Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nightfall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2014)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015)

Издание:

Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг. Падането на нощта

Американска. Първо издание

Издателство „Тема“, София, 1994

Редактор: Роман Сушков

Библиотечно оформление: Брайко Брайков

Превод: Станимир Йотов

Художник: Брайко Брайков

 

© by Isaac Asimov and Robert Silverburg

Nightfall

 

Формат 84×108×32 27 п.к.

Предпечат СД „Юниверс-Петрови“ — Правец

Печатница „Светлина“ ЕООД — Ямбол

История

  1. — Добавяне

38.

— Знаеш ли кой е този квартал? — попита Сифера. Тя гледаше, вцепенена и потресена, почернелия страшен пейзаж с разрушени къщи и изоставени коли, в който бяха навлезли. Беше малко преди обяд, на третия ден след бягството им от Скривалището. Щедрата светлина на Онос огряваше безмилостно всяка обгоряла стена, всеки разбит прозорец.

Теремон поклати глава.

— Носеше някакво глупаво име, човек не може да бъде сигурен. „Златна земя“ или „Именията на Саро“, или нещо такова. Но сега името не е от значение. Това вече не е квартал. Преди това са били недвижими имоти, Сифера, но сега са археология. Едно от Изгубените предградия на Саро.

Те се бяха отдалечили доста на юг от гората, стигайки почти до покрайнините на пояса от предградия, който очертаваше периферията на Саро сити. Отвъд нея се простираха нивя, малки градчета и някъде далече, невъобразимо далече, беше тяхната крайна цел Националният парк Амгандо.

Прекосяването на гората им отне два дни. Първата нощ спаха под стария навес на Теремон, а втората в един шубрак по средата на скалистия склон, водещ към Височините на Онос. През цялото това време нищо не им подсказа, че Противопожарния Патрул е по следите им. Явно Алтинол не бе направил опит да ги преследва, въпреки че те бяха взели със себе си оръжия и две изпъкнали от провизии раници. И без съмнение, помисли си Сифера, той вече не можеше да ги настигне.

Тя каза:

— Голямата южна магистрала трябва да е някъде тук, нали?

— Още три-четири километра. Ако имаме късмета да не ни се изпречат някакви пожари.

— Ще го имаме. Разчитай на това.

Той се засмя.

— Ти винаги си оптимистка, а?

— Оптимизмът не ти излиза по-скъпо от песимизма — отвърна тя. — Тъй или иначе, ще се справим.

— Точно така. Тъй или иначе.

Те вървяха с отмерени крачки. Теремон изглежда, се възстановяваше бързо от получения в гората побой и от дните на истински глад. Той беше удивително издръжлив. Макар да бе силна, Сифера трябваше да полага големи усилия, за да върви редом с него.

Тя трябваше също да полага усилия, за да поддържа духа си. От мига, в който потеглиха на път, тя се държеше като човек, преизпълнен с надежда, винаги уверена, винаги сигурна, че ще стигнат благополучно в Амгандо и там ще намерят хора, които работят усилно по възстановяването на света в прежния му вид.

Но вътрешно Сифера не беше толкова убедена. И колкото по-навътре двамата навлизаха в тези някога чудесни предградия, отчаянието и чувството за пълно поражение.

Това беше един кошмарен свят.

Нямаше как да избягаш от неговата чудовищност. Разрухата беше навсякъде.

Гледай! — мислеше си тя. Гледай! Опустошенията… белезите… рухналите постройки, населени от подранили батальони гущери, избуялите вече по стени първи бурени. Погледът навсякъде срещаше раните от ужасната нощ, когато боговете за пореден път бяха изпратили проклятието си към света. Ужасна парлива миризма на черен дим се издигаше от останките от пожари, угасени от скорошните дъждове… другият дим, бял и с остър мирис, се виеше нагоре от все още горящите сутерени… полепналите навсякъде петна… телата по улиците, разкривени в последните мигове на агония… лудостта в очите на малцината живи, които се влачеха из града и от време на време надничаха иззад развалините на домовете…

Всичката красота си беше отишла. Цялото величие бе изчезнало. Всичко бе в руини, всичко… сякаш океанът се бе надигнал, мислеше си тя, и бе залял всичките ни постижения, обричайки ги на забрава.

