Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (34)

32.

Теремон не беше много по откритите пространства. Гледаше на себе си като на стопроцентов градски човек. Тревата, дърветата, свежият въздух, ширналото се небе — всъщност той нямаше нищо против всичко това, но за него тези неща нямаха никаква особена притегателна сила. В продължение на години беше сновал като совалка по една установена градска орбита, стриктно беше следвал познатия маршрут, който се заключаваше в един триъгълник със следните ъгли: малкият му апартамент, кантората в „Кроникъл“ и клуба „Шест слънца“.

И сега изведнъж беше станал горски обитател.

Странното беше, че това му харесва.

Онова, което жителите на Саро сити наричаха „гората“, всъщност беше едно доста голямо залесено пространство, което започваше точно от югоизточния край на самия град и се простираше на около петнадесетина километра по южния бряг на река Сепитан. Преди време тя беше много по-голяма, обширна пустош, ширнала се по един огромен диагонал през средата на провинцията, достигайки почти до морето, но повечето от площта й се беше превърнала в селскостопанска земя, а друга голяма част беше изсечена за да бъдат построени жилищните квартали от предградията; преди петдесет години университетът също беше взел своя значителен дял за тогавашния си нов университетски двор. Не желаейки да бъде погълнат от разрастването на града, университетът бе започнал агитационна кампания за създаването на парк-резерват върху площта на останалата незаета част от гората. И тъй като в продължение на много години университетът обикновено по правило получаваше онова, което поискаше от общината на Саро сити, последната ивица от голямата дива гора беше оставена да си расте на спокойствие.

Точно това беше мястото, което Теремон откри, че обитава в момента.

Първите два дни положението беше много тежко. Умът му все още беше наполовина замъглен от въздействието на Звездите и той не беше в състояние да изготви някакъв ясен план. Главното беше да остане жив.

В града бушуваше пожар… навсякъде се стелеше дим, въздухът беше обгарящо горещ, от определени места човек можеше дори да види пламъците, които танцуваха над покривите… съвсем очевидно беше, че идеята да се върне в града, не беше от добрите. След края на затъмнението, веднага щом съзнанието му започна да се прояснява, той просто продължи да се спуска от университетското градче надолу, докато се озова в гората.

Явно и други бяха постъпили по същия начин. Някои от тях приличаха на хора от университета, други навярно бяха участвали в щурма на Обсерваторията, а за останалите Теремон предположи, че са хора от предградията, които са били принудени да напуснат домовете си, когато са избухнали пожарите.

Всички, които срещна, в най-добрия случай изглеждаха психически разстроени. Повечето като че ли бяха много по-зле от него — мнозина бяха напълно откачили и изобщо не можеха да се справят със ситуацията.

Все още нямаше никакви организирани банди. Обитателите на гората бяха предимно отшелници, следващи свои собствени загадъчни пътеки през дъбравите; срещаха се и групи от по двама и трима; най-голямото струпване от хора, което Теремон бе видял, бяха осем души и по дрехите им можеше да се заключи, че всички са членове на едно и също семейство.

Срещите с истински лудите бяха ужасяващи: празните очи, олигавените устни, увисналите челюсти, измърсените дрехи. Те прекосяваха горските полянки с тежки стъпки подобни на живи мъртъвци, говореха си сами, пееха, от време на време падаха на ръце и колене, копаеха буци пръст и ги дъвчеха, премлясквайки с уста. Те бяха навсякъде. Тази гора прилича на огромен приют за душевноболни, помисли си Теремон. Навярно така беше и с целия свят.

Онези, най-тежко пострадалите от появата на Звездите, бяха общо взето безопасни, поне за другите. Техните психически разстройства бяха прекалено сериозни, за да проявяват склонност към насилие, а координацията им беше толкова засегната, че тъй или иначе не бяха в състояние да извършат какъвто и да е било ефикасен акт на насилие.

Но имаше и други, които не бяха толкова луди — на пръв поглед те изглеждаха почти нормални — но срещите с тях бяха свързани със значителни опасности.

Теремон бързо раздели последните на две категории. Първата се състоеше от хора, които не таяха никаква злонамереност, но бяха завладени от истеричния страх, че Мракът и Звездите могат да се завърнат отново. Това бяха подпалвачите.

