Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (37)

35.

Утринта беше мъглива и хладна. Гъстите валма мъгла се носеха по разрушените улици, мъгла толкова гъста, че Шийрин не можеше да каже кои слънца греят на небето. Без съмнение там беше Онос… някъде. Но златистата му светлина бе размита и почти скрита от мъглата. А онова малко по-ярко петно на югозапад по всяка вероятност свидетелстваше за присъствието на една от двойките слънца, но дали това бяха Сита и Тано или Трей и Патру, той не можеше да прецени по никакъв начин.

Бе много уморен. Вече знаеше с абсолютна сигурност, че идеята му да прекоси сам и пеша няколкостотинте километра от Саро сити до Националния парк Амгандо, бе абсурдна илюзия.

ПУСТИЯТ му Теремон! Ако бяха поне заедно, може би щяха да имат някакъв шанс. Но журналистът вярваше непоколебимо, че някак си ще намери Сифера в гората. Ето това бяха илюзии! Това беше абсурдът!

Шийрин погледна напред, взирайки се в мъглата. Имаше нужда да почине някъде за малко. Да намери нещо годно за ядене и може би да смени дрехите си или поне да се изкъпе. Никога през живота си не е бил толкова мръсен. Толкова гладен. Толкова уморен. И толкова паднал духом.

През целия дълъг период на идването на Мрака, от мига, когато за първи път чу от Бийни и Атор, че подобно нещо е възможно, той се мяташе по целия психологически спектър от край до край, от песимизъм към оптимизъм и обратно, от надежда към отчаяние и отново надежда. Неговият интелект и опит му казваха едно нещо, а естествено устойчивата му индивидуалност — друго.

Може би Бийни и Атор грешаха и няма да има изобщо никакъв астрономически катаклизъм.

НЕ, КАТАКЛИЗЪМ ОПРЕДЕЛЕНО ЩЕ ИМА.

Мракът, въпреки обезпокоителните си преживявания в Тунела на мистерията преди две години, в края на краищата щеше да се окаже не чак толкова тежък проблем, ако наистина дойдеше.

ТОВА НЕ Е ВЯРНО. МРАКЪТ ЩЕШЕ ДА ПРИЧИНИ ВСЕОБЩА ЛУДОСТ.

Лудостта щеше да е само временна, кратък период на дезориентация.

ЛУДОСТТА ЩЕШЕ ДА БЪДЕ ТРАЙНА, ЗА ПОВЕЧЕТО ХОРА.

Напред и назад, напред и назад, нагоре и надолу, нагоре и надолу. Той и двойникът му бяха впримчени в безкраен спор.

Но сега Шийрин бе стигнал до края на цикъла и му се струваше, че стои там, неподвижен и окаян. Неговата гъвкавост и оптимизъм се бяха изпарили под ослепителния блясък на видяното по време на скитанията му през последните няколко дни. Щяха да минат десетилетия, може би дори и век или повече, преди нещата да се върнат към нормалното си състояние. Психическата травма бе оставила прекалено дълбок белег, раната в тъканта на обществото бе взела твърде големи размери. Обичаният от него свят бе победен от Мрака и непоправимо разрушен. Това беше неговото професионално мнение и той не виждаше нито една причина, за да се съмнява в преценката си.

Сега беше третият ден, откакто Шийрин се раздели с Теремон в гората, отправяйки се към Амгандо с обичайния си наперен вид. Трудно му беше сега да поддържа тази напереност. Той бе съумял да се измъкне от гората невредим — имаше няколко лоши момента, когато му се наложи да размахва брадвата и да хвърля застрашителни кръвнишки погледи, пълен блъф от негова страна, но свърши работа — и приблизително през целия последен ден бе вървял с тежката си походка през някога красивите южни предградия.

Всичко наоколо бе изгорено. Целият квартал бе разрушен и изоставен. Много от сградите все още тлееха.

Според Шийрин главната магистрала към южните провинции беше само на няколко километра под парка — две-три минути път с кола, стига човек да имаше кола. Но той нямаше такава. Наложи му се да направи едно ужасно изкачване, почти на четири крака, от гората до внушителния хълм Височините на Онос, пробивайки си път с нокти и зъби през шубраците по склона. Отне му половин ден, за да преодолее само тези няколкостотин метра.

