Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (5)

3.

Харим 682 беше едър пълен мъж на около петдесет години, с огромни изпъкнали мускулести плочки по ръцете и гърдите и солиден изолиращ слой мазнина върху тях. Шийрин го огледа през прозореца на болничната стая и веднага разбра, че ще намери общ език с него.

— Винаги съм имал слабост към… е, добре, да кажем към едрите хора — обясни психологът на Келаритан и Кюбело. — Нали разбирате, самият аз съм си такъв почти открай време. Не че съм бил някога такъв здравеняк като този мъж — рече Шийрин развеселен.

— Всъщност аз съм като мехур с китова мас. С изключение, разбира се, на тази област — добави той, почуквайки се по главата. — Какво работи този Харим?

— Пристанищен работник — отвърна Келаритан. — Тридесет и пет години на Джонглорските докове. Спечелил билет за откриването на Тунела чрез лотарията и завел цялото си семейство. Всички били засегнати в някаква степен, но той пострадал най-много. Чувства се много неловко, задето един грамаден и силен мъж като него е рухнал напълно.

— Мога да си представя как се чувства — рече Шийрин. — Ще имам това предвид. Хайде да поговорим с него, какво ще кажете?

Те влязоха в стаята.

Харим седеше изправен, съзерцавайки без интерес един въртящ се куб, който хвърляше половин дузина цветове върху стената срещу леглото му. Той се усмихна доста приветливо, когато видя Келаритан, но щом зърна адвоката Кюбело да се задава след него, сякаш се наежи, а при вида на Шийрин лицето му застина в съвършено безизразна гримаса.

— Кой е този? — попита той Келаритан. — Още един адвокат?

— Съвсем не. Това е Шийрин 501 от университета в Саро. Той е тук, за да ти помогне да се оправиш.

— Хм — изсумтя Харим. — Още един мозък! Някой от вас да ми е помогнал с нещо до този момент?

— Точно така — каза Шийрин. — Единственият човек, който наистина може да помогне на Харим да се оправи, е Харим, не е ли така? Вие знаете това, аз също го зная и може би ще успея да накарам лекарите в болницата също да го разберат. — Той седна на края на леглото. То изскърца под масивното туловище на психолога. — Поне може да се каже, че разполагат с прилични легла тук. Трябва да са доста добри, щом ни издържат и двамата едновременно. Разбирам, че не обичате адвокатите. Аз също, приятелю.

— Човек никога не трябва да се доверява на тия отвратителни типове — забеляза Харим. — Главите им са пълни с разни мръсни номера. Карат те да казваш неща, които си нямал предвид, разправят ти, че ще ти помогнат, ако заявиш това и това, а после ти теглят балтията и обръщат собствените ти думи срещу теб. Ето така стоят нещата според мен, но както и да е.

Шийрин вдигна очи към Келаритан.

— Абсолютно наложително ли е Кюбело да присъства на този разговор? Мисля, че без него нещата ще вървят малко по-гладко.

— Упълномощен съм да участвам във всеки… — започна непоколебимо Кюбело.

— Моля ви — каза Келаритан и гласът му прозвуча по-скоро настоятелно, отколкото учтиво. — Шийрин е прав. Трима посетители наведнъж могат да се окажат твърде много за Харим… във всеки случай това не трябва да става именно днес. Освен това вие вече сте чувал разказа му.

— Вижте… — рече Кюбело с посърнало изражение, но миг по-късно се обърна и излезе от стаята.

Шийрин кимна тайно на Келаритан да седне в далечния ъгъл.

След това се обърна към човека в леглото с най-любезната си усмивка и каза:

— Доста си изпатихте, нали?

— Вие го казахте.

— От колко време сте тук?

Харим вдигна рамене.

— Предполагам, че от една-две седмици. Или може би малко повече. Мисля, че не зная точно. Откакто…

Той замлъкна.

— Откакто беше открита Експозицията в Джонглор? — подсказа му Шийрин.

— Да, откакто бях в Тунела.

— Значи са минали малко повече от една-две седмици — рече Шийрин.

— Така ли? — Очите на Харим се изцъклиха. Той не желаеше да чуе откога е в болницата.

Променяйки тактиката, Шийрин каза:

— Обзалагам се, че никога не сте си мечтал, че ще дойде ден, когато ще си кажете, че сте готов с радост да се върнете на доковете, а?

Харим се ухили и рече:

— Така си е! Ех, какво ли не бих дал, за да мога утре пак да хвърлям ония щайги. — Той погледна ръцете си. Големи силни ръце, с дебели и сплеснати по върховете пръсти, един от тях беше изкривен от някаква стара контузия. — Започвам да се разкапвам — тук по цял ден лежа. Докато дойде време да се върна на работа, вече няма да ме бива за нищо.