Твърде вероятно преди бедствието те бяха водили порядъчен улегнал живот — семейни хора, работници, любезни и приветливи съседи. Докато Онос грееше на небето, те бяха съвършено спокойни, но в мига, когато най-голямото слънце започна да потъва на запад и вечерта наближи, те се заоглеждаха отчаяно търсейки какво да запалят. Всичко. Абсолютно всичко. Може би две или три от другите слънца бяха останали на небето след залеза на Онос, но изглежда, че светлината им се беше оказала недостатъчна, за да уталожи умопомрачителния страх от Мрака, който изпитваха тези хора.

Това бяха хората, които сами изгориха собствения си град. В отчаянието си те бяха палили книги, вестници, мебели и покриви на къщи. Сега, когато унищожителният пожар в града ги беше принудил да избягат в гората, те се опитваха да я запалят и самата нея. Но в това си начинание срещнаха по-големи трудности. Гората беше гъста, избуяла, а растящите в непосредствена близост дървета черпеха влага от безбройните горски ручеи, които се вливаха в широката река по самата периферия на гората. Накъсаните зелени клони и опитите те да бъдат запалени не дадоха много задоволителни резултати. Що се отнасяше до килима от мъртви вейки и нападалата по земята шума, те бяха твърде прогизнали от валелите наскоро дъждове. Онези от тях, които можеха да горят бяха бързо открити и използвани за огньове, без обаче да се стигне до някакъв голям пожар; а през втория ден запасите от подобни дървесни отломки вече бяха намалели.

И така подпалвачите, спъвани от условията в самата гора и от размътените си от шока умове, до този момент нямаха голям успех. Но все пак те бяха успели да направят няколко значителни по размерите си пожари, които за щастие след няколко часа угаснаха сами, защото беше изгоряло всичко, каквото имаше за горене в непосредствена близост. Но ако се зададяха сухи и горещи дни, тези хора навярно щяха да са в състояние да подпалят всичко, както вече бяха сторили в Саро сити.

На Теремон му се струваше, че по-непосредствената заплаха идва от втората група не съвсем устойчиви и бродещи из гората хора. Това бяха бандити, хулигани, главорези, психопати и маниаци-убийци: онези, които се скитаха по тихите горски пътечки като извадени от ножницата саби, нанасяйки удар, когато пожелаят, заграбвайки, каквото поискат, убивайки всеки, който е имал лошия късмет да събуди гнева им.

И понеже всички носеха онзи недвусмислен изцъклен поглед, някои просто от умора, други от униние и трети поради лудост, човек никога не можеше да бъде сигурен доколко е опасен случайно срещнатия в гората скитник. Бързият поглед в никакъв случай не беше достатъчен, за да се прецени дали приближаващият се към тебе човек е просто един от онези смутени, объркани и следователно по същество безопасни умопобъркани хора, или пък принадлежи към категорията на изпълнените със смъртоносно безумие убийци, които съвсем немотивирано нападат всеки срещнат.

Хората бързо се научиха да бъдат нащрек, когато видеха някой да върви важно и наперено през гората. Абсолютно всеки непознат можеше да крие заплаха. Можеше да се случи да разговаряш съвсем приятелски с някой, споделяйки преживяванията след падането на нощта, когато съвсем неочаквано той се обиждаше от твоя случайна забележка или пък решаваше, че е във възторг от някоя част на облеклото ти, или пък просто биваше завладян от една сляпа и абсурдна антипатия по отношение на лицето ти… тогава той надаваше животински вой и се спускаше към теб в пристъп на безумна жестокост.

Без съмнение някои от тези типове бяха престъпници. Гледката на сгромолясващото се навсякъде около тях общество ги бе освободило от всякакви задръжки. Но Теремон подозираше, че други са били разстроени от Звездите. Тогава те изведнъж са открили, че вече не са подвластни на забраните на цивилизования живот. Забравили са правилата, благодарение на които този живот е бил възможен. Те отново бяха като малки деца, асоциални и изцяло заети със собствените си нужди… но имаха силата на възрастни и волята на хора със сериозно разклатено равновесие.

За да се надява да оцелее, човек трябваше да избягва онези, за които знае или подозира, че са смъртоносно луди. И да се моли всички те да се избият един друг в рамките на първите няколко дни, оставяйки света в ръцете на по-малко хищните индивиди.

През първите два дни Теремон имаше три срещи с луди от тази ужасяваща категория. Първият — висок строен мъж със странна демонична усмивка, подскачащ покрай един поток, при който Теремон искаше да премине — поиска от журналиста данък за правото да прекоси ручея.

— Да речем обувките ти. Или какво ще кажеш за ръчния си часовник?