Когато се озова на върха, Шийрин видя, че хълмът прилича повече на плато… едно безкрайно дълго плато и макар да вървеше все нататък и нататък, магистралата така и не се появи.

Това ли беше вярната посока?

Да. Да, от време на време на ъгъла на някоя улица виждаше пътен знак, който сочеше, че наистина върви към Голямата южна магистрала. Но колко оставаше до нея? Знаците не уточняваха това. На всеки десет или дванадесет преки изникваше нов пътен знак и това бе всичко. Той продължаваше да върви. Не му оставаше нищо друго.

Но стигането до магистралата беше едва първата стъпка от пътя до Армандо. Всъщност в този момент той все още беше в Саро сити. Тогава какво? Да продължава да върви? А какво друго? Едва ли можеше да се надява някой да го вземе с кола. По улиците не се движеха никакви коли. Навярно резервоарите на бензиностанциите отдавна бяха пресъхнали — онези, които не бяха изгорени. Колко можеше да продължи това пътуване до онова място, да Амгандо, ако вървеше пеша? Седмици? Месеци? Не — то щеше да продължи завинаги. Щеше да умре от глад дълго преди да се доближи до крайната си цел.

И въпреки това трябваше да продължи. Останеше ли без цел, бе свършен веднага, и той знаеше това.

От затъмнението бе минало някъде около седмица, може би повече. Започваше да губи представа за времето. Вече нито се хранеше, нито спеше редовно, а Шийрин винаги се бе придържал стриктно към навиците си. Сега: слънцата идваха и си отиваха, небето се проясняваше и помръкваше, въздухът ставаше ту по-топъл, ту по-хладен, и времето минаваше: но без обичайното редуване на закуска, обяд, вечеря и сън; затова Шийрин нямаше представа КАК точно минава то. Знаеше единствено, че бързо губи силите си.

Не беше ял, както трябва, от Падането на Нощта. От онзи трагичен момент насетне той се бе хранил с всевъзможни боклуци и остатъци, нищо повече — случайно намерен плод от някое дърво, неузрели семена, които не изглеждаха отровни, стръкчета трева, всичко. Шийрин не се разболя, но тези неща не поддържаха добре организма му. Хранителните вещества в тях навярно бяха близо до нулата. Дрехите му, износени и изпокъсани, висяха по него като плащаница. Не се осмеляваше да погледне под тях. Въобразяваше си, че кожата му е станала на отпуснати гънки върху изпъкналите му кокали. Гърлото му беше непрекъснато пресъхнало; имаше чувството, че езикът му е подут, а зад очите си усещаше някакво ужасно пулсиране. И тази тъпа скована празнота в стомаха му, през цялото време.

Е, казваше си той в по-радостните си мигове, трябва да е имало някаква причина за многогодишните му прилежни усилия да изгради такъв богат пласт тлъстини и сега научаваше каква е тя.

Но с всеки следващ ден тези радостни мигове ставаха все по-малко и все по-редки. Гладът гнетеше духа му. И Шийрин разбра, че не може да изкара още много дълго по този начин. Тялото му беше голямо; то бе привикнало на редовни и изобилни количества храна; щеше да живее само, докато изчерпеше натрупаните си резерви, а после щеше да се окаже прекалено слаб, за да продължи нататък. Не след дълго щеше да му се струва по-приемливо просто да се свие под някой храст и да почива… да почива… да почива…

Трябваше да намери храна. И то скоро.

Кварталът, през който вървеше сега, макар и напуснат като всички останали, изглеждаше по-малко опустошен. Тук също имаше пожари, но не навсякъде, а пламъците сякаш скачаха произволно покрай тази или онази къща, без да ги засягат. Шийрин търпеливо вървеше от къща на къща, проверявайки вратата на всяка една, която не изглеждаше сериозно разрушена. Бяха заключени. Всички до една.

Що за придирчивост от страна на тези хора! — помисли си той. Каква грижовност! Светът бе рухнал пред очите им, те напускат домовете си в сляп ужас, хукват към гората, града, университета и бог знае къде още… но преди това си правят труда да заключат домовете си! Сякаш бяха имали намерение просто да си вземат една кратка отпуска, докато хаосът премине, и после да се върнат при техните книги, джунджурии, пълни с хубави дрехи шкафове, градини и дворове. Не бяха ли разбрали, че всичко е свършило, че хаосът ще продължи завинаги?

