Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (14)

12.

Сифера 89 вече трети ден беше в университета Саро и още не беше спряло да вали. Доста освежителен контраст след крайно сухата пустинна среда на Сагиканския полуостров. Толкова отдавна не беше виждала дъжд, че бе смаяна от мисълта, че е възможно толкова много вода да пада от небето.

В Сагикан всяка капка вода беше безкрайно ценна. Там човек пресмяташе употребата й с най-голяма точност и я използваше повторно, когато това беше възможно. Тук тя се изливаше от небесата като от някакъв гигантски резервоар, който никога не можеше да пресъхне. Сифера изпита силно желание да съблече дрехите си, да побегне през широките зелени ливади на университетския двор и да остави дъждът да се стича по тялото й в един неспирен възхитителен поток, който най-сетне да я изчисти от адския пустинен прах.

Ето това искаха да видят те. Хладната, надменна и неромантична Сифера 89, професор по археология, да тича гола под дъжда! Струваше си да го направи дори само за да зърне изумените им лица по всички прозорци на университета, докато прелита покрай сградата.

Сифера си помисли, че е малко вероятно да го стори.

Това изобщо не беше в нейния стил.

Всъщност имаше твърде много работа за вършене. До този момент не беше пиляла времето си. Повечето артефакти от площадката в Беклимот бяха натоварени на кораб и щяха да пристигнат след много седмици. Но имаше карти за нареждане, скици за довършване, стратиграфските фотографии на Балик трябваше да бъдат анализирани, почвените проби да бъдат подготвени за радиографската лаборатория и още милион други неща… Освен това трябваше да поговорят с Мудрин 505 от катедрата по палеография за плочките от Томбо.

Плочките от Томбо! Находката на находките, първостепенното откритие, дошло в резултат на година и половина труд! Или поне така й се струваше. Разбира се, всичко зависеше от това дали някой ще успее да разбере нещо от тях. Във всеки случай тя веднага щеше да се погрижи Мудрин да се заеме с това. Ако не друго, те бяха очарователни; но можеше да се окажат нещо много повече. Съществуваше възможност да предизвикат революция в цялостното изучаване на предисторическия свят. Ето защо Сифера се беше отказала от услугите на транспортните организации и ги беше донесла от Сагикан със собствените си ръце.

Някой почука на вратата.

— Сифера? Сифера, тук ли си?

— Влизай, Балик.

Широкоплещестият стратиграф беше прогизнал до кости.

— Този отвратителен гаден дъжд — мърмореше той, отърсвайки водата от себе си. — Няма да повярваш колко много се измокрих само, докато прекося вътрешния двор от библиотеката Уланд до тук!

— Обичам дъжда — заяви Сифера. — Надявам се никога да не спре. След всичките тези месеци, през които се пържихме в пустинята — и през цялото време: пясък в очите, прах в гърлото, горещината, сушата — не, Балик, нека си вали!

— Но ето, че си стоиш на закрито. Много е лесно да оценяваш дъжда, когато го наблюдаваш от хубавия си сух кабинет… Пак си играеш с твоите плочки, нали?

Той посочи шестте нащърбени очукани плоски предмета от твърда червена глина, които Сифера бе наредила на бюрото си в две групи по три, квадратните в една редица, а продълговатите под тях.

— Не са ли красиви? — попита Сифера възторжено. — Не мога да се откъсна от тях. Непрекъснато ги съзерцавам, сякаш ако правя това достатъчно дълго, те изведнъж ще ми станат понятни.

Балик се наведе напред и поклати глава.

— Приличат ми единствено на отпечатъци от пилешки крака върху кал.

— Хайде де! Аз пък вече ограничих няколко отчетливи думи — рече Сифера. — Без да съм някакъв палеограф. Ето… погледни… виждаш ли тази комбинация от шест букви тук? Тя се повтаря и тук. А тези трите с клиновидните резки между тях…

— Мудрин видя ли ги вече?

— Все още не е. Помолих го да намине малко по-късно.

— Знаеш ли, че вече се говори за нашите открития? Последователните градски площадки на Томбо?

Сифера го погледна изумено.

— Какво! Кой…?

— Някой от студентите — отвърна Балик. — Не зная кой точно… предполагам, че е бил Велоран, но Ейлис смята, че е работа на Стен. Според мен това беше неизбежно, а според теб?

— Предупредих ги да не казват нищо на…

— Да, но те са хлапета, Сифера, просто хлапета на деветнадесет години, завърнали се от първите си важни разкопки! Освен това експедицията се натъкна на неща безкрайно смайващи — седем предисторически града един върху друг, за които по-рано не се знаеше нищо, и само боговете могат да кажат на колко хиляди години са…

— Девет града, Балик.