За Сифера руините не бяха нищо ново. Целият й професионален живот бе преминал в разкопки. Но руините, които бе разкопавала бяха древни, улегнали през вековете, мистериозни и романтични. А всичко, което виждаше и беше прекалено близко, прекалено болезнено и лишено от всякаква романтика. Тя можеше без проблеми да възприеме упадъка на загиналите цивилизации от миналото: там емоционалното натоварване не беше голямо. Но сега нейната собствена епоха бе захвърлена в боклукчийското кошче на историята и мисълта за това не беше никак лека.

Защо се случи това? — питаше се тя. Защо? Защо? Защо?

Толкова ли бяхме грешни? Толкова ли много се отклонихме от правия път на боговете, че да бъдем така наказани?

Не.

Не!

Няма богове. Нямаше наказание.

В това Сифера беше все още сигурна. Тя изобщо не се съмняваше, че катастрофата бе просто резултат на сляпата съдба, произтекла от безличните движения на неодушевени и нехайни светове и слънца, приближаващи се на всеки две хиляди години; просто случайно и безстрастно стечение на обстоятелства.

Това беше всичко. Случайност.

Случайност, която Калгаш беше принуден да изтърпява отново и отново през цялата си история.

От време на време Звездите щяха да се появяват в цялото си страхотно величие и в родената от ужаса отчаяна агония човекът несъзнателно щеше да вдига ръка срещу собствените си дела. Влуден от Мрака; влуден от жестокото сияние на Звездите. Това беше един безкраен цикъл. Пепелта на Томбо бе разказала всичко. И сега Томбо отново бе навсякъде. Точно както бе казал Теремон: ТОВА МЯСТО СЕГА Е АРХЕОЛОГИЯ. Съвсем точно.

Светът, който бяха познавали, си беше отишъл. Но ние все още сме тук, помисли си тя.

Какво да правим? Какво да правим?

Единствената утеха в мрака на душата й бе онази първа вечер с Теремон, в Скривалището: толкова внезапна, толкова неочаквана, толкова прекрасна. Тя се връщаше към нея отново и отново. Неговата необичайно свенлива усмивка, когато я помоли да остане — това изобщо не беше някакъв хитър трик с цел съблазняване! И изразът на очите му. И досегът на ръцете му, неговата прегръдка, диханието му, което се смесваше с нейното…

Колко време бе изминало, откакто за последен път е била с мъж! Почти бе забравила какво е усещането… ПОЧТИ. И винаги, при всяка една от връзките й, тя се бе чувствала неловко, сякаш прави грешка, все едно тръгваше по неверния път, обричайки се на пътуване, което не трябваше да предприема. Но с Теремон беше друго: просто отказ от бариери, преструвки и страхове, едно радостно отдаване, и най-сетне признание, че в този разкъсан и изтерзан свят тя не трябва да продължава повече сама, че е необходимо да сключи съюз, и че Теремон, откровен, прям и дори малко груб, силен, решителен и надежден, е съюзникът, от който се нуждае.

И затова най-накрая тя се бе отдала, без колебание и без съжаление. Каква ирония, помисли си тя, трябваше да дойде краят на света, за да се влюби! Но поне имаше любовта си. Може всичко друго да е загубено; но поне имаше любовта си.

— Погледни — каза тя, сочейки с ръка. — Пътен знак. Това беше щит от зелен метал, висящ под налудничав ъгъл от един пилон. Повърхността му беше почерняла от сажди. На три-четири места се виждаха дупки, навярно от куршуми. Но яркият жълт надпис беше все още относително четлив: ГОЛЯМА ЮЖНА МАГИСТРАЛА, и една стрелка, която сочеше направо.

— Едва ли има повече от два-три километра до там — рече Теремон. — Трябва да стигнем до…

В този момент ненадейно се чу пронизителен вой, последван от трясък на метал, който отекна със зашеметяваща сила. Миг по-късно тя почувства Теремон да вкопчва ръката си в нейната, дърпайки я към земята.

— Лягай долу! — прошепна дрезгаво той. — Някой стреля.

— Кой? Къде?

Игловият пистолет беше в ръката му. Тя също извади нейния. Вдигайки очи, Сифера видя, че изстрелът бе попаднал в пътния знак и сега между първите две думи имаше нова думка, заличаваща част от буквите.