Може би, помисли си Шийрин печално, те изобщо не бяха заминавали. И сега се криеха зад заключените си врати, свиваха се в мазетата си. Или пък гледаха от горните прозорци, надявайки се да продължи по пътя си.

Той опита още една врата. И още една. И още една. Всички бяха заключени. Никакъв отговор.

— Хей! Има ли някой тук? Пуснете ме да вляза!

Тишина.

Шийрин се вторачи мрачно в дебелата дървена врата пред себе си. Представи си скритите вътре съкровища, все още неразвалената храна, която очакваше да бъде изядена, ваната, мекото легло. А той бе тук навън и не можеше да влезе. Почувства се донякъде като онова малко момче от баснята, което бе получило вълшебния ключ за градината на боговете, където ечаха фонтани от мед и на всеки храст растяха дъвчащи бонбони, но то било прекалено малко, за да достигне до ключалката. Доплака му се.

И тогава Шийрин осъзна, че има у себе си брадва. Разсмя се. Навярно гладът притъпяваше умствените му способности! Малкото момче от баснята бе предложило своите ръкавици, обувки и кадифена шапчица на минаващите наблизо животни, за да му помогнат: всички те се качваха едно върху друго, а то се покатерваше най-отгоре и поставяше ключа в ключалката. А тук имаше един не толкова малък Шийрин, втренчен в заключената врата с брадва в ръката!

Да разбие вратата! Просто ей така?

Това беше в разрез с всичко, което смяташе за правилно и благоприличие.

Шийрин погледна брадвата, сякаш се бе превърнала в змия в ръката му. Да проникне вътре… ами това беше кражба с взлом! Как можеше той, Шийрин 501, преподавател по психология в университета Саро, просто да разбие вратата на някакви хрисими хора и нехайно да вземе оттам, каквото намери?

Няма проблем, каза си той, разсмивайки се още по-силно над собствената си глупост. Ето как ще стане.

Шийрин замахна с брадвата.

Но не беше чак толкова лесно. Изнемощелите му от глад мускули се бунтуваха срещу усилието. Разбира се, той можеше да вдигне брадвата и да замахне с нея, но последвалият удар се оказа покъртително слаб, а по ръцете и гърба му премина пареща болка, когато острието влезе в контакт със здравата дървена врата. Успя ли да я разцепи? Не. Поне малка пукнатина? Може би. Може би неголям нащърбен белег. Замахна отново. И отново. По-силно. Давай, Шийрин. Сега вече му хвана цаката. Замахвай! Замахвай!

Той почти не усещаше болката след първите няколко удара. Затвори очи, пое си дълбоко въздух и отново замахна. И после пак. Сега дъските вече се пукаха. Имаше една видима цепнатина. Още едно замахване… и още едно… може би след още пет-шест стабилни удара вратата щеше да се сцепи по средата…

Храна. Баня. Легло.

ЗАМАХВАНЕ. И още едно ЗАМАХВАНЕ. И…

И вратата се отвори под носа му. Толкова много се изненада, че едва не падна вътре. Препъна се, залитна напред, подпря се с дръжката на брадвата в касата и вдигна очи.

Половин дузина свирепи лица с безумни погледи бяха втренчени в него.

— Вие ли чукате, сър? — рече един и всички завиха, обхванати от налудничаво веселие.

Сетне те протегнаха ръце към него, хванаха го за собствените му ръце и го дръпнаха вътре.

— Това няма да ти трябва — каза един от тях и без усилие изтръгна секирата от стиснатите пръсти на Шийрин. — Можеш само да се нараниш с вещ като тази, не знаеш ли това?

Нов изблик на смях… вой на умопомрачени хора. Те го блъснаха в средата на стаята и образуваха около него кръг.

Бяха седем, осем или може би девет души. Мъже, жени и едно голямо момче. Шийрин от пръв поглед разбра, че това не бяха законните обитатели на този дом, който сигурно е бил спретнат и добре поддържан, преди тези да се нанесат тук. Сега по стените имаше петна, половината от мебелите бяха преобърнати, а на пода имаше някаква локва, която се просмукваше в килима… вино?