— Седем, девет — и в двата случая откритието е колосално. А според мен са седем. — Балик се усмихна.

— Зная. Грешиш… Но кой говори за това? Имам предвид в катедрата.

— Халико. И Брангин. Чух ги тази сутрин в салона на факултета. Трябва да ти кажа, че те са крайно скептични. Пламенно скептични. И двамата смятат, че не съществува и най-малка възможност да има дори и едно селище на тази площадка, което да е по-старо от Беклимот, да не говорим пък за седем, девет или колкото са там.

— Те не са видели фотографиите. Не са видели картите. Не са видели плочките. Нищо не са видели. А вече имат становище. — Очите на Сифера яростно запламтяха. — Какво знаят те? Стъпвали ли са въобще някога на Сагиканския полуостров? Ходили ли са в Беклимот дори като туристи? И се осмеляват да имат мнение за една експедиция, без да е публикувано нищо, без да е обсъдена дори и неофициално в катедрата!…

— Сифера…

— Ще ми се да ги одера живи и двамата. А също и Велоран и Стен. Те знаеха, че трябва да си затварят устата! Кои са тия двамата, че да нарушават йерархията, дори и словесно? Ще им дам да се разберат. Ще ги доведа тук и ще разбера кой от двамата е отговорен историята да достигне до ушите на Хилико и Брангин и дали виновникът, или виновницата, смята, че някога ще защити докторат в този университет…

— Моля те, Сифера — каза Балик утешително. — Напразно се ядосваш.

— Напразно! Те са пренебрегнали старшинството ми и…

— Никой не ти е сторил нищо. Всичко си остава просто слух, докато не направиш предварителното си изложение. Що се отнася до Велоран и Стен, ние всъщност не знаем дали виновникът е един от тях, а ако е така, е, в такъв случай си спомни, че и ти някога си била млада.

— Да — заяви Сифера. — Преди три геологически епохи.

— Не ставай глупава. Ти си по-млада от мен, а аз едва ли съм някакъв античен експонат, както знаеш.

Сифера кимна с безразличие. Тя погледна към прозореца. Изведнъж дъждът престана да й се струва толкова приятен. Навън цареше мрак, обезпокоителен мрак.

— И все пак нашите открития вече са спорни, дори и преди да са публикувани…

— Те трябва да са спорни, Сифера. Не само нашият влак ще се преобърне вследствие на направеното от нас откритие — това ще засегне всички: историци, философи и дори теолози. И можеш да се обзаложиш, че те ще защитават яростно установените представи за развитието на цивилизацията. Ти не би ли направила същото, ако някой дойде при теб с една радикално нова идея, застрашаваща всичко, в което вярваш?… Бъди реалистка, Сифера. Още от началото знаехме, че това откритие ще предизвика буря.

— Да, предполагам, че си прав. Но не очаквах да се случи толкова скоро. Едва съм започнала да разопаковам нещата.

— Това е истинският проблем. Ти толкова бързо се хвърли в разгара на сражението, че не намери време да се поотпуснеш… Виж какво, хрумна ми една идея. Ние имаме право на кратка отпуска, преди да се заемем с редовна академична работа. Защо не вземем двамата с теб да избягаме от дъжда и да отидем заедно на една малка почивка? Да речем, в Джонглор — ще разгледаме експозицията. Вчера разговарях с Шийрин… както знаеш, той току-що се върна оттам и ми каза…

Тя се втренчи в Балик не вярвайки на ушите си.

— Какво?

— Казах почивка. Ти и аз.

— Да разбирам ли това като флирт, Балик?

— Мисля, че можеш да го наречеш и така. Толкова невероятно ли ти звучи това? Ние не сме толкова чужди един на друг. Познаваме се още откакто бяхме студенти. Току-що се върнахме от експедиция, по време на която прекарахме година и половина заедно в пустинята.

— Заедно? Ние участвахме в едни и същи разкопки, това е вярно. Но ти си имаше твоята палатка, а аз моята. Между нас никога не е имало нищо. И сега изведнъж…

Отпуснатите черти на Балик изразяваха тревога и раздразнение.

— Но това не е все едно да ти поискам ръката, Сифера. Просто ти предложих да направим едно кратко пътуване до Експозицията в Джонглор, за пет-шест дни… малко слънце, приличен курорт вместо една от онези палатки в средата на пустинята, няколко спокойни обяда, хубаво вино… — Той завъртя ядосано ръцете си с дланите нагоре. — Караш ме да се чувствам като глупав ученик, Сифера.

— Ти се държиш точно като такъв — отвърна тя. — Отношенията ни винаги са били чисто професионални, Балик. Да оставим нещата, както са си, какво ще кажеш?

Той понечи да й отговори, но очевидно промени намерението си и стисна устни.

Те се гледаха един друг смутено и продължително.

