Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (35)

33.

Теремон погледна наляво към един шубрак с огромни бодливи листа с формата на чадърчета. В началото не забеляза нищо необичайно. Сетне листата се разлюляха и раздалечиха, откривайки въздебелата топчеста фигура на някакъв мъж.

— Шийрин? — каза Теремон, изумен.

— Е, поне не си толкова откачил, че да забравиш името ми.

Психологът бе изгубил част от килограмите си, а нелепото му облекло се състоеше от работен комбинезон и изпокъсан пуловер. В лявата му ръка нехайно се полюшваше секира с нащърбено острие. Това навярно беше най-нелепото нещо от всичко — Шийрин носеше секира. Нямаше да се изненада повече, ако го беше видял да се разхожда с втора глава или допълнителен чифт ръце.

Шийрин каза:

— Как си, Теремон? Велики богове, целият си в парцали и дрипи, а не е минало и седмица! Но предполагам, че и аз не изглеждам много по-добре. — Той се погледна надолу. — Виждал ли си ме някога толкова измършавял? С тази диета от боровинки и листа наистина можеш да станеш строен, нали?

— Ще трябва да почакаш още преди да те нарека мършав — отвърна Теремон. — Но определено изглеждаш елегантен. Как ме намери?

— Като не те търсех. Това е единственият начин, когато всичко става съвършено произволно. Ходих в Скривалището, но там нямаше никой. Сега съм тръгнал на юг към парка Амгандо. Тъкмо си вървях полекичка по пътеката, която минава през средата на гората и ето какво стана. — Психологът тръгна към него с подскоци, протягайки едната си ръка. — Кълна се във всички богове, Теремон, радвам се да видя отново приятелско лице!… Ти си настроен приятелски, нали. Нямаш склонност към убиване?

— Мисля, че не.

— Тук има повече луди на квадратен метър, отколкото съм виждал през целия си живот, и нека ти кажа, че аз съм виждал доста луди. — Шийрин тръсна глава и въздъхна. — Богове! Никога не съм си мислил, че ще бъде толкова зле. Въпреки целия ми професионален опит. Да, наистина смятах, че ще е зле, много зле, но не ЧАК толкова.

— Ти предрече, че ще има всеобща лудост — припомни му Теремон. — Аз бях там. Чух какво каза. Ти предрече пълен крах на цивилизацията.

— Едно е да го предречеш и съвсем друго — да се окажеш съвършено прав. Много е унизително, Теремон, за един академичен тип учен като мен да откриеш, че абстрактните ти теории се превръщат в конкретна реалност. „Утре на Калгаш няма да остане нито един незасегнат град“, казвах аз и всичко това бяха просто думи за мен, наистина, само едно философско упражнение, напълно в сферата на абстрактното. „Краят на света, в който сте живели.“ Да. Да. — Шийрин потръпна. — Всичко стана, точно както бях казал. Но предполагам, че самият аз не вярвах истински в собствените си мрачни предсказания до момента, когато всичко около мен започна да се сгромолясва.

— Звездите — рече Теремон. — Всъщност ти изобщо не взе под внимание Звездите. А именно те нанесоха най-тежкото поражение. Може би щяхме да успеем да понесем Мрака, повечето от нас, да се почувстваме леко разтърсени и объркани. Но Звездите… Звездите…

— Как беше при теб?

— В началото беше много зле. Сега съм по-добре. А ти?

— Скрих се в сутерена на Обсерваторията, докато премине най-лошото. Останах почти незасегнат. Когато излязох на следващия ден, цялата Обсерватория беше разрушена. Не можеш да си представиш каква касапница видях наоколо.

Теремон каза:

— Проклетият Фолимун! Апостолите…

— Те наляха масло в огъня, да. Но тъй или иначе пожарът щеше да избухне.

— А хората от Обсерваторията? Атор, Бийни и останалите? Сифера…

— Не видях нито един от тях. Но не намерих и телата им, докато оглеждах мястото. Може би са избягали. Единственият, когото срещнах, беше Иймот… спомняш ли си го? Един от студентите, онзи дето беше много висок и непохватен. Той също се беше скрил. — Лицето на Шийрин остана мрачно. — След това няколко дни пътувахме заедно… докато накрая беше убит.

— Убит?

— От едно малко момиченце, на десет-дванадесет години. С нож. Много сладко дете. Дойде право при него, засмя се и го ръгна без предупреждение. А после избяга, продължавайки все така да се смее.

— О богове!

— Боговете вече не се вслушват в думите ни, Теремон. Ако изобщо някога са го правили.

— Предполагам, че не… Къде живя досега, Шийрин? Погледът на психолога беше неопределен.

