрачното небе, а камионите им все така си стояха по протежение на пътя.

Вечерта се спускаше. Онос бе залязъл. Довим се носеше към хоризонта. Над нея грееха единствено Тано и Сита, сурови и мрачни; тях тя обичаше най-малко; те хвърляха студеното си сияние от онзи далечен участък на края на вселената. Или по-скоро онова, което хората МИСЛЕХА, че е краят на вселената, в онези далечни невинни дни, преди Звездите да се появят и да разкрият колко необятна е всъщност вселената.

Часовете се нижеха безконечно, нито едно решение не й се струваше разумно. Амгандо изглеждаше изгубен… освен ако някой друг не успееше да ги предупреди… бе сигурна, че тя не може да стигне там преди Апостолите. Идеята й да спаси Теремон бе абсурдна. Шансовете й да открадне камион и да стигне до Амгандо сама бяха само донякъде по-малко нелепи.

Какво да прави тогава? Просто да седи и да гледа как Апостолите завладяват целия свят?

Изглежда, че друга алтернатива нямаше.

По едно време си помисли, че й остава единствено да тръгне към лагера на Апостолите, да се предаде и да помоли да бъде затворена заедно с Теремон. Така поне щяха да бъдат заедно. Учудваше се колко много й липсваше той. Те бяха неразделни в продължение на седмици, тя, която не бе живяла с мъж през целия си живот. И по време на цялото пътуване от Саро сити, дотук макар да се бяха спречквали и дори поскарвали, тя нито за миг не се отегчи да бъде с него. Нито веднъж. Това, че бяха заедно, сякаш бе най-естественото нещо на света. И сега отново бе сама.

Върви, каза си Сифера. Предай се. Тъй или иначе всичко е загубено, нали?

Смрачаваше се. Облаци скриха мразовитата светлина на Тано и Сита и небето така притъмня, че тя наполовина бе готова да зърне звездите отново.

Хайде, помисли си Сифера с горчивина. Изгрейте и заблестете. Нека всички отново полудеят. И какво от това. Светът може да бъде съкрушен само веднъж и това вече стана.

Но Звездите, разбира се, не се появиха. Макар и заблудени, Тано и Сита светеха достатъчно силно, за да маскират блясъка на онези далечни точици, от които струеше загадъчно сияние. Часовете се нижеха като върволица и през това време Сифера установи, че мислите й поемат в съвършено нова посока — от пълно пораженство към едно ново чувство на почти безразсъдна надежда.

Щом всичко е загубено, каза си тя, тогава няма какво повече да се губи. Под прикритието на този вечерен сумрак тя щеше да се промъкне в лагера на Апостолите и — някак си, някак си — щеше да открадне един от камионите им. Стига да успееше, щеше да спаси Теремон. И после към Амгандо! Преди Онос да изгрее тя щеше да бъде там, между университетските си приятели, и щеше да разполага с достатъчно време, за да ги предупреди, че трябва да се пръснат, преди врагът да е пристигнал.

Добре, помисли си Сифера. Време е да тръгвам.

Бавно… бавно… по-предпазливо от миналия път, просто за всеки случай, ако там някъде в тревата се крие часови…

Гората свърши. Миг на несигурност: тук, след като онзи гъст и безопасен шубрак бе останал зад гърба й, тя се почувства безкрайно уязвима. Но неясната светлина продължаваше да я прикрива. А сега трябваше да прекоси откритото пространство между гората и издигнатата магистрала. После да мине под металните крака на пътното платно и да навлезе в занемареното поле, където тя и Теремон бяха изненадани през този следобед.

Залягай долу и започвай да се провираш, сега, следвай стария път. Още веднъж през полето… оглеждай се наляво и надясно, за да зърнеш първа караулите, които може би са поставени на стража в периметъра на лагера…

Игловият пистолет бе в ръката й, настроен за минимален отвор, най-острия най-фокусиран и най-смъртоносен лъч, който оръжието можеше да произведе. Ако някой сега й се изпречеше на пътя, толкова по-зле за него. Залогът бе прекалено голям, за да се безпокои за добрите страни на цивилизования морал. Докато съзнанието й беше все още полупрояснено, тя бе убила Балик в лабораторията по археология, неволно, но тъй или иначе той бе мъртъв; и сега, с известна изненада, тя установи, че е готова да убива пак, този път предумишлено, ако обстоятелствата я принудеха. Важното беше да открадне един камион, да се махне оттук и да съобщи на хората на Амгандо, че към тях настъпва армията на Апостолите. Всичко останало, включително и свързаните с морала съображения, бе второстепенно. Всичко. Това беше война.