Той знаеше какви са те? Това бяха незаконно настанили се хора, брутални, парцаливи, небръснати и немити. Дошли тук по течението на хаоса, те бяха влезли във владение на този дом след бягството на истинските му собственици. Един от мъжете носеше само риза. А единственото облекло на една от жените, почти момиче, бе чифт спортни гащета. От всички тях идваше отвратително зловоние. Очите им бяха напрегнати и сурови, онзи ексцентричен поглед, който бе виждал хиляди пъти през последните дни. Не беше необходим някакъв клиничен опит, за да разбереш, че това са очите на умопомрачени.

Но освен вонята на телата им се долавяше и още една миризма, далеч по-приятна, миризма, която за Шийрин беше почти влудяваща: уханието на храна, сложена на огън. Те готвеха нещо в съседната стая. Супа? Задушено? Там нещо къкреше. Той се олюля, замаян от собствения си глад и внезапната надежда най-накрая да го утоли.

Шийрин заговори кротко:

— Не знаех, че в къщата има хора. Но се надявам да ми позволите да остана при вас тази вечер, а утре ще си продължа по пътя.

— Ти от Патрула ли си? — попита подозрително един едър брадат мъж. Изглежда, че това бе водачът им.

Шийрин каза несигурно:

— Патрулът? Не, не зная нищо за тях. Името ми е Шийрин 501 и съм член на преподавателското тяло в…

— Патрул! Патрул! Патрул! — изведнъж започнаха да повтарят те и се завъртяха в кръг около него.

— … университета Саро — довърши той.

Това подейства като магическо заклинание. Когато тихият му глас се вряза в пронизителните им писъци, те замръзнаха по местата си, моментално замлъкнаха и се вторачиха в него по един ужасяващ начин.

— Казваш, че си от университета? — попита водачът им със странен глас.

— Точно така. От катедрата по психология. Аз съм преподавател, но от време на време се занимавам и с клинична работа… Вижте, не смятам да ви създавам абсолютно никакви проблеми. Искам само някое ъгълче, където да почина няколко часа, и ако можете да ми отделите малко храна. Само малко. Не съм ял от…

— УНИВЕРСИТЕТ! — изкрещя една жена. Начинът, по който го произнесе, придаде на думата един неприличен и богохулен нюанс. Шийрин бе чувал този тон и преди през нощта на затъмнението, когато Фолимун се бе обърнал към учените. Впечатлението беше ужасяващо.

— УНИВЕРСИТЕТ! УНИВЕРСИТЕТ! УНИВЕРСИТЕТ!

Те отново започнаха да го обикалят в кръг, отново припяваха монотонно, сочеха го и правеха странни знаци с изкривените си пръсти. Той вече не разбираше думите им. Това беше едно хрипливо кошмарно и монотонно пеене, безсмислени срички.

Бяха ли тези хора някакъв подвариант на Апостолите на Пламъка, дали не се събираха тук, за да извършват някакъв езотеричен обред? Не, съмняваше се. Те изглеждаха по друг начин — прекалено дрипави, прекалено опърпани, прекалено луди. Апостолите, поне малцината, които бе виждал създаваха впечатлението на твърди, резервирани и почти ужасяващо овладени хора. Освен това Апостолите бяха изчезнали след затъмнението. Шийрин предполагаше, че се бяха оттеглили в някакво тяхно скривалище, за да вкусят в интимен кръг радостта от потвърждението на тяхната вяра.

Тези хора, разсъждаваше той, са просто случайно събрали се скитащи умопомрачени.

Освен това на Шийрин му се стори, че прочете в очите им желанието да убиват.

— Чуйте — рече той, — ако неволно съм ви попречил на някоя ваша церемония, се извинявам и съм напълно готов на часа да си тръгна оттук. Опитах се да вляза в тази къща, само защото си мислех, че е празна, и освен това бях страшно гладен. Не исках да…

— УНИВЕРСИТЕТ! УНИВЕРСИТЕТ!