— А какво ще кажеш да се разкараш от пътя ми? — предложи Теремон и в същия миг онзи обезумя.

Грабвайки една тояга, която Теремон до този момент не беше забелязал, той изрева нещо като боен вик и нападна. Нямаше време за бягство: най-доброто нещо, което Теремон можеше да направи, беше да се гмурне рязко надолу, когато другият завъртя тоягата със страшна сила към главата му.

Той я чу да профучава само на няколко сантиметра от него. Но вместо в главата му тя се удари в едно близко дърво и изтрещя със страхотна сила — ударът беше толкова мощен, че когато вибрациите от него преминаха през ръката на нападателя, той изпъшка от болка, а тоягата падна от безсилните му пръсти.

В следващия миг Теремон беше върху него, сграбчи наранената му ръка и я изви рязко и безмилостно нагоре, накарвайки го да изгрухти от страшната болка, да се привие и да падне, стенейки, на колене. Теремон започна да го ръчка и блъска надолу, докато лицето му се озова в потока, после хвана главата му и я задържа там. И я задържа там. И я задържа там.

Колко просто би било, помисли си Теремон, просто да държа главата му под водата, докато се удави.

Всъщност една част от мозъка му привеждаше доводи в полза на този вариант. ТОЙ БИ ТЕ УБИЛ, БЕЗ ДОРИ ДА СЕ ЗАМИСЛИ. ОТЪРВИ СЕ ОТ НЕГО. КАКВО ЩЕ ПРАВИШ ИНАЧЕ, КОГАТО ГО ПУСНЕШ? ОТНОВО ЛИ ЩЕ СЕ БИЕШ? АМИ АКО ТЕ ПРОСЛЕДИ В ГОРАТА И СИ РАЗЧИСТИ СМЕТКИТЕ С ТЕБ? УДАВИ ГО, ТЕРЕМОН. УДАВИ ГО.

Изкушението беше голямо. Но само една-единствена зона от мозъка му беше склонна да се приспособи с такава готовност към новия морал на джунглата, който властваше над света. За останалата част от съществото му тази идея беше ужасяваща; най-накрая той пусна ръката на човека и отстъпи назад. Сетне взе падналата на земята тояга и зачака.

Но другият беше загубил всякакво желание за борба. Дишайки тежко и задавено, той се надигна от потока и седна разтреперан на брега; от устата и ноздрите му се стичаше вода; тялото му трепереше, от гърлото му идваше мъчителна кашлица, бореше се да си поеме дъх. Нападателят му го гледаше навъсено и уплашено, но не направи никакъв опит да се изправи на крака, камо ли да поднови боя.

Теремон го заобиколи, прескочи потока и се затича навътре в гората.

В продължение на още десет минути значението на онова, което почти беше направил, не достигна напълно до съзнанието му. После изведнъж спря, целият плувна в пот и усети гадене, а след това беше връхлетян от силен пристъп на повръщане, който го изтощи толкова жестоко, че дълго време не можа да се изправи.

По-късно следобед той разбра, че неговите скиталчества са го довели до самия край на гората. Когато погледна между дърветата Теремон зърна някакво шосе — съвършено безлюдно — а в далечния му край се виждаха развалините на висока тухлена постройка в средата на широк площад.

Той я разпозна. Това беше Пантеонът, Катедралата на Всички Богове.

Не беше останало много от нея. Теремон пресече магистралата и се вторачи в храма, не вярвайки на очите си. Пожарът като че ли беше започнал в самото сърце на сградата — какво ли е ставало тук, дали бяха използвали дървените пейки и тронове за разпалване? — и после се бе насочил право към тясната кула над олтара, обхващайки дървените греди. Цялата кула беше рухнала, събаряйки стените. Тухлите на постройката бяха разпилени по целия площад. Изпод отломките се подаваха човешки тела.

Теремон никога не бе особено религиозен човек.

Нито пък познаваше такъв. Като всички хора той понякога казваше неща като „Боже мой!“, „О богове!“ или „Велики богове!“, за да подчертае някоя своя мисъл, но идеята, че наистина може да има бог, богове или каквото там се твърдеше в установената и преобладаваща система от вярвания, винаги бе неуместна за неговия начин на живот. Религията за него беше нещо средновековно, старомодно и архаично. От време на време се озоваваше в църква за сватбата на някой свой приятел — който, разбира се, не беше по-религиозен от него — или пък отиваше да отрази някой официален ритуал за вестника, но никога не беше влизал с религиозни намерения в какъвто и да е било храм от времето на първото си причастие, когато беше на десет години.