Напред. С наведена глава, вдигнати очи, прегърбено тяло. Сега тя беше само на няколко десетки метра от лагера.

Там всичко бе много тихо. Навярно повечето от тях спяха. Стори й се, че в мрачната сивкава светлина, откъм далечния край на най-големия огън, се виждат две-три фигури, но пушекът не й позволяваше да бъде сигурна. Сега, помисли си Сифера, трябва да се промъкна към дълбоките сенки на камионите и да хвърля един камък по онова дърво ей там. Часовите навярно ще проверят какво става; и ако се разпръснат, аз бих могла да се прокрадна зад един от тях, да мушна пистолета в гърба му, да го предупредя да не вдига шум, да го накарам да си съблече расото…

Не, реши тя. Нищо не го предупреждавай. Направо го застреляй, без забавяне, и ВЗЕМИ расото му, преди да успее да вдигне тревога. В края на краищата това са Апостоли. Фанатици.

Тя се изуми от собственото си новооткрито хладнокръвие.

Напред. Напред. Сега бе стигнала почти до най-близкия камион. Спотаи се в мрака откъм срещуположната страна на лагерния огън. Къде има камък? Тук. Ето, този е добър. Прехвърли бързо игловия пистолет в лявата си ръка. А сега хвърли камъка към онова голямо дърво ей там…

Тя понечи да изпълни намерението си. И в този момент нечия ръка се вкопчи в лявата й китка изотзад, а една друга силна ръка стегна гърлото й.

БЯХА Я ХВАНАЛИ!

Изненада, гняв и пристъп на влудяващо безсилие преминаха през нея. Сифера нанесе яростен ритник назад, влагайки цялата си сила, и усети съприкосновение. Тя чу как някой изгрухтява от болка. Това се оказа недостатъчно, за да се освободи от силната хватка на мъжа зад нея. Сифера се извърна наполовина и отново понечи да го ритне, опитвайки се в същото време да прехвърли пистолета от лявата в дясната си ръка.

Но нападателят изви лявата й ръка нагоре — бързо, рязко и мъчително движение, което я накара да се вцепени и да изпусне игловия пистолет. Другата му ръка, онази, която притискаше гърлото й, затегна хватката още повече и започна да я задушава.

Тя кашляше и дишаше с мъка.

Мракът да го вземе! Колко глупаво от нейна страна, да позволи на някой да се прокрадне зад нея, докато самата тя дебнеше Апостолите.

Сълзи на силен гняв изгаряха страните й. В яростта си тя риташе отново и отново назад.

— По-леко — прошепна нечий дълбок глас — Можеш да ме нараниш по този начин, Сифера.

— Теремон? — каза тя, смаяна.

— А ти кой си помисли, че е? Мондиор?

Натискът върху гърлото й намаля. Лявата й ръка бе освободена. Сифера направи несигурни крачки напред, опитвайки се да си поеме дъх. След това, вцепенена и объркана, тя се извърна, за да го погледне.

— Как се освободи? — попита Сифера.

— По чудо — ухили се той. — Истинско чудо, изпратено от боговете… Наблюдавах те през цялото време, докато идваше от гората. Наистина се справи чудесно. Но бе толкова съсредоточена в опита си да стигнеш дотук незабелязана, че не ме видя, когато те заобиколих откъм гърба ти.

— Слава богу, че си ти, Теремон. Макар никога да не съм била толкова ужасена, колкото в мига, когато ме сграбчи… На защо стоим тук? Бързо, да се качваме на един от тези камиони и да се омитаме преди да са ни видели.

— Не — рече той. — Този план вече отпадна.

Тя го погледна недоумяващо.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. — За нейна огромна изненада той плесна с ръце и извика високо. — Насам, приятели. Тя е тук.

— ТЕРЕМОН! Да не си си загубил…

Лъчът на някакво електрическо фенерче се насочи към лицето й и въздействието му бе почти толкова опустошително, колкото и това на Звездите. Тя стоеше заслепена, скована и объркана, поклащайки главата си. Навсякъде около нея се движеха фигури, но преди да разбере какви са тези хора, й трябваше още малко време, докато очите й привикнат в достатъчна степен към внезапната ярка светлина.

Апостоли. Половин дузина.

Сифера погледна Теремон с укор. Той изглеждаше спокоен и много доволен от себе си. Зашеметеният й мозък просто не можеше да приеме мисълта, че той я е предал.

Когато се опита да заговори, от гърлото й дойдоха единствено неясни кратки думи.

— Но… защо?… какво?…

Теремон се усмихна.

— Хайде, Сифера, искам да те запозная с един човек.