Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nightfall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2014)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015)

Издание:

Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг. Падането на нощта

Американска. Първо издание

Издателство „Тема“, София, 1994

Редактор: Роман Сушков

Библиотечно оформление: Брайко Брайков

Превод: Станимир Йотов

Художник: Брайко Брайков

 

© by Isaac Asimov and Robert Silverburg

Nightfall

 

Формат 84×108×32 27 п.к.

Предпечат СД „Юниверс-Петрови“ — Правец

Печатница „Светлина“ ЕООД — Ямбол

История

  1. — Добавяне

41.

Те минаха през Проверочния пункт на границата между провинциите Реставрация и Шест слънца без никакви проблеми. Граничният служител, напомнящ чиновник или адвокат от един вече изчезнал свят, просто хвърли един бърз поглед на издадения от Бийни документ, кимна, когато видя пищния подпис „Бийни 25“ най-долу, и им махна да продължат.

Два дни по-късно, когато прекосяваха границата между Шест слънца и Обетована земя, нещата се оказаха не толкова прости.

Граничният патрул тук приличаше на банда главорези, имащи вид на хора, които по-скоро биха изхвърлили Теремон и Сифера от издигнатата магистрала, вместо изобщо да погледнат документите им. Настъпи един дълъг тревожен интервал, през който Теремон размахваше паспорта като някаква магическа пръчка. После магията проработи, повече или по-малко.

— Пропуск ли е това нещо? — попита главният главорез.

— Да, документ. За освобождаване от Обиск.

— Кой го е издал?

— Бийни 25, Главен Администратор по Претърсването, провинция Реставрация. Две провинции по-нагоре, по посока на Саро сити.

— Зная къде се намира провинция Реставрация. Прочетете го.

— „До всички, за които това може да се отнася: Този документ удостоверява, че неговите приносители, Теремон 762 и Сифера 89, са акредитирани пратеници на Противопожарния Патрул на Саро сити, и че те са упълномощени да…“

— Противопожарния Патрул? Какво е това?

— Шайката на Алтинол — промърмори един от другите главорези.

— А — каза шефът им, кимвайки по посока на игловите пистолети, които Теремон и Сифера открито носеха на бедрата си. — Значи Алтинол иска вие да преминавате през страните на други хора с оръжия, които могат да опожарят цял окръг?

Сифера каза:

— Нашата мисия е свързана с хората от Националния парк Амгандо и тя не търпи отлагане. Жизненоважно е да стигнем там благополучно. — Тя докосна зеленото си шалче. — Знаете какво означава това? Ние се занимаваме с предотвратяване на пожари, а не с подпалвачество. И ако не стигнем до Амгандо навреме, Апостолите на Пламъка, ще се зададат по тази магистрала и ще разрушат всичко, което вие се опитвате да създадете.

Това не звучи много логично, помисли си Теремон. Ако успееха да стигнат до Амгандо, далеч на юг, това нямаше да спаси малките републики в северния край на магистралата от Апостолите. Но Сифера бе говорила с необходимата убеденост и страст и по един объркан начин бе придала на думите си огромна важност.

Отговорът беше мълчание и през този кратък интервал граничният полицай се опитваше да проумее значението на думите й. После се намръщи ядосано, на лицето му се изписа объркано изражение и изведнъж каза почти яростно:

— Добре. Минавайте. Измитайте се оттук по дяволите и да не ви виждам отново в провинция Шест Слънца, защото иначе ще съжалявате… Апостоли! Амгандо!

— Много ви благодаря — рече Теремон с благост, която граничеше толкова много със сарказъм, че Сифера го улови за ръката и го поведе бързо през пропускателния пункт, преди наистина да успее да ги вкара в беля.

Сега пътуването по магистралата вървеше бързо и те изминаваха по двадесетина километра на ден, а понякога и повече. Гражданите на провинциите Шест Слънца, Обетована земя и Виделина работеха усилно, разчиствайки останките от коли по Голямата южна магистрала. Барикадите от отломки бяха разположени през равни интервали — никой няма да кара колата си по тази магистрала дълго, дълго време, помисли си Теремон — но между пропускателните пунктове те се движеха бързо и равномерно, без да се налага да пълзят и да лазят покрай ужасните грамади от катастрофирали коли.

Мъртвите също биваха изнасяни от магистралата и погребвани. Малко по малко нещата отново започваха да изглеждат почти цивилизовани. Но не и нормални. Нямаше дори и далечна прилика с нормалното.