Теремон прибяга наведен до ъгъла на най-близката сграда. Сифера го последва с отвратителното усещане, че тялото й е незащитено. Това бе по-лошо, отколкото да стои гола пред Алтинол и Противопожарния Патрул: хиляди пъти по-лошо. Следващият изстрел можеше да дойде всеки миг от всяка възможна посока и тя не знаеше как да се предпази. Дори когато се скри зад ъгъла на сградата, сгушвайки са до Теремон в тясната уличка, задъхана и с разтуптяно сърце, тя не беше сигурна, че е в безопасност.

Той кимна с глава към редицата опожарени къщи от другата страна на улицата. Две-три от тях, недалеч от отсрещния ъгъл, бяха незасегнати; сега Сифера видя едно изцапано призрачно лице, което надничаше от един от горните прозорци на най-отдалечената къща.

— Там има хора. Обзалагам се, че не са истинските собственици. Луди.

— Виждам ги.

— Не ги е страх от шалчетата на Патрула. Може би Патрулът не означава нищо за тях при тази отдалеченост от града. Или пък стрелят по нас именно, ЗАЩОТО ги носим.

— Така ли смяташ?

— Всичко е възможно. — Теремон се придвижи предпазливо малко по-напред. — Чудя се дали се опитваха да ни улучат и наистина ли мерникът им е толкова лош или просто искаха да ни сплашат? Ако първото е вярно и пределът на възможностите им е уцелването на пътния знак, тогава бихме могли да се опитаме да прибягаме. Но ако е само предупреждение…

— Предполагам, че е предупреждение. Малко вероятно е един заблуден куршум да попадне точно в пътния знак. Това е прекалено голяма случайност.

— Вероятно си права — рече Теремон и се намръщи. — Смятам да им дам възможност да разберат, че сме въоръжени. Просто за да ги откажа от евентуалните им планове да изпратят няколко разузнавачи, които да се промъкнат покрай една от тези къщи и да дойдат откъм гърба ни.

Той погледна надолу към игловия си пистолет и регулира отвора за широк лъч и максимално разстояние. После го вдигна и даде единичен изстрел. Червена мълния изсъска във въздуха и се удари в земята точно пред къщата, където се бяха показали лицата. Върху моравата се появи подобно на рана обгоряло петно и нагоре се заиздигаха струйки дим.

Сифера попита:

— Дали видяха това?

— Освен ако са толкова зле, че да не са в състояние да му обърнат внимание. Но предполагам, че го видяха добре. И то никак не им допадна.

Лицата бяха отново на прозореца.

— Стой ниско — предупреди я Теремон. — Имат някаква тежка ловна пушка. Виждам дулото й.

Отново се разнесе воят на оръжието и последва още един страхотен трясък.

Пътният знак падна на земята, разнебитен.

— Може и да са луди — подметна Сифера, — но мерникът им е дяволски добър.

— ПРЕКАЛЕНО добър. При първия изстрел те просто са си играели с нас. Взели са ни на майтап. А сега ни казват, че ако си покажем носовете, ще ни очистят на часа. Хванали са ни натясно и намират това за забавно.

— Можем ли да се измъкнем оттук, ако тръгнем към другия край на улицата?

— Всичко е покрито с купчини от отломки. Не знаем също дали там не ни очакват други незаконно настанили се скитници.

— Какво ще правим тогава?

— Ще запалим къщата — отвърна Теремон. — Пожарът ще ги прогони оттам и ние ще ги избием, ако се окажат прекалено луди и не се предадат.

Очите й се разшириха.

— Да ги избием?

— Ако не ни оставят никакъв друг избор, да, да, ще го направим. Искаш ли да стигнеш до Амгандо или предпочиташ да прекараш останалата част от живота си, криейки се зад тази къща?

— Но ти не можеш просто да убиваш хора, дори ако са… дори ако те…

Гласът й постепенно заглъхна. Тя не знаеше какво се опитваше да каже.

— Дори ако се опитват да те убият ли, Сифера? Дори ако смятат, че е забавно да изпратят няколко куршума да пропищят покрай ушите ти?

Тя не отговори нищо. Бе мислила, че започва да разбира как стоят нещата в този чудовищен нов свят, възникнал през вечерта на затъмнението, но сега осъзна, че не разбира нищо, абсолютно нищо.

Теремон отново направи дебнешком няколко крачки напред. После се прицели с игловия си пистолет.

Нажежената до бяло мълния се удари във варосаната фасада на къщата отсреща. Дървото моментално почерня. По него заподскачаха малки пламъчета. Той направи една огнена линия през лицевата страна на постройката, спря за миг и после стреля отново, очертавайки втора линия напречно на първата.