И въпреки това гледката на разрушената катедрала дълбоко го развълнува. Бе присъствал на освещаването й преди десетина години, когато беше млад репортер. Знаеше колко много милиони кредити бяха отишли за тази постройка. Нейните прекрасни образци на изкуството бяха извикали у него възторг. Беше останал покъртен, когато чу възхитителната музика на Чисимал „Химн към Боговете“ да отеква в огромния централен кораб. Дори и той, който не вярваше в святото, не може да не почувства, че ако на Калгаш наистина съществуваше място, обитавано от боговете, то трябваше да е тук.

И боговете бяха допуснали храмът да бъде разрушен по този начин! Боговете бяха изпратили Звездите, знаейки, че последвалата лудост ще унищожи дори собствения им Пантеон!

Какво означаваше това? Какво идваше да каже то за непознаваемостта и неизмеримостта на боговете… ако изобщо съществуваха?

Теремон знаеше, че никой никога няма да издигне отново тази катедрала. Вече нищо нямаше да бъде като преди.

— Помощ — извика някакъв глас.

Слабият звук се вряза в мислите на Теремон. Той се огледа.

— Тук, насам.

Отляво. Да. Теремон видя блясъка на златни одежди под слънчевата светлина. Далече, но в близост до катедралата, имаше някакъв мъж, наполовина погребан под натрупаните отломъци — очевидно това беше един от свещениците, съдейки по пищното му одеяние. Той беше прикован под кръста от една тежка греда и по всичко личеше, че ръкомаха, напрягайки последните си сили.

Теремон тръгна към него. Но преди да направи десетина крачки, една втора фигура се появи в далечния край на разрушения храм и се затича напред: подвижен, дребен и жилест човек, който се покатери по тухлите с животинска бързина и се отправи към хванатия в капан свещеник.

Това е добре, помисли си Теремон. Двамата би трябвало да успеем да отместим тази греда от него.

Но когато му оставаха още двадесетина крачки, той се спря, ужасен. Дребният подвижен човек вече бе стигнал до свещеника. Привеждайки се над него, той бе прерязал гърлото му с един бърз удар на малкия си нож, толкова нехайно, сякаш бе отворил някакъв илик; и сега вниманието му беше погълнато от вървите, които трябваше да отреже, за да свали пищните одежди на свещеника.

Той погледна свирепо към Теремон. Очите му бяха огнени и страшни.

— Мое — изръмжа човекът като звяр от джунглата. — Мое! — повтори той и размаха ножа си.

Теремон потръпна. В продължение на един дълъг миг той остана замръзнал на мястото си, хипнотизиран и потресен от експедитивния начин, по който мародерът събличаше мъртвия свещеник. Натъжен, Теремон се обърна и бързо се отдалечи, после прекоси пътя и навлезе в гората. Нямаше какво друго да направи.

Същата вечер, когато Тано, Сита и Довим бяха оковали небето в меланхолната си светлина, Теремон си позволи няколко часа неспокоен сън в един дълбок гъсталак; но се събуждаше отново и отново, въобразявайки си, че някакъв луд се прокрадва към него с нож в ръката, за да му открадне обувките. Сънят избяга от него, дълго преди Онос да изгрее. Почти се изненада, че е все още жив, когато утринта най-сетне дойде.

Беше минало пладне, когато за трети път се срещна с един от новоизлюпените убийци. Този път пресичаше тревиста поляна близо до един от ръкавите на реката, когато точно отсреща, под една сянка, зърна двама мъже, които седяха на земята и играеха някаква игра на зарове. Но щом се приближи, Теремон разбра, че е избухнала кавга; и тогава, невъобразимо бързо, единият от мъжете грабна някакъв нож за рязане на хляб, който лежеше на одеялото до него, и със смъртоносна сила го заби в гърдите на другия.

Човекът, който беше прибягнал до ножа, се усмихна по посока на Теремон.

— Тоя ме измами. Знаеш как стават тия работи. Това дяволски ме ядоса. Не мога да понасям, когато някой се опитва да ме мами. — Всичко според него беше съвсем справедливо. Той се ухили и тракна заровете в ръката си.

— Хей, искаш ли да поиграем?

Теремон се беше вторачил в очите на лудостта.

— Извинявай — рече той, колкото може по-нехайно. — Търся приятелката си. И продължи да върви.