Тук-таме из вътрешността на страната, от двете страни на магистралата, човек все още можеше да съзре не голям брой пожари, но опожарените градове се виждаха съвсем ясно по протежение на пътя. Бежански лагери бяха разположени на всеки два-три километра и докато вървяха забързано по издигнатата магистрала, Теремон и Сифера поглеждаха надолу и зърваха печалните и объркани хора от лагерите, които крачеха бавно и безцелно из тях, сякаш всички те бяха остарели с по петдесет години през онази единствена и ужасна нощ.

Новите провинции, осъзна Теремон, бяха просто върволици от подобни лагери, следващи правата линия на Голямата южна магистрала. Във всяка област бе изникнал местен деспот, съумял да обедини неголеми територии в малко царство, простиращо се по протежение на четиринадесет-петнадесет километра по магистралата и може би на километър и половина от двете й страни. Можеше само да се предполага какво става отвъд източните и западните граници на тези нови провинции. Изглежда, че не бяха останали никакви комуникационни връзки — нито радио, нито телевизия.

— Абсолютно никаква кризисна програма ли нямаше? — попита Теремон, говорейки повече на въздуха, отколкото на Сифера.

Но му отговори Сифера.

— Онова, което предричаше Атор като цяло беше прекалено фантастично за правителството, за да го вземе на сериозно. Освен това Мондиор щеше да се възползва от едно открито признание, че е възможно да се стигне до рухване на цивилизацията само за един кратък период на мрак, особено ако този период би могъл да бъде точно предсказан.

— Но затъмнението…

— Да, може би някои хора във висшите коридори на властта са могли да разгледат диаграмите и наистина са повярвали, че ще има затъмнение. И съответно период на Мрак. Но как биха могли те да предвидят появата на Звездите? Звездите бяха просто някаква фантасмагория на Апостолите, нали си спомняш? Дори и някой от правителството да знаеше, че затъмнението ще бъде съпроводено от такъв феномен като Звездите, пак никой нямаше да може да предскаже какво ще бъде въздействието им.

— Шийрин би могъл — рече Теремон.

— Дори и Шийрин нямаше да се справи с този проблем. Той нямаше и понятие от това. Неговата специалност беше Мракът… а не внезапната и невъобразима светлина, която изпълва цялото небе.

— И все пак — каза Теремон. — Като гледаш цялата тази разруха, целия този хаос… ще ти се да мислиш, че това е било излишно, но е могло да бъде избягнато по някакъв начин.

— Но НЕ БЕШЕ избегнато.

— По-добре следващия път да бъде.

Сифера се засмя.

— Следващият път ще бъде след две хиляди и четиридесет и девет години. Да се надяваме, че ще можем да оставим на потомците си някакво предупреждение, което да изглежда по-правдоподобно отколкото Книгата на откровенията изглеждаше на повечето от нас.

Тя погледна назад през рамо, взирайки се в дългия отрязък от магистралата, който бяха изминали през последните няколко дни на усилен преход.

Теремон каза:

— Да не би да се страхуваш, че ще видиш Апостолите да се носят гръмотевично по петите ни.

— А ти не се ли страхуваш? Намираме се на стотици километри от Амгандо въпреки темпото, с което се движим напоследък. Какво ще правим ако ни настигнат, Теремон?

— Няма да ни настигнат. Една цяла армия не може да се движи толкова бързо, колкото двама здрави и решителни хора. Те не разполагат с по-добър транспорт от нашия — по чифт крака на войник, това е. Освен това има какви ли не логически съображения, поради които могат да се забавят.

— Предполагам.

— И нещо повече, в съобщението се казваше, че Апостолите възнамеряват да спират във всяка нова провинция, за да наложат властта си. Ще им трябва много време, за да премахнат всички тези малки и трудно сломими царства. Ако не се натъкнем на някакви неочаквани усложнения, ние ще бъдем в Амгандо седмици преди тях.

— Какво според теб ще стане с Бийни и Раиста? — попита Сифера малко по-късно.

— Бийни е доста умно момче. Предполагам, че той ще намери някакъв начин да бъде полезен на Мондиор.

— А ако не успее?

— Сифера, трябва ли да напрягаме главите си над всички ужасни възможности, след като не можем да направим нищо, за да променим нещата?

— Извинявай — тросна му се тя. — Не знаех, че си толкова докачлив.

— Сифера…

— Да не говорим за това — рече Сифера. — Може би аз съм докачливата.

— Всичко ще се оправи — каза Теремон. — Бийни и Раиста няма да пострадат. Ние ще стигнем до Амгандо много преди Апостолите и ще предупредим хората. Апостолите на пламъка няма да завладеят света.

— И всички мъртъвци ще станат и отново ще тръгнат по земята. О, Теремон, Теремон… — Гласът й се пресече от вълнение.

— Зная как се чувстваш.

— Какво ще ПРАВИМ?

— Ще вървим бързо и нищо повече. И няма да поглеждаме назад. Поглеждането назад няма да ни донесе абсолютно нищо.

— Така е. Абсолютно нищо — промълви тя, после му се усмихна и взе ръката му. Двамата продължиха мълчаливо напред.

Просто удивително, помисли си Теремон, колко бързо вървяха сега, когато влязоха в темпо. Първите няколко дни, докато излизаха от Саро сити и си пробиваха път през грамадите от катастрофирали коли в горната част на магистралата, те напредваха бавно, а телата им протестираха ожесточено срещу напрежението, което им налагаха. Но сега се движеха като две машини, настроени съвършено за предстоящата им задача. Краката на Сифера бяха почти толкова дълги, колкото и неговите, и те вървяха редом един до друг — мускулите работеха ефикасно, сърцата биеха равномерно, белите дробове се разширяваха и свиваха в безпогрешен ритъм. Върви върви върви. Върви върви върви. Върви върви върви…

Разбира се, очакваха ги още стотици километри. Но при това темпо щяха да стигнат бързо. Може би след месец. Може би дори и по-малко.

Тук в селскостопанските райони, отвъд най-отдалечените предградия на Саро, пътят бе почти напълно чист. Движението в този участък на магистралата далеч не е било толкова натоварено колкото на север и изглежда, че много от шофьорите се бяха измъкнали благополучно от магистралата, тъй като опасността да бъдат ударени от други, излезли от контрол коли, е била по-малка.

Пропускателните пунктове също бяха по-малко. Новите провинции в тези рядко населени райони бяха много по-големи по територия в сравнение с тези на север, а хората тук като че ли по-малко се интересуваха от такива неща като Претърсването. През следващите пет дни Сифера и Теремон само на два пъти бяха подложени на сериозни разпити. На другите гранични пунктове просто им махваха с ръка да продължат без да погледнат подсигурените им от Бийни документи.

Даже и времето беше на тяхна страна. Почти всички дни бяха хубави и топли: само няколко леки превалявания, които не им причиниха никакви сериозни неудобства. Те вървяха по четири часа, после спираха да хапнат, следващ четиричасов преход, отново храна, отново преход и сетне шест часа сън, през които дежуреха на смени, а след това отново на път. Като машини. Слънцата изгряваха и залязваха, следвайки вечния си ритъм: ту Патру, Трей и Довим, ту Онос, Сита и Тано, ту Онос и Довим, ту Трей и Патру, а понякога грееха по четири слънца наведнъж — безкрайната последователност, грандиозното шествие по небесния свод. Теремон нямаше представа колко дни са изминали, откакто напуснаха Скривалището. Всички тези дати, календари, дни, седмици, месеци… всичко това му се струваше странно, архаично и обременително, нещо, останало от един предишен свят.

След краткия период на мрачни мисли и угриженост Сифера отново бе в добро настроение.

Пътуването щеше да мине леко. Те щяха да стигнат до Амгандо без абсолютно никакви проблеми.

Сега минаваха през област, известна под името Пролетна долчинка… или може би Цветна дъбрава; срещнатите по пътя хора им бяха казали няколко различни имена. Това беше селскостопански район, открит и хълмист, а белезите на онова пъклено опустошение, сполетяло градските региони, тук бяха далеч по-малко: тук-таме се виждаше някой опожарен хамбар или стадо домашни животни без овчар и, това беше горе-долу всичко. Въздухът бе свеж и чист, а светлината на слънцата — ярка и силна. Ако не беше зловещото отсъствие на коли по магистралата, човек би могъл да си помисли, че тук не се е случило нищо изключително.

— Преполовихме ли вече пътя до Амгандо? — попита Сифера.

— Все още не. От известно време не съм виждал пътен знак, но предполагам, че…

Изведнъж той се спря.

— Какво има, Теремон?

— Погледни. Ей там, вдясно. Онзи второкласен път от запад.

Те погледнаха надолу. На няколкостотин метра се виждаше дълга редица камиони спрени по протежение на един второстепенен път недалеч от мястото, където той се сливаше с магистралата. Там имаше голям оживен лагер: шатри, буйни лагерни огньове, неколцина мъже цепеха дърва.

Броят на обитателите му навярно беше между двеста и триста души. Всички те бяха облечени в черни раса с качулки.

Теремон и Сифера си измениха изумени погледи.

— Апостолите! — прошепна тя.

— Да. Залегни. На ръце и колене. Скрий се зад пътната преграда!

— Но как са успели да стигнат дотук толкова бързо? Северният край на магистралата е напълно блокиран!

Теремон тръсна глава.

— Те изобщо не са пътували по магистралата. Погледни — имат камиони в движение. Ето, идва още един. Боже, не е ли странно, истинско движещо се средство! И да чуеш отново звука на двигател след всичкото това време. — Той почувства, че започва да трепери. — Те са успели да запазят цяла флотилия от здрави камиони, и запаси от гориво. Очевидно са дошли от Саро по обиколни селски пътища, пътувайки през западните райони. А сега ще тръгнат по главната магистрала, която предполагам, е чиста оттук до Амгандо. Могат да бъдат там до вечерта.

— Тази вечер! Теремон, какво ще правим?

— Не зная точно. Мисля, че има една-единствена налудничава възможност… Какво ще кажеш да се спуснем долу и да се опитаме да завладеем един от тези камиони? И после самите ние да потеглим към Амгандо. Да имаме дори и само два часа преднина пред Апостолите, това ще бъде достатъчно за спасението на повечето от хората в Амгандо. Прав ли съм?

Сифера каза:

— Може би. Но все пак звучи налудничаво. Как бихме могли да откраднем камион? Веднага щом ни зърнат, те ще разберат, че не сме Апостоли и ще ни пленят.

— Зная. Зная. Чакай да помисля. — Миг по-късно, той каза: — Ако успеем да заловим двама-трима от тях на разстояние от другите и им вземем расата — ако трябва ще ги застреляме с игловите пистолети — и после, вече преоблечени в расо, просто тръгнем към един от камионите все едно, че не правим нищо нередно, и скочим в кабината, и отпрашим към магистралата…

— И след две минути ще бъдат по петите ни.

— Може би. Но ако се държим спокойно и хладнокръвно, те може би ще си помислят, че не става нищо необичайно, че това е част от плана им… и докато разберат, че това не е така, ние вече ще бъдем на стотина километра надолу по пътя. — Той я погледна пламенно. — Какво ще кажеш, Сифера? Какво друго ни остава? Да продължим към Амгандо пеша, при положение че пред нас ще има седмици път? Та те ще ни подминат само след няколко часа.

Сифера се беше вторачила в него, сякаш виждаше пред себе си луд човек.

— Да надвием двама-трима Апостоли… да откраднем един от камионите им… и да се понесем с пълна скорост към Амгандо… о, Теремон, това е невъзможно. Знаеш го.

— Добре тогава — сопна й се той. — Ти остани тук. Ще опитам да се справя сам. Това е единствената надежда, Сифера.

Той се понадигна малко в полуприклекнало положение и започна да се придвижва по края на магистралата към отбивката, която се намираше на няколкостотин метра по-нататък.

— Не… Теремон, почакай…

Той се обърна и й се усмихна.

— Идваш ли?

— Да. О, това е безумие!

— Да — рече Теремон. — Но какво друго ни остава?

Тя беше права, разбира се. Планът наистина беше налудничав. И въпреки това той не виждаше никаква алтернатива. Очевидно полученият от Бийни рапорт бе изопачен: Апостолите никога не бяха възнамерявали да пътуват по Голямата южна магистрала, вместо това те бяха потеглили право към Амгандо с голям въоръжен конвой, предпочитайки второстепенните пътища, които, макар и не много преки, поне не бяха задръстени.

Амгандо беше обречен. Светът щеше да попадне в ръцете на Мондиор поради липса на друга алтернатива.

Освен ако… освен ако…

Той никога не бе гледал на себе си като на герой. Герои бяха хората, за които пишеше в своята рубрика — хора, най-добрите в своята област, които работеха при екстремални условия, извършвайки удивителни и свръхестествени неща, каквито обикновените хора дори и не помисляха да опитат, камо ли наистина да изпълнят. И ето го и него, тук, в този странно преобразен свят, говорейки безгрижно как ще надвие култистите с игловия си пистолет и ще задигне един от военните камиони, понасяйки се пълна скорост към парта Амгандо, за да предупреди хората за настъпващата опасност…

Лудост. Истинска лудост.

Но може пък да проработи, точно защото БЕШЕ толкова налудничаво. Никой нямаше да очаква двама души да се появят от нищото тук в тази спокойна пасторална обстановка и просто да избягат с един от камионите.

Те се промъкваха надолу към отбивката, Теремон вървеше малко по-напред. Между тях и лагера на Апостолите имаше поле, обрасло с гъста избуяла трева.

— Може би — прошепна той, — ако пропълзим през тази висока трева и неколцина от Апостолите се отклонят насам поради някаква причина, ние ще успеем да скочим върху тях, преди да разберат какво става.

Теремон залегна и започна да пълзи.

Сифера тръгна веднага след него, без да изостава.

Десет метра. Двадесет. Просто не спирай, главата надолу и пълзи, до онова хълмче, и после чакай… чакай…

Изведнъж, точно зад тях, се обади нечий глас:

— Я да видим какво е това. Като че да са двойка особени змии?

Теремон се обърна, вдигна очи и изпъшка.

О богове! Апостоли, седем или осем! Откъде се бяха взели? Какво беше това, уединен пикник сред полето? Покрай който двамата със Сифера бяха пропълзели в непосредствена близост, без да подозират нищо?

— Бягай! — изрева той към нея. — Ти натам… а аз насам…

Теремон побягна наляво, към колоните, които поддържаха магистралата. Може би щеше да успее да ги надтича… и да изчезне в гората от другата страна на пътя…

Не. Не. Той беше силен и бърз, но те бяха по-силни и по-бързи. Теремон видя, че го настигат.

— Сифера — извика той. — Продължавай да тичаш! Продължавай… да тичаш!

Може би наистина се бе спасила. Той я бе изгубил от погледа си. Апостолите го бяха обградили отвсякъде. Теремон посегна към игловия си пистолет, но един от тях моментално го хвана за ръката и гърлото. Пистолетът беше изтръгнат от дланта му. Нечии крака се вклиниха между неговите и го препънаха. Той падна тежко на земята, претърколи се и погледна нагоре. Пет закачулени, навъсени и сурови лица бяха обърнати към него. Един от Апостолите бе насочил собствения му пистолет към гърдите му.

— Стани — рече Апостолът. — Бавно. С вдигнати ръце.

Залитайки, Теремон се изправи тромаво на крака.

— Кой си ти? Какво правиш тук? — попита Апостолът.

— Живея тук наблизо. Жена ми и аз се прибирахме у дома и просто минавахме напряко през тези поля.

— Най-близката ферма е на осем километра. Доста дълъг е този твой пряк път. — Апостолът го подкани с кимване на глава да тръгне към лагера. — Идваш с нас. Фолимун ще иска да разговаря с теб.

Фолимун!

В края на краищата той бе оцелял през нощта на затъмнението. И отговаряше за експедицията срещу Амгандо!

Теремон се огледа. От Сифера нямаше и следа. Надяваше се, че вече е стигнала до магистралата и е потеглила към Амгандо, с всички сили. Доста крехка надежда, но единствената, която бе останала.

Апостолите го водеха към лагера. Чувстваше се странно сред толкова много закачулени фигури. Те не му обръщаха никакво внимание, макар от време на време да го побутваха да върви, и накрая го въведоха в най-голямата шатра.

Фолимун седеше на една пейка почти в дъното на палатката и преглеждаше някаква купчина с книжа. Той насочи ледено сините си очи към Теремон и чертите на слабото му остро лице се смекчиха от изненаданата усмивка, която пробягна по него.

— Теремон? Ти тук? Какво правиш насам… да не би да се каниш да ни отразяваш в „Кроникъл“?

— Тръгнал съм на юг, Фолимун. Взех си малко отпуска, тъй като нещата в града малко се пообъркаха. Би ли накарал тези главорези да ме пуснат?

— Пуснете го — рече Фолимун… — А къде отиваш точно, а?

— Това не те засяга.

— Позволи ми аз да преценя какво ме засяга. Тръгнал си за Амгандо, нали, Теремон?

Теремон погледна спокойно и студено.

— Не виждам защо трябва да ти казвам каквото и да е било.

— След всичко, което ти разказвах, когато ме интервюираше?

— Много смешно.

— Искам да зная къде отиваш, Теремон.

Увъртай, помисли си Теремон. Увъртай, колкото можеш по-дълго.

— Отказвам да отговоря на този и на какъвто и да е било друг твой въпрос. Ще обсъждам намеренията си единствено със самия Мондиор — заяви той твърдо и решително.

Известно време Фолимун не отговори нищо. Той се усмихна отново, за кратко пак стана сериозен и после избухна в истински смях. Теремон се зачуди дали някога преди бе виждал Фолимун да се смее.

— Мондиор? — рече Фолимун; очите му весело проблясваха. — Няма никакъв Мондиор, приятелю. И никога не е имало.