Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (13)

11.

Летният дъждовен сезон беше в разгара си през следобеда, когато Шийрин 501 се върна в Саро сити. Пълният психолог излезе от самолета и се озова под един удивително силен порой, който бе превърнал летището почти в езеро. Поривите на вятъра носеха сивия дъжд кажи-речи успоредно на хоризонта.

Сиво… сиво… всичко беше сиво…

Слънцата трябваше да са някъде горе в цялата тази мрачина. Слабото мъждукане на запад навярно беше на Онос, а на изток имаше нещо като загатване за мразовитата светлина на Тано и Сита. Но облаците бяха толкова гъсти, че денят беше неприветливо мрачен. А за Шийрин беше потискащо мрачен. Въпреки онова, което бе казал на домакините си в Джонглор, той все още имаше неприятности с вторичните ефекти от петнадесетминутното си спускане в Тунела на мистерията.

Шийрин имаше намерение да си вземе една десетдневна отпуска много по-рано, отколкото би признал на Келаритан, Кюбело и останалите от Джонглор. Но той се беше озовал в опасна близост до критичната точка, още докато беше там.

В продължение на три-четири дни след спускането в Тунела Шийрин усещаше леки пристъпи, само пристъпи, на онзи вид клаустрофобия, която беше изпратила толкова много граждани на Джонглор в психиатричната болница. Докато седеше в стаята си в хотела, работейки над доклада си, той внезапно усещаше Мракът да го обгръща отвсякъде и намираше за необходимо да стане и да излезе на терасата или дори навън, за да направи една дълга разходка из градината на хотела. Необходимо? Е, може би това не беше точната дума. Но беше за предпочитане. Определено за предпочитане. Това винаги му носеше облекчение.

Понякога Мракът го връхлиташе, докато спеше. Естествено през часовете за сън в стаята му имаше осветление, което винаги беше включено; всички правеха така. А след спускането си в Тунела Шийрин беше започнал да използва помощна лампа, в случай че батерията на първата се изтощеше, макар индикаторът ясно да показваше, че в нея има електричество за още шест месеца. Но въпреки това спящото му съзнание съвсем недвусмислено решаваше, че стаята е потопена в безпросветни, безкрайно черни дълбини, същинския абсолютен Мрак. И той се събуждаше, разтреперан, изпотен и убеден, че е в Мрака, макар приветливата светлина на двете лампи от двете страни на леглото да отхвърляше тази възможност.

И сега да се озове сред този навъсен и сумрачен пейзаж… е, да, той се радваше, че си е у дома, но предпочиташе едно по-слънчево пристигане. Наложи се да се пребори с леката тревога — или може би не беше толкова лека? — при влизането си в плексигласовия коридор за лошо време, който водеше от самолета до терминала. Щеше му се да не го бяха монтирали този коридор. Мислеше си, че би било по-добре да не попада веднага в затворено помещение, дори и с риск да се измокри. По-добре беше да е навън, под открито небе, под успокоителната светлина на дружелюбните слънца, колкото и слаба да беше тя сега, колкото и гъсти да бяха облаците.

Но гаденето премина. Когато формалностите около багажа му бяха уредени, радостната реалност да си бъде отново у дома, в Саро сити, вече бе възтържествувала над таящите се ефекти от докосването му до Мрака.

Лилиат 221 го чакаше с колата си извън зоната за получаване на багажа. Това също го накара да се почувства по-добре. Тя беше стройна жена с приятна външност и наближаваше петдесетте. Работеше в катедрата по психология, но работата й беше експериментална — разни животни в лабиринти — и въобще не се застъпваше с неговата. Познаваха се от десетина-петнадесет години. Вероятно Шийрин щеше да я помоли да се омъжи за него много отдавна, ако беше от онзи тип хора с предразположеност към брака. Но той не беше такъв; нито пък тя, доколкото можеше да се съди по всички забелязани от него признаци. Въпреки това изглеждаше, че връзката помежду им беше по вкуса и на двамата.

— Как можа да се случи да се прибера у дома в такъв неприятен ден — рече той, влизайки в колата; после се наведе и я целуна бързо и приятелски.

— Така е от три дни. И казват, че ни предстоят още три, до следващия Ден на Онос. Предполагам, че дотогава всички ще се издавим… Струва ми се, че си поотслабнал там в Джонглор, Шийрин.

— Така ли? Е, както знаеш, северняшката храна… не ми е съвсем по вкуса.

Не бе очаквал това да е толкова очевидно. Човек с неговата пълнота би трябвало да може да загуби шест-седем килограма, без това изобщо да се забележи. Но Лилиат винаги бе имала набито око. И навярно беше свалил повече от шест-седем килограма. Откакто посети Тунела, той едва се докосваше до храната си. Той! Беше му трудно да повярва колко оскъдно се е хранил.

— Добре изглеждаш — забеляза тя. — Здрав. Енергичен.

— Така ли?

— Това не означава, че трябва да си мършав — не и на тези късни години. Но ако свалиш някой друг килограм, това няма да ти навреди. И така, добре ли прекара в Джонглор?

— Ами…

— Разгледа ли Експозицията?

— Да. Знаменита е. — Той не успя да вложи в думите си много ентусиазъм. — Боже мой, какъв е този дъжд, Лилиат!

— В Джонглор не валеше ли?

— Ясно и сухо през цялото време. Както беше и в Саро при заминаването ни.

— Ами сезоните се променят, Шийрин. Не можеш да искаш времето да е едно и също в продължение на шест месеца без прекъсване. При положение, че всеки ден към зенита се издига различна комбинация от слънца, ние не можем да очакваме климатът да бъде постоянен за много дълги периоди от време.