Никога през живота си не беше виждал толкова силна омраза като в очите на тези хора. Но там имаше също и страх. Те се държаха на разстояние от него, напрегнати и треперещи, сякаш се страхуваха, че някаква ужасна сила може ненадейно да бъде пусната на свобода. Шийрин бе протегнал умоляващо ръце към тях. Само да можеше да спрат за миг това подскачане и монотонно повтаряне на една и съща дума! Уханието от храната, която се готвеше в съседната стая, го влудяваше. Той хвана една от жените за ръката, надявайки се да я задържи достатъчно дълго, за да я помоли за кора хляб, чаша бульон или каквото и да е. Но тя отскочи назад, изсъсквайки, сякаш досега с Шийрин я беше изгорил, а после затърка бясно ръката си на мястото, където пръстите му за кратко я бяха докоснали.

— Моля ви — рече той. — Не искам да ви сторя нищо лошо. Аз съм съвсем кротък, повярвайте ми.

— Кротък! — изкрещя злобно водачът им. — Ти? Ти, университет! Ти си по-лош от Патрула. Тия от Патрула само пречат малко на хората. Но ти, ти разруши света.

— Аз КАКВО?

— Бъде внимателен, Тазибар — рече една жена. — Разкарай го оттук, преди да ни е направил някоя магия.

— Магия? — каза Шийрин. — Аз?

Те отново го сочеха, мушкайки въздуха с яростна и ужасяваща сила. Някои от тях започнаха да припяват приглушено, тиха, пламенна и монотонна песен, напомняща ритъма на мотор, който постепенно увеличава скоростта си и скоро ще бъде извън контрол.

Момичето, което беше облечено само в спортни гащета, каза:

— Не друг, а университетът призова Мрака да се стовари върху нас.

— И Звездите — рече мъжът, който носеше само риза. — Те докараха Звездите.

— А този може отново да ги върне — обади се жената, която бе говорила преди това. — Махнете го оттук! Махнете го оттук!

Шийрин ги гледаше и не вярваше на очите си. Каза си, че е трябвало да предвиди това. Подобно развитие на симптомите бе съвсем близко до ума: патологично подозрение към всички учени, всички образовани хора, ирационална фобия, която сега навярно вилнееше като зараза сред оцелелите от нощта на ужаса.

— Смятате, че мога да върна Звездите просто ей така, с щракване на пръстите? Това ли ви плаши?

— Ти си университет — каза мъжът, който бе наречен Тазибар. — Ти знаеш тайните. Университетът докара Мрака, да. Университетът докара Звездите. Университетът докара СТРАШНИЯ СЪД.

Това беше вече прекалено.

Стигаше му, дето го довлякоха тук насила и го накараха да диша влудяващото ухание на храната, без да му дадат от нея. Но да го обвиняват за катастрофата… да го гледат като някаква зла вещица…

Нещо в Шийрин се прекърши.

Той им закрещя подигравателно.

— Така ли си мислите? Идиоти такива! Вие умопобъркани суеверни глупци! Университета ли обвинявате? Ние ли докарахме Мрака? О богове, свещена простота! Ние бяхме тези, които се опитаха да ви предупредят!

Шийрин направи гневно движение, после стисна юмруците си и ги удари яростно един в друг.

— Той ще ги докара отново, Тазибар! Той ще призове Мрака да се сгромоляса върху нас! Спри го! Спри го!

Изведнъж те се скупчиха около психолога, затвориха кръга и запротягаха ръце към него.

Шийрин, обграден отвсякъде, протегнал безпомощно и покаяно ръце към тях, не се опита да направи нито крачка. Той съжаляваше за обидите, които им бе нанесъл току-що, не защото се страхуваше за живота си — навярно те дори не бяха обърнали вниманието на оскърбленията му — а защото знаеше, че нямат никаква вина за състоянието, в което се намираха. Ако някой бе виновен, това бе ТОЙ, задето не бе положил по-големи усилия, за да им помогне да се защитят от онова, което знаеше, че идва. Онези статии на Теремон… да беше поговорил с журналиста, да беше го подтикнал да промени присмехулната си кампания…

Да, сега той съжаляваше за това.

Той съжаляваше за хиляди неща, неща направени и ненаправени. Но бе твърде късно.

Някой го удари с юмрук. Шийрин изпъшка от изненада и болка.

— Лилиат… — успя да извика той.

Сетне те се скупчиха върху него.