— Какво ви задържа тук тогава? Защо просто не си облечете цивилните дрехи и не се махнете?

От ъгъла Келаритан се покашля предупредително. Шийрин му направи знак да мълчи.

Харим погледна Шийрин стреснато.

— Просто да стана и да си отида?

— А защо не? Вие не сте затворник.

— Но ако направя това… ако направя това…

Гласът на докера заглъхна.

— Какво ще стане, ако го направите? — попита Шийрин.

Харим дълго време стоя мълчалив, начумерен и с наведена глава. На няколко пъти се канеше да заговори, но все се отказваше. Психологът чакаше търпеливо. Най-накрая Харим заговори с напрегнат, дрезгав и наполовина задавен глас:

— Не мога да изляза навън. Заради… заради… заради… — Той направи усилие над себе си. — Заради Тъмнината.

— Тъмнината — рече Шийрин.

Думата увисна между тях като нещо осезаемо.

Изглежда, че тя объркваше Харим и дори го караше да се чувства смутен. Шийрин си припомни, че сред хората от класата на Харим тази дума рядко се използваше в учтив разговор. Ако не точно неприлична, тя беше в известен смисъл светотатствена за него. Никой на Калгаш не обичаше да мисли за Мрака. Но колкото по-ниско беше нечие образование, толкова по-голяма беше опасността мислите му да бъдат обсебени от възможността шестте приветливи слънца по някакъв начин да изчезнат напълно от небето по едно и също време и да настъпи непрогледен мрак. Това беше немислимо… в буквалния смисъл на думата немислимо.

— Да, Тъмнината — каза Харим. — Всъщност аз се страхувам да не би ако… ако изляза навън, отново да ме обгърне Тъмнината. Ето това е. Оня, същият непрогледен Мрак.

— През последните няколко седмици настъпи пълен обрат в симптоматиката — отбеляза Келаритан приглушено. — Не можехме да го вкараме в закрито помещение, освен ако не е упоен. Първоначално това беше тежък случай на клаустрофобия, заменена след известно време от клаустрофилия в най-чистата й форма. Сметнахме, че това е добър признак.

— Може би е така — рече Шийрин. — Но ако нямате нищо против…

На Харим той каза кротко:

— Вие бяхте един от първите, които се спуснаха в Тунела на мистерията, нали така?

— Още на първия ден. — В гласа на Харим прозвучаха нотки на гордост. — В града имаше лотарийна кампания. Сто души спечелиха безплатни билети за Тунела. Сигурно са били продадени милиони билети и моят беше петият от изтеглените. Аз, жена ми, синът ми и двете ми дъщери, всички се спуснахме. Още на първия ден.

— Искате ли да ми поразкажете как се чувствахте там вътре?

— Добре — рече Харим. — Усещането беше… — Той направи пауза. — Никога преди не съм бил в Мрака, нали разбирате. Не съм оставал дори и в тъмна стая. Никога. Не се интересувах от тези неща. Докато бях малък, в спалнята ни винаги светеше, а когато се ожених и си имах вече свой дом, аз естествено също поставих там лампа. Жена ми се чувства по същия начин. Мракът е нещо неестествено. Светът е устроен така, че той да не съществува.

— Но все пак вие взехте участие в лотарията.

— Е, само веднъж. Това беше нещо като развлечение, нали разбирате? Специална атракция, нещо като пикник. Откриването на голямата експозиция, петстотин години от основаването на града, нали така? Всички си купуваха билети. Това трябва да е нещо различно, помислих си аз, нещо наистина хубаво, защо иначе ще го сторят? И тъй, аз си купих билет. А когато спечелих, всички от доковете взеха да ми завиждат; имаше дори и такива, дето искаха да ми купят билета. „Не, господа, рекох им аз, не се продава, този билет е за мен и за семейството ми…“

— Значи вие горяхте от нетърпение да се спуснете в Тунела.

— Ами да. Разбира се.

— А какво стана, когато наистина се спуснахте? Как се чувства човек вътре?

— Ами… — започна Харим. Той навлажни устните си, а очите му сякаш гледаха някъде далече. — Там имаше едни малки открити вагонетки, нали разбирате, в тях нямаше нищо друго освен седалки, направени от летвички. Бяха за шест души, но ние като семейство бяхме само петима, защото почти запълвахме бройката и без външни хора. След това засвири някаква музика и вагонетката потегли към Тунела. Движеше се съвсем бавно, не като кола по магистрала, просто пълзеше. Сетне се озовахме в Тунела. И после… после…

Шийрин отново го изчака.

— Продължете — рече той, след като измина една минута. Харим не бе показал никакви признаци, че ще поднови разказа си. — Разкажете ми. Аз наистина искам да науча как се чувства човек вътре.

