Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nightfall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2014)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015)

Издание:

Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг. Падането на нощта

Американска. Първо издание

Издателство „Тема“, София, 1994

Редактор: Роман Сушков

Библиотечно оформление: Брайко Брайков

Превод: Станимир Йотов

Художник: Брайко Брайков

 

© by Isaac Asimov and Robert Silverburg

Nightfall

 

Формат 84×108×32 27 п.к.

Предпечат СД „Юниверс-Петрови“ — Правец

Печатница „Светлина“ ЕООД — Ямбол

История

  1. — Добавяне

Първа част
Здрачаването

1.

Беше ослепителен следобеден ден с четири слънца. Огромният златен Онос беше високо на запад, а малкият червен Довим изгряваше бързо на хоризонта под него. Ако погледнехте в другата посока, щяхте да видите бляскавите ярки точици на Трей и Патру на фона на пурпурното източно небе. Хълмистите равнини на най-северния континент на Калгаш бяха залети с дивна светлина. Кабинетът на Келаритан 99, директора на Държавния психиатричен институт в Джонглор, имаше грамадни прозорци на всички стени, за да се открива пълното великолепие на гледката.

Шийрин от университета Саро, който бе пристигнал в Джонглор само преди няколко часа, повикан спешно от Келаритан, се зачуди защо той не е в по-добро настроение. За начало можем да кажем, че Шийрин беше жизнерадостен човек и дните с четири слънца обикновено повдигаха допълнително кипящия му дух. Но поради някаква причина днес той беше раздразнителен и неспокоен, макар да правеше всичко възможно това да не личи. В края на краищата го бяха повикали в Джонглор като специалист по проблемите на душевните болести.

— Бихте ли искали първо да поговорите с някои от жертвите? — попита Келаритан. Директорът на психиатричната болница беше мършав, костелив човек, с жълтеникаво нездраво лице и хлътнали гърди. Шийрин, който беше червендалест и далеч не мършав, изпитваше инстинктивно подозрение към всеки възрастен човек, чиито килограми бяха повече от два пъти по-малко от неговите. „Навярно тревогата ми идва точно от външния вид на Келаритан — помисли си Шийрин. — Той прилича на ходещ скелет.“ — Или може би смятате, че е по-добре направо да се заемете с Тунела?

Шийрин успя да се засмее с надеждата, че това не е прозвучало твърде пресилено.

— Мисля, че трябва първо да поговоря с една или няколко от жертвите — рече той. — Това може да ми помогне да се подготвя малко по-добре за ужасите на Тунела.

Тъмните лъскави очички на Келаритан примигаха безрадостно. Но заговори не той, а пригладеният излъскан адвокат от Джонглорската експозиция по случай Стогодишнината.

— О, не говорете така, доктор Шийрин! „Ужасите на Тунела!“ Това е малко пресилено, не мислите ли? В края на краищата, до този момент вие разполагате само с онова, което се писа по вестниците. И наричате пациентите „жертви“. А това едва ли отговаря на истината.

— Терминът беше на доктор Келаритан — отговори рязко Шийрин.

— Сигурен съм, че доктор Келаритан употреби думата само в най-широк смисъл. Но в нея се съдържа определена презумпция, която намирам за неприемлива.

Шийрин хвърли към адвоката поглед, в който се четеше отвращение и професионална неприязън в равна степен, и рече:

— Разбрах, че няколко души са загинали в резултат на пътуването си през Тунела на мистерията. Не е ли така?

— Имаше няколко смъртни случая в Тунела, това е вярно. Но, докторе, до този момент нямаме никакви основателни причини да смятаме, че тези хора са загинали в резултат от пътуването си през тунела.

— Не разбирам защо не желаете да приемете това пътуване като основателна причина, господин адвокат — отсечено каза Шийрин.

Кюбело погледна възмутено към директора на болницата.

— Доктор Келаритан! Ако това разследване ще се води по този начин, искам веднага да протестирам. Вашият доктор Шийрин е тук като безпристрастен експерт, а не като свидетел по съдебно обвинение!

Шийрин се подсмихна.

— Аз изразявах възгледите си за адвокатите като цяло, господине, и не съм споделял мнението си за това какво може и какво не може да се случи в Тунела на мистерията.

— Доктор Келаритан! — възкликна отново Кюбело, почервенявайки.

— Господа, моля ви — рече Келаритан. Погледът му бързо отскачаше ту към Кюбело, ту към Шийрин. — Нека не ставаме врагове, какво ще кажете? Ние имаме една и съща цел в това разследване, поне аз виждам така нещата. И тя е да открием истината за онова, което се е случило в Тунела на мистерията, за да не се повторят… ъъ… нещастните случаи.

— Съгласен съм — дружелюбно каза Шийрин. Тези заяждания с адвоката бяха губене на време. Предстояха по-важни неща.

Той се усмихна сърдечно на Кюбело.

— Всъщност аз никога не се интересувам много от това кой е виновен, а по-скоро как могат да бъдат отклонени ситуациите, при които хората чувстват, че някой трябва да бъде обвинен. Предлагам сега да ми покажете един от пациентите, доктор Келаритан. После можем да обядваме, да поговорим за онова, което знаем до този момент за случаите в Тунела, и евентуално след това бих могъл да видя още един-двама от пациентите.

— Обяд? — В гласа на Келаритан прозвуча съмнение, сякаш понятието му беше непознато.

— Да, обяд. Храненето по обед. Това е един мой стар навик, докторе. Но бих могъл да почакам още малко. Със сигурност преди това можем да посетим един от пациентите.

Келаритан кимна. Сетне се обърна към адвоката и рече:

— Мисля, че трябва да започнем с Харим. Днес той е доста добре. Във всеки случай достатъчно добре, за да понесе въпросите на един непознат.

— А какво ще кажете за Джистин 190? — попита Кюбело.

— Това е още една възможност, но тя не е толкова силна, колкото Харим. Нека Харим ни разкаже основната история, а после може да поговорим и с Джистин, и… ох… може би и с Чимилит. Но след като обядваме.

— Благодаря ви — рече Шийрин.

— Оттук, моля, доктор Шийрин…

Келаритан посочи с ръка остъкления коридор, който водеше от дъното на кабинета към самата болница. Това беше просторен пасаж, откриващ гледка към цялото небе околовръст и към ниските сиво-зелени хълмове, които обграждаха град Джонглор. Светлината на четирите слънца струеше отвсякъде.

Директорът на болницата спря за миг, погледна надясно и после наляво, обхващайки с очи открилата се пред него панорама. Суровите черти на изпитото му лице сякаш грейнаха от внезапен прилив на младост и жизненост, докато топлите зари на Онос и по-слабите, рязко контрастиращи лъчи на Довим, Патру и Трей, се сливаха в бляскаво зрелище.

— Какъв прекрасен ден, а, господа! — извика Келаритан с ентусиазъм, който на Шийрин му се стори учудващ за един толкова въздържан и строг човек. — Каква великолепна гледка е да видиш четирите слънца на небето по едно и също време! Да знаете колко добре се чувствам, когато усещам лъчите им върху лицето си! Ах, чудя се какво ли щяхме да правим без нашите дивни слънца?

— Да, наистина — рече Шийрин.

Всъщност сега той се чувстваше малко по-добре.