— Не мога да преценя дали ми приличаш повече на метеоролог или на астролог — рече Шийрин.

— Нито едното, нито другото. Аз говоря като психолог… Няма ли да ми разкажеш нещо за пътуването си, Шийрин?

Той се поколеба.

— Експозицията беше много хубава. Съжалявам, че пропусна да я видиш. Но през повечето време имах много работа. Забъркали са голяма каша там на север… с този Тунел на мистерията.

— Наистина ли се е стигнало до смъртни случаи в него?

— Само няколко. Но повечето хора излизат от него психически травмирани и объркани. С клаустрофобия. Разговарях с неколцина от пострадалите. Ще са им нужни месеци, за да се възстановят. А някои от тях никога няма да се оправят. Въпреки това Тунелът е стоял отворен в продължение на седмици.

— След като проблемите са започнали?

— Изглежда, че никой не го е било грижа. И най-малко хората, които управляват Експозицията. Те са се интересували само от продажбата на билети. А панаирджиите изгаряли от желание да разберат какво представлява Мракът. Те любопитствали какво е Мракът, представяш ли си, Лилиат? Редели са се с нетърпение по опашките, за да изложат съзнанието си на риск. Разбира се, всички са били убедени, че точно с тях няма да се случи нищо лошо. И с повечето наистина не се е случило нищо лошо. Но не с всички. Аз сам се спусках в Тунела.

— Така ли? — попита тя и в гласа й прозвуча изумление. — И как беше?

— Лоша работа. Доста пари бих платил, за да не ми се налага да го правя отново.

— Но очевидно ти се е разминало.

— Очевидно — рече той предпазливо. — Но на мен може да ми се размине и ако глътна половин дузина живи риби. Това обаче не е нещо, което бих искал да ми се случи отново. Казах им да затворят проклетия си Тунел. Това беше професионалното ми становище и мисля, че ще се съобразят с него. Ние просто не сме така устроени, че да понесем толкова много Мрак, Лилиат. Минута, може би две — след това започваме да се разпадаме. Убеден съм, че това е нещо вродено, изминали са милиони години еволюция, за да станем онова, което сме. Мракът е най-неестественото нещо на света. И идеята да бъде продаван на хората като развлечение… — Той потръпна. — Е добре, пътуването ми до Джонглор приключи и сега съм си отново у дома. Какво става в университета?

— Нищо особено — отвърна Лилиат. — Все същите глупави дребнави кавги, обичайните съвещания на факултета, високопарни гневни декларации по този или онзи парлив социален проблем… нали се сещаш? — Тя се умълча за миг, двете й ръце бяха вкопчени в лоста за управление, докато маневрираше през дълбоките локви, които бяха наводнили магистралата. — Между другото стана ясно, че нещо е разтревожило хората от Обсерваторията. Приятелят ти Бийни 25 дойде да те търси. Той не ми каза много, но изглежда, че правят някакво значително преосмисляне на една от ключовите си теории. Всички са се побъркали. Старият Атор сам ръководи проучването, можеш ли да си представиш? Мислех си, че умът му се е превърнал във вкаменелост още преди век. Около Бийни се върти някакъв журналист, онзи, дето води популярната рубрика. Струва ми се, че се казваше Теремон. Теремон! 762. Всъщност не ме е много грижа за него.

— Той е много известен. Мисля, че го водят за нещо като майстор на журналистическите скандали, но не зная точно коя е неговата сфера на действие и срещу кого обикновено сипе огън и жупел. Той и Бийни прекарват много време заедно.

Шийрин реши да се обади на младия астроном след като разопакова багажа си. Близо година Бийни живееше със сестра му Раиста 717 и Шийрин бе завързал сърдечно приятелство с него, доколкото това беше възможно, като се има предвид разликата им от двадесетина години. Шийрин проявяваше любителски интерес към астрономията и това беше едно от нещата, които ги сближи.

Атор да се занимава отново с теоретична работа! Звучеше невероятно! За какво ли беше всичко това? Може би някой парвеню е публикувал някакъв доклад в разрез със Закона за всеобщата гравитация? „Не — помисли си Шийрин, — никой не би се осмелил.“

— А ти? — попита я Шийрин. — Не ми каза нито дума какво си правила през цялото това време, докато ме нямаше.

— А ти какво мислиш, че съм правила, Шийрин? Че съм летяла с делтапланери над планините? Може би допускаш, че съм се записала на курс по политология? Чета книги. Преподавам на студентите си. Провеждам експериментите си. Чаках те да се върнеш у дома. Кроях планове за обяда, с който да те посрещна, когато се прибереш. Сигурен ли си, че не си на диета?

— Разбира се, че не съм. — За миг той докосна гальовно ръцете й. — През цялото време си мислех за теб, Лилиат.

— Сигурна съм, че е било така.

— И едва ще дочакам времето за обяд.

— Това поне звучи правдоподобно.

Изведнъж дъждът стана още по-проливен. Върху предното стъкло се стовари огромна водна маса и единственото, което Лилиат можеше да направи, беше да задържи колата на пътя, но тя се справи със ситуацията. Минаваха покрай Пантеона, величествения храм на всички богове. Сега той не изглеждаше толкова величествен — с дъждовните реки, които се стичаха по тухлената му фасада.

Бурята се развилня с още по-голяма сила и небето допълнително се смрачи. Шийрин се сви в седалката си, търсейки спасение от тъмнината навън, и за утеха погледна към ярко осветените контролни индикатори по таблото на колата.

Не искаше да стои повече в затвореното купе на автомобила. Предпочиташе да излезе навън, на открито, независимо дали там бушуваше буря, или не. Но това беше налