Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (20)

18.

— По-добре бъди внимателен — каза Бийни. Той започваше да се чувства неспокоен. Вечерта наближаваше… вечерта на затъмнението, която отдавна очакваше с трепет и ужас. — Атор ти е страшно ядосан, Теремон. Не мога да повярвам, че си дошъл тук именно сега. Никой от Обсерваторията не желае присъствието ти. И ти реши да се появиш точно тази вечер. Трябваше да си разбрал това, докато пишеше последните си статии за него…

— Журналистът се подсмихна.

— Казах ти. Ще намеря начин да го успокоя.

— Не бъди толкова сигурен, Теремон. В статиите си ти обикновено го наричаше смахнат оглупял ексцентрик, спомняш ли си? През повечето време старецът е спокоен и суров човек, но когато нещата отидат прекалено далеч, той проявява удивителен темперамент.

Теремон сви рамене и рече:

— Виж какво, Бийни, преди да стана влиятелен журналист, аз бях обикновен репортер и се специализирах във взимането на всякакъв вид невъзможни интервюта, в буквалния смисъл на думата. Всяка вечер се прибирах с натъртвания, насинени очи, а понякога и с едно-две счупени ребра, но винаги се докопвах до необходимата ми история. Когато в продължение на години редовно си изкарвал хората от равновесие, за да напишеш статията си, ти развиваш известно доверие в собствените си сили. Ще успея да се справя и с Атор.

— Изкарвал си хората от равновесие? — каза Бийни и погледна многозначително към календара, окачен високо на една от стените на коридора. Блестящите зелени знаци сочеха датата 19 тептар. Върховният ден, денят, който пламтеше в умовете на всички тук, в Обсерваторията, месец подир месец. Това беше последният ден на здрав разсъдък за много, и може би за повечето, от хората на Калгаш. — Това не са най-подходящите думи за тази вечер, не мислиш ли?

Теремон се усмихна.

— Може би си прав. Ще видим. — Той посочи затворената врата на кабинета на Атор. — Кой е там сега?

— Атор, разбира се. И Тиланда… тя е един от астрономите. Тук са също Давинт, Симброн, Хикинан, целият персонал на Обсерваторията. Това е.

— А Сифера? Тя каза, че ще бъде тук.

— Ами, все още я няма.

На лицето на Теремон се изписа изненада.

— Наистина ли? Когато онзи ден я попитах дали е избрала Скривалището, тя направо ми се изсмя в лицето. Беше твърдо решена да наблюдава затъмнението оттук. Не мога да повярвам, че е променила решението си. Тази жена не се страхува от нищо, Бийни. Е, може пък да приготвя някои последни малки неща в кабинета си.

— Много е вероятно.

— А нашият топчест приятел Шийрин? И него ли го няма?

— Не, не и Шийрин. Той е в Скривалището.

— Нашият Шийрин май не е от най-храбрите, а?

— Поне е достатъчно разумен, за да си го признае. Раиста също е в Скривалището, там е и съпругата на Атор, Нилда, и горе-долу всички, които познавам, с изключение на нас — хората от Обсерваторията. Ако имаше ум в главата, ти също трябваше да си там, Теремон. Когато Мракът се спусне тази вечер, ще започнеш да съжаляваш, че си тук.

— Апостолът Фолимун 66 ми каза горе-долу същото преди повече от една година, само че той ме канеше в неговото Скривалище, а не във вашето. Напълно съм готов да посрещна най-страшните ужаси на боговете, приятелю. Тази вечер има нещо важно за отразяване и аз няма да мога да го отразя, ако съм забит в някакво малко уютно подземно скривалище, нали така?

— Утре вече няма да има вестници, на които да предложиш статията си, Теремон.

— Така ли мислиш? — Теремон дръпна Бийни за ръката, навирайки носа си почти в лицето му, и заговори с приглушен напрегнат глас: — Кажи ми, Бийни. Просто като на приятел. Наистина ли смяташ, че тази вечер ще се случи нещо толкова невероятно като това да падне Мрак?

— Да, така смятам.

— О, богове! Сериозно ли говориш, човече?

— Никога не съм бил по-сериозен, Теремон.

— Просто не мога да повярвам. Ти изглеждаш толкова умерен човек, Бийни. Толкова разумен и с такова силно чувство за отговорност. И въпреки това ти се хвана за разни умозрителни, по общо признание, астрономически изчисления, някакви си въглени от пустиня, намираща се на хиляди мили, и куп безумни дрънканици на шайка култисти с помътнели очи, после струпа всички тия неща едно върху друго и ги превърна в най-смахнатата и дяволска бъркотия от апокалиптични глупости, която някога…

— Няма нищо смахнато — спокойно настоя Бийни. — Това не са глупости.

— Значи според теб тази вечер наистина ще дойде краят на света.

— Да, краят на света, света, който познаваме и обичаме.

Теремон пусна Бийни и вдигна вбесен ръцете си нагоре.

— О, богове! Дори и ти! В името на Мрака, Бийни, вече повече от година се опитвам да повярвам на всичко това и не мога. Независимо какво казваш ти или Атор, или Сифера, или Фолимун 66, или Мондиор, или…

— Просто почакай — рече Бийни. — Само още няколко часа.

— Наистина ли говориш искрено! — възкликна Теремон учудено. — Кълна се във всички богове, ти си точно толкова смахнат, колкото и самият Мондиор. Дрън-дрън! Ето това е моят отговор, Бийни. Дрън-дрън!… Хайде, ще ме заведеш ли при Атор!

— Предупреждавам те, че той не иска да те вижда.

— Вече ми каза това. Заведи ме при него все пак.