— Дай ми пистолета си — рече Теремон. — Моят започна да прегрява.

Тя му подаде оръжието си. Той го регулира и стреля за трети път. Сега една голяма част от фасадата беше в пламъци. Теремон стреляше в нея, насочвайки лъча към вътрешността на сградата.

Не много отдавна, помисли си Сифера, тази бяла дървена къща бе принадлежала на някой. Там бяха живели хора, семейство, горди с дома си, с квартала си… животът им беше преминал в грижи за моравата, поливане на градината и саксиите, игри с домашните им любимци, гостувания на приятели; те бяха седели във вътрешния двор на чаша любима напитка, наблюдавайки движението на слънцата на фона на вечерното небе. Значението на всички тези неща си беше отишло. Сега Теремон лежеше по корем на една малка уличка, покрита с пепел и отломки, и систематично палеше къщата. Защото това бе единственият начин те двамата да се измъкнат оттук благополучно и да продължат пътя си към парка Амгандо.

Кошмарен свят, да.

Сега от вътрешността на къщата се издигаше димен стълб. Цялата лява половина от лицевата страна бе обхваната от пламъци.

И хората скачаха от прозорците на втория етаж.

Трима, четирима, петима — задъхани и задавени. Две жени и трима мъже. Те паднаха на моравата пред къщата и останаха да лежат там известно време, сякаш зашеметени. Дрехите им бяха парцаливи и мръсни, а косите — невчесани. Луди. Преди Падането на нощта те са били нещо друго, но сега бяха просто част от онази огромна орда недодялани скитници с безумни очи, чиито умове бяха разстроени навярно завинаги от внезапната, поразителна и зашеметяваща експлозия на Звездите, която бе връхлетяла неподготвените им сетива.

— Станете! — извика им Теремон. — Горе ръцете! Веднага! Хайде изпълнявайте! — Той се показа целия, държейки в ръцете си двата иглови пистолета. Сифера излезе иззад ъгъла и застана до него. Къщата вече бе забулена от тежък дим и изпод този тъмнеещ площ излизаха страховити силни пламъци, които обгръщаха постройката от всички страни, сияйни като алени знамена.

Бяха ли останали вътре хора? Кой би могъл да каже? Имаше ли това някакво значение?

— Стройте се в редица! — нареди Теремон. — Точно така! Обърнете се наляво. — Те се движеха безредно. Един от мъжете беше малко по-бавен и за да насърчи желанието му за съдействие, Теремон изстреля един лъч, който лумна покрай бузата му. — А сега тичайте. Надолу по улицата! По-бързо! По-бързо!

Една от стените на къщата рухна с ужасяващ оглушителен трясък, откривайки стаи, килери, мебели — гледката напомняше разсечена кукленска къща. Пожарът бушуваше навсякъде. Скитниците бяха стигнали почти до ъгъла. Теремон продължи да вика след тях, подканвайки ги да не спират и изпращайки по някоя мълния по петите им. После се обърна към Сифера.

— Добре. Да се махаме оттук!

Те прибраха игловите пистолети в кобурите си и се затичаха в обратната посока към Голямата южна магистрала.

— А какво щеше да правиш, ако бяха открили огън при излизането си? — попита Сифера след това, когато малко по-нататък видяха началото на самата магистрала; междувременно те вървяха през ширналите се поля, които водеха до нея. — Наистина ли щеше да ги убиеш, Теремон?

Той я погледна втренчено и сурово.

— Ако това беше единственият начин да се измъкнем от онази уличка. Мисля, че ти отговорих и преди. Разбира се, че щях да ги убия. Какъв друг избор бих имал? Какво друго бих могъл да направя?

— Нищо, предполагам — отвърна Сифера едва чуто.

Видението на обгърнатата от пламъци къща все още обгаряше ума й. И онези чорлави, парцаливи хора, които бягаха надолу по улицата.

Но те бяха стреляли първи, каза си тя. Сблъсъкът беше предизвикан от тях. Не се знаеше докъде щяха да стигнат, ако на Теремон не му бе хрумнала идеята да запали къщата.

Къщата… нечия къща…

Ничия къща, поправи се тя.

— Ето я — рече Теремон. — Голямата южна магистрала. До Амгандо има четири приятни и спокойни часа пътуване с кола. Можехме да сме там по обяд.

— Ако имахме само нещо за каране — отбеляза Сифера.

— Ако — каза той.