Сифера усещаше главата си да пулсира. Всичко това беше неочаквано и неприятно — новината, че останалите членове на катедрата вече заемат определени позиции по отношение на находките от Томбо, а също и недодяланият опит на Балик да я съблазни. Съблазняване? Е добре, във всеки случай той се беше опитал да установи някаква романтична връзка с нея. Колко безкрайно изумен изглеждаше от отказа й.

Зачуди се дали някога случайно не го е подвеждала дори с намек за някакви чувства, каквито никога не бяха съществували.

Не. Не. Не й се вярваше да го е правила. Никога не бе проявявала интерес към разни северни курорти и пийване на вина в романтично осветени ресторанти в компанията на Балик или на някой друг. Тя си имаше своята работа. Това й беше достатъчно. От двадесетина години, още от юношеството й, мъжете й се предлагаха, казваха й колко е красива, удивителна и очарователна. Допускаше, че това трябва да я ласкае. По-добре да я смятаха за красива и очарователна, отколкото за грозна и отегчителна. Но тя не се интересуваше от тези неща. Никога. И не искаше това да се променя. Колко досадно от страна на Балик да създаде такава неловка ситуация между тях точно сега, когато им предстоеше да посрещнат и подредят всичките материали от Беклимот… те двамата, да работят рамо до рамо…

На вратата отново се почука. Тя изпита дълбока благодарност за това прекъсване.

— Кой е?

— Мудрин 505 — чу се един развълнуван глас.

— Влезте, моля.

— Тръгвам си — рече Балик.

— Не. Той е тук, за да види плочките. Те са мои, колкото и твои, нали така?

— Сифера, прости ми, ако…

— Забрави за това. Забрави го!

Мудрин влезе, клатушкайки се, в кабинета. Той беше сух болнав човек пред прага на осемдесетте, отдавна прехвърлил пенсионна възраст, но все още член на факултета — макар и без да преподава — за да може да продължи палеографските си проучвания. Меките му сиво-зелени очи, станали воднисти от безкрайното взиране в стари избледнели ръкописи, надзъртаха иззад дебелите стъкла на очилата му. Въпреки това Сифера знаеше, че този воднист оттенък е измамлив — това бяха най-острите очи, които някога беше срещала, поне що се отнасяше до древни надписи.

— Значи това са прочутите плочки — рече Мудрин. — Знаете ли, не са ми излизали от главата, откакто ми казахте. — Но той не се впусна веднага да ги проучва. — Можете ли да ми дадете малко информация за контекста, за пласта?

— Ето това е най-добрата снимка на Балик — рече Сифера, подавайки му една голяма лъскава увеличена фотография. — Хълмът Томбо, старото бунище на юг от Беклимот. Когато бурята го разцепи, пред нас се откри ето тази гледка. След това започнахме да копаем тук… и стигнахме дотук… разкрихме обекта по цялата му височина. Забелязвате ли тази черна линия ето тук?

— Дървени въглища? — попита Мудрин.

— Точно така. Това е огнена линия, целият град е изгорял. Сега правим малък скок, стигаме дотук и виждаме втора партида основи, както и втора огнена линия. А ако погледнете тук… и тук…

Мудрин дълго разглежда фотографията.

— Какво имате тук? Осем последователни площадки на селища?

— Седем — избъбри Балик.

— Мисля, че са девет — отсечено каза Сифера. — Но съм съгласна, че е доста трудно да се каже със сигурност колко са ето тук в основата на хълма. За да разберем това, ще трябва да направим химически анализ и радиографски тестове. Но е очевидно, че е имало цяла поредица от големи пожари. Хората от Томбо обаче са продължили да строят и да възстановяват селищата си отново и отново.

— Но в такъв случай тази площадка трябва да е невероятно древна! — възкликна Мудрин.

— Моето предположение е, че тя е била обитавана най-малко пет хиляди години. Може би много повече. Възможно е да става дума за десет или петнадесет хиляди. Няма да узнаем това преди да разкрием напълно най-долното ниво, а за това ще се наложи да почакаме до следващата експедиция. Или по-следващата.

— Пет хиляди години, казвате? Възможно ли е това?

— За да строят отново и отново, и отново? Минимум пет хиляди години.

— Но нито един от разработените археологически обекти по света не е толкова стар, колкото този — отбеляза Мудрин, гледайки озадачено. — Самият Беклимот е на по-малко от две хиляди години, не е ли така? И ние го считаме за най-старото познато селище на Калгаш.

— Най-старото познато ни селище — повтори Сифера. — Но защо да няма и по-стари? Много по-стари. Мудрин, тази снимка дава отговор на въпроса ви. Тази площадка трябва да е много по-стара от Беклимот… на най-горното й ниво има артефакти в стила на Беклимот, но надолу следват още много пластове. Беклимот трябва да е доста ново селище от гледна точка на човешката история. Градовете на Томбо, които са съществували много преди появата на Беклимот, трябва да са били опожарявани многократно и всеки път са били построявани отново, навярно това е ставало в продължение на стотици поколения.