— И тук. И там. Първо се върнах в апартамента си, но целият жилищен комплекс беше изгорен. Беше останал само скелетът на зданието, нямаше какво да се спасява. През тази нощ спах там, сред самите развалини. Иймот беше с мен. На другия ден тръгнахме към Скривалището, но нямаше как да стигнем дотам от мястото, където се намирахме. Пътят беше блокиран… навсякъде бушуваха пожари. А там, където все още не гореше, се издигаха планини от отломки, през които не можеше да се премине. Мястото приличаше на военна зона. Затова ние тръгнахме обратно към гората, възнамерявайки да заобиколим по Арборетум роуд и да се опитаме да стигнем до Скривалището по този път. Тогава Иймот беше… убит. Изглежда, че гората е приютила хората с най-тежки мозъчни разстройства.

— Гората приюти всички — отвърна Теремон. — Тя не гори толкова лесно, колкото градът… Май спомена, че когато накрая си се добрал до Скривалището, си го заварил изоставено?

— Точно така. Стигнах там вчера следобед и намерих вратите да зеят широко отворени. И външната и вътрешната, а вратата на самото Скривалище беше отключена. Всички си бяха отишли. На входа беше прикрепена една бележчица от Бийни.

— Бийни! Значи той е стигнал до Скривалището невредим!

— Очевидно, да — рече Шийрин. Предполагам, ден или два преди мен. В бележката пишеше, че всички са решили да се евакуират от Скривалището и да тръгнат към парка Амгандо, където някакви хора от южните области се опитали да създадат временно правителство. Когато Бийни се добрал до Скривалището, там нямало никой друг освен племенницата ми Раиста, която навярно го е чакала. Сега двамата също са на път към Амгандо. И аз самият съм тръгнал натам. Нали разбираш, приятелката ми Лилиат беше в Скривалището. Предполагам, че сега пътува към Амгандо заедно с останалите.

— Това звучи налудничаво — каза Теремон. — Скривалището е било не по-малко сигурно място, от което и да е било друго. Защо по дяволите да искат да излязат навън в целия този безумен хаос и да се опитват да изминат стотиците километри до Амгандо?

— Не зная. Но трябва да са имали някаква основателна причина. Във всеки случай ние двамата с теб нямаме никакъв друг избор, не е ли така? Всички, които са все още нормални, се събират там. Можем да останем тук и да чакаме някой да ни нареже на парчета, както онова малко кошмарно момиченце направи с Иймот… или пък да си опитаме късмета да стигнем до Амгандо. Тук сме обречени, рано или късно ще загинем, това е неизбежно. Ако успеем да се доберем до Амгандо, всичко ще бъде наред.

— Да си чул нещо за Сифера? — попита Теремон.

— Не. Защо?

— Може и тя да е тръгнала към Амгандо. Ако е срещнала Бийни някъде по пътя, той би и разказал къде отиват всички и…

— Имаш ли някакво основание да предполагаш, че това се е случило?

— Само предположение.

Теремон каза:

— А аз предполагам, че тя е все още някъде тук наоколо. Искам да се опитам да я открия.

— Но шансовете за това са…

— Ти ме намери, не е ли така?

— Чиста случайност. Шансовете да попаднеш на нея по същия начин…

— Са доста добри — забеляза Теремон. — Или поне така предпочитам да мисля. Тъй или иначе, ще се опитам да я намеря. Винаги мога да се надявам да стигна до Амгандо и по-късно. Със Сифера.

Шийрин му хвърли един особен поглед, но не каза нищо.

Теремон рече:

— Мислиш си, че съм луд? Е, може и така да е.

— Не съм казвал такова нещо. Но си мисля, че рискуваш главата си за нищо. Това място се превръща в праисторическа джунгла. Тук цари абсолютна диващина и от онова, което видях, мога да кажа, че не се забелязва никаква промяна към по-добро. Тръгни с мен на юг, Теремон. След два-три часа вече няма да сме тук, а пътят за Амгандо е само…

— Искам преди това да потърся Сифера — каза Теремон упорито.

— Забрави я.

— Нямам такова намерение. Ще остана тук и ще я търся.

Шийрин вдигна рамене.

— Остани тогава. Аз се омитам. Видях как едно малко момиченце посече Иймот пред очите ми, не забравяй това, на не повече от двеста метра оттук.

— И ти смяташ, че един преход от петстотин или шестстотин километра няма да бъде опасен за сам човек?

Психологът измери тежестта на секирата в ръката си.

— Разполагам с това, в случай че ми потрябва.

Теремон сподави напушилия го смях. Шийрин беше толкова нелепо кротък и безобиден, че мисълта да се отбранява с брадва, не можеше да бъде взета на сериозно. След малко той каза:

— Желая ти късмет.

— Наистина ли смяташ да останеш?

— Докато намеря Сифера.

Шийрин го погледна тъжно.

— Тогава задръж си късмета, който току-що ми пожела. Мисля, че на теб ще ти бъде по-необходим, отколкото на мен.

Той се обърна и се отдалечи с тежки стъпки, без да каже нито дума повече.