— Хей, можеш да я намериш и по-късно! Идвай тук и да започваме играта!

— Мисля, че я виждам — извика Теремон, ускорявайки крачките си, и се измъкна от това място, без да се обръща назад.

След този случай той вече не беше толкова алтруистично настроен, докато се скиташе из гората. Намери си едно закътано местенце на поляна, която изглеждаше относително необитаема, и си построи едно спретнато малко гнездо под надвисналите отгоре клони. Наблизо растеше някакъв храст, чиито сочни червени плодове ставаха за ядене, а когато разтърсеше дървото точно срещу заслона си, по него се посипваха кръгли жълти орехи, съдържащи вкусни и тъмни на цвят ядки. Теремон разгледа неголемия поток оттатък заслона, чудейки се дали в него може да се хване нещо за ядене, но изглежда, че там нямаше нищо друго освен малки риби-бодливки, и той си даде сметка, че дори и да успее да ги улови ще се наложи да ги яде сурови, защото нямаше нито подпалки за огън, нито пък с какво да запали такъв.

Преживяването от боровинки и орехи не отговаряше на представите на Теремон за изискан живот, но можеше да го понесе за още няколко дни. Талията му вече бе станала достойна за похвала: единственият добър страничен ефект на фона на цялото бедствие. Най-доброто решение беше да остане тук и да се крие, докато нещата се успокоят.

Изобщо не се съмняваше, че нещата ЩЕ се успокоят. Рано или късно, разумът щеше да се завърне. Или поне така се надяваше. За себе си знаеше, че бе изминал дълъг път от онези първи хаотични мигове, извикани в съзнанието му от гледката на Звездите.

С всеки изминал ден той се чувстваше все по-устойчив и по-способен да се справя с обстоятелствата. Струваше му се, че току-речи отново е станал онова, което беше преди, все още бе малко немощен, може би малко неспокоен, но това си беше съвсем в реда на нещата. Най-малкото живееше с впечатлението, че като цяло е възвърнал разсъдъка си. Теремон разбираше, че е много вероятно изживяваният от него шок при падането на Нощта да е бил по-малък, отколкото при повечето хора: че е по-гъвкав, по-устойчив психически и по-способен да издържи на страшното и разтърсващо въздействие на преживяванията си. Но може би всички останали също щяха да започнат да се възстановяват, дори и онези, които са били много по-сериозно засегнати от него, и тогава щеше да бъде безопасно да излезе от гората и да види какво, ако въобще нещо, е било направено до този момент, за да бъде светът отново сглобен.

Най-важното сега е, каза си той, да се снишиш и да се пазиш да не бъдеш убит от някой от тези психопати, които се навъртат наоколо. Нека всички се избият един друг, колкото може по-бързо; и сетне той щеше да изпълзи предпазливо, за да види какво става. Планът му не беше особено дързък. Но му се струваше разумен.

Питаше се какво е станало с останалите, които бяха заедно с него в Обсерваторията при падането на Мрака. С Бийни, с Шийрин, с Атор. Със Сифера.

Особено със Сифера.

Понякога Теремон си мислеше дали да не поеме риска да я потърси. Идеята му допадаше. През дългите си часове на самота той се отдаваше на ярките си фантазии как живеят заедно някъде в тази гора. Как двамата пътуват през този преобразен и ужасяващ свят, сключвайки съюз за взаимозащита…

Разбира се, тя го привличаше още от самото начало. Знаеше обаче, че всичките положени от него усилия; просто не си струваха труда: освен че бе красива, тя му приличаше на онзи тип жени, които са абсолютно самостоятелни и не се нуждаят от компанията на някой мъж, нито пък от тази на някоя жена, що се отнася до това. На няколко пъти той бе успял да я накара да излезе с него, но през цялото време, спокойно и умело, Сифера го бе държала на безопасно разстояние от себе си.

Теремон беше достатъчно опитен в светските въпроси, за да разбере, че колкото и да я ласкае, няма да намери достатъчно убедителни думи, за да събори бариерите, които бяха бранени с такава решителност. Отдавна знаеше, че нито една жена на висота не може да бъде прелъстена; можеше да има само намек за тази възможност, но в края на краищата самото прелъстяване трябваше да бъде оставено в техните ръце, и ако те не бяха склонни да преминат към действие, човек можеше да направи съвсем малко, за да промени възгледите им. А що се отнася до Сифера, нещата вървяха в погрешната посока в продължение на цяла година. Тя се бе нахвърлила върху него с ожесточение — и донякъде с основание, помисли си той тъжно — веднага щом бе започнал онази изпълнена със заблуди и присмех кампания срещу Атор и групата от Обсерваторията.