— В такъв случай това е много нещастно място — забеляза Мудрин. — Едва ли е било обичано от боговете, не е ли така?

— Същата мисъл трябва да е хрумнала и на тях накрая — рече Балик.

Сифера кимна.

— Да, най-накрая те навярно са решили, че над това място тегне проклятие. Затова вместо да възстановят селището на същото място след последния пожар, те се преместили на известно разстояние и построили Беклимот. Но преди това са обитавали Томбо в продължение на много дълго време. Ние сме в състояние да разпознаем архитектурните стилове на двете най-горни селища… ето тук се вижда Беклимотският циклопски градеж от средния период, а под тях са протобеклимотските пресечени щрихи. Но когато стигнем до третия град, или по-точно до онова, което е останало от него, аз не мога да идентифицирам нищо. Селището на четвъртото ниво е още по-странно и много примитивно. А самото то изглежда изтънчено в сравнение с това на пето ниво. По-надолу следва такава първобитна бъркотия, че е трудно да различиш един град от друг. Но всеки един от тях е разделен от този над него чрез огнена линия, или поне така смятаме. А плочките…

— Да, плочките — каза Мудрин, треперейки от вълнение.

— Тези, квадратните, намерихме на трето ниво. А продълговатите са от пето. Естествено не можах дори и да подразбера нещо от тях, но аз не съм палеограф.

— Колко прекрасно би било — започна Балик, — ако тези плочки съдържат някаква информация за разрушаването и възстановяването на градовете на Томбо и…

Сифера му изпрати поглед, пълен със злост.

— Колко прекрасно би било, Балик, ако не ни занимаваш с подобни приятнички и дребнави фантазии и залъгалки!

— Извинявай, Сифера — отвърна той с леден тон. — Прости ми, че дишам.

Мудрин не обърна никакво внимание на препирнята им. Той се озова зад бюрото на Сифера и дълго време стоя наведен над квадратните плочки, а после и над продълговатите.

Най-накрая палеографът каза:

— Изумително! Съвършено изумително!

— Разчитате ли ги? — попита Сифера.

Старецът се изкиска.

— Дали ги разчитам? Разбира се, че не. Да не очаквате чудеса от мен? Но тук виждам групи от думи.

— Да. Аз също ги видях — каза Сифера.

— Почти разпознавам определени букви. Но не и при по-старите плочки… писмото върху тях ми е съвършено непознато, много е вероятно да е сричково — има твърде много различни знаци, за да е азбучно. Но изглежда, че върху квадратните плочки има някакъв много примитивен вариант на Беклимотското писмо. Вижте, това е буквата кухас, почти съм готов да се обзаложа, че е така, а това по всяка вероятност е някакъв изопачен вариант на буквата тифджак… това е тифджак, не бихте ли казали?… Необходимо ми е да поработя над тях, Сифера. С мое собствено осветително оборудване, мои фотоапарати и мои сканиращи екрани. Може ли да ги взема?

— Да ги вземете? — рече тя, сякаш бяха поискали няколко пръста от ръката й.

— Единствено по този начин мога да започна дешифрирането им.

— Смятате ли, че можете да ги дешифрирате? — попита Балик.

— Не мога да ви дам никакви гаранции. Но ако тази буква е тифджак, а тази кухас, тогава би трябвало да намеря и други сродни букви с тези от Беклимотската азбука. Поне ще мога да направя транслитерация^[1]. А дали ще успеем да разберем езика, след като веднъж сме разчели писмото, вече е трудно да се каже. При това се съмнявам дали мога да стигна много далеч с продълговатите плочки, освен ако не откриете някакъв двуезичен текст, с помощта на който да сондирам по-древното писмо. Но позволете ми да опитам, Сифера. Позволете ми да опитам.

— Да. Вземете ги.

Тя събра плочките, докосвайки ги с нежност, и ги постави обратно в контейнера, с който ги бе донесла чак от Сагикан. Мисълта да се раздели с тях й причиняваше болка. Но Мудрин беше прав — не можеше да направи нищо с едно бързо поглеждане; трябваше да ги подложи на лабораторен анализ.

Тя проследи унило с очи палеографа, докато той излизаше поклащайки се от стаята, притиснал здраво скъпоценния пакет към хлътналите си гърди. Сифера и Балик отново останаха насаме.

— Сифера… за онова, което ти говорих преди…

— Казах ти да го забравиш. Аз вече го направих. Ще имаш ли нещо против, ако сега се заловя с работата си, Балик?