— После дойде Мракът — каза дрезгаво Харим. Големите му ръце трепереха при спомена за изживяното. — Стори ми се, че са ми сложили на главата някаква огромна шапка, нали разбирате? И изведнъж всичко стана черно. — Гласът му започваше да трепери все по-силно. — Чух синът ми Тринит да се смее. Той е умно момче, което си е истина. Помисли си, че Мракът е нещо мръсно, кълна се. Затова се смееше, но аз му казах да млъкне; тогава една от дъщерите ми започна да проплаква и аз й рекох, че всичко е наред, и че няма за какво да се тревожи. Казах й, че трябва да гледа на това като на развлечение, и че не е нужно да му се плаши. И след това… след това…

Отново настъпи тишина. Този път Шийрин не го подсети да продължи.

— След това почувствах как ме обгръща. Мракът погълна всичко… Мракът… вие не можете да си представите как изглеждаше той… не можете да си представите… колко черен беше той… колко череп… Мракът… Мракът…

Изведнъж Харим потръпна и бе обхванат от силни разтърсващи ридания, почти като конвулсии.

— Мракът… О, Боже!… Мракът!…

— Спокойно, приятелю. Няма от какво да се страхувате тук. Погледнете слънчевата светлина. Днес има четири слънца, Харим. Спокойно, човече.

— Нека аз да се погрижа за това — рече Келаритан. Той се бе втурнал към леглото, когато пациентът започна да стене. В ръката му проблесна игла на спринцовка. Келаритан докосна с нея едрата ръка на докера и след това се чу нещо като краткотрайно бръмчене. Харим се успокои почти веднага. Той се отпусна върху възглавницата си, усмихнат и с изцъклени очи. — Сега трябва да го оставим — каза Келаритан.

— Но аз едва бях започнал да…

— Няма да дойде на себе си в продължение на часове. Бихме могли също така да отидем да обядваме.

— А да, обяд — каза Шийрин, раздвоен от противоречиви чувства. За своя изненада той не усещаше почти никакъв глад. Не си спомняше да се е чувствал така преди. — И той е един от най-силните ви пациенти?

— Да, един от най-стабилните. Някои от тях са в пълна кататония^[1]. Други се нуждаят от седативи поне през половината от времето. Както ви казах, в началото те искаха да стоят само на открито. Когато излязат от Тунела, състоянието им изглежда съвършено добро, нали разбирате, само дето развиват моментална клаустрофобия. Те отказват да влязат в затворени помещения — каквито и да са те, включително дворци, господарски къщи, хижи, колиби, навеси и палатки.

Шийрин се почувства дълбоко потресен. Той бе защитил докторат за предизвиканите от тъмнината психически смущения. Затова и го бяха помолили да дойде тук. Но никога преди не бе чувал за толкова необикновени случаи.

— Значи те категорично отказваха да влязат в затворено помещение. А къде спяха тогава?

— На открито.

— Опита ли се някой да ги вкара насила в затворено помещение?

— О, разбира се, че се опитаха. Но в такива случаи те изпадаха в необуздана хистерия. Някои от тях дори развиха суицидна нагласа — затичваха се към някоя стена и блъскаха главите си в нея, разни такива неща. Попаднеха ли веднъж вътре, вече нямаше начин да ги задържиш там без помощта на усмирителна риза и някоя инжекция със силен седатив.

Шийрин погледна към едрия докер, който сега спеше, и поклати глава.

— Клетият човек.

— Това беше първата фаза. Харим сега е във втората, която се изразява в клаустрофилия. Той свикна с болницата и синдромът му претърпя пълна промяна. Харим знае, че тук се намира в безопасност: през цялото време има ярка светлина. Макар да вижда през прозореца, че слънцата греят, той се страхува да излезе навън. Смята, че там е тъмно.

— Но това е абсурдно — рече Шийрин. — Навън никога не е тъмно.

В мига, в който произнесе тези думи, той се почувства като глупак.

Но Келаритан все пак му го натякна.

— Всички знаем това, доктор Шийрин. Знае го всеки нормален човек. Но за нещастие хората, които са пострадали в Тунела на мистерията, вече не са нормални.

— Да, разбирам — каза Шийрин засрамен.

— По-късно ще можете да се срещнете и с някои от другите ни пациенти — отбеляза Келаритан. — Може би те ще ви дадат други перспективи на проблема. А утре ще имате възможността да видите самия Тунел. Сега той, разбира се, е затворен, но градските съветници имат голямото желание да намерят някакъв начин да го отворят отново. Разбрах, че за него са били направени огромни инвестиции. Но нека преди това да обядваме, нали така, докторе?

— А да, обяд — рече Шийрин още веднъж дори и с по-малко ентусиазъм от предишния път.