Непосредствено преди самия край той някак бе почувствал, че тя отстъпва, че е привлечена от него против собствената си воля. Защо иначе го бе поканила в Обсерваторията вечерта преди затъмнението, престъпвайки гневните заповеди на Атор? Същата вечер, за един кратък период от време, между тях действително сякаш бе разцъфтяла някаква истински душевна връзка.

Но после дойде Мракът, Звездите, тълпата, бъркотията. След това всичко потъна в общия хаос. Но ако можеше сега някак да я намери…

Би било чудесно да сме заедно, помисли си той. Ще бъдем страхотен тим — дръзки, способни и ориентирани към оцеляване. Каквато и да бъде новата цивилизация, ние ще намерим мястото си в нея.

И ако преди бе имало някаква психологическа бариера между тях, той бе убеден, че сега тя би й се струвала маловажна. Този съвсем нов свят изискваше и нов начин на мислене, ако човек искаше да оцелее.

Но как да открие Сифера? Доколкото знаеше, в момента не работеха никакви комуникационни канали. Тя беше просто един от милионите бегълци и скитници в този район на страната. Навярно дори само гората се обитаваше от хиляди хора; а той нямаше никаква основателна причина да предполага, че Сифера е в гората. Възможно беше в този момент да е на сто километра оттук. А може би е мъртва. Издирването й би било безнадеждно начинание: по-лошо отколкото да търсиш пословичната игла в купа сено. Тази купа сено обхващаше няколко окръга, а съществуваше възможност с всеки изминал час иглата да се отдалечава все повече и повече. Сифера можеше да бъде открита само в резултат на някакво безумно съвпадение, а това се отнасяше и за всеки друг от познатите му хора.

Но колкото повече Теремон разсъждаваше над шансовете си да я намери, толкова по-малко невъзможна му се струваше задачата. И след известно време тя започна да му изглежда съвсем осъществима.

Навярно неговият непрекъснато покачващ се оптимизъм беше някакъв страничен ефект от новия му уединен живот. Не му оставаше нищо друго освен всеки ден да убива дългите часове, наблюдавайки малките бодливки, седнал край потока… и да мисли. Той претегляше нещата безспир и надеждите му да открие Сифера преминаха през сериозна еволюция: онова, което в началото му се струваше невъзможно, стана просто малко вероятно, после трудно, предизвикателно, изпълнимо и накрая лесноосъществимо.

Трябва само да тръгна отново из гората, каза си той, и да намеря помощници сред онези, които са с разума си. Кажи им кого се опитваш да намериш и как изглежда тя. Направи така, че всички да научат за това. Впрегни някои от журналистическите си умения. Възползвай се от положението си на местна знаменитост. Кажи им: „Аз съм Теремон 762. Нали се сещате, репортерът от «Кроникъл». Помогнете ми и няма да съжалявате. Искате ли имената ви да се появяват на страниците на вестника? Искате ли да ви направя прочути? Аз мога да направя това. Няма значение, че вестникът не излиза точно сега. Рано или късно всичко ще се оправи, тогава аз веднага ще се върна в редакцията и вие ще видите имената си точно в средата на първата страница. Можете да разчитате на това. Само ми помогнете да намеря жената, която търся, и…“

— Теремон?

Познат, писклив, радостен глас. Той спря внезапно, примига под проникващата през дърветата ярка обедна светлина и се заоглежда, за да разбере откъде идва гласът.

Беше вървял в продължение на два часа, търсейки хора, които с радост ще излязат от гората, за да разпространят слуха за издирваната жена от името на прочутия Теремон 762 от Саро Сити „Кроникъл“. Но до този момент бе намерил всичко на всичко шестима. Двама от тях си плюха на петите веднага щом го видяха. Третият остана да седи, където си беше, пеейки влюбено на босите си крака. Четвъртият се беше свил в разклонението на едно дърво, търкайки методично два кухненски ножа с маниакално усърдие. Другите двама просто го зяпаха, когато им каза какво иска; единият като че ли не разбра абсолютно нищо, а вторият избухна в изблик на безумен смях. Надеждата някой от тях да му помогне не беше голяма. И изглежда, че сега някой друг бе намерил НЕГО.

— Теремон? Насам. Насам, Теремон. Ето ме тук. Не ме ли виждаш, бе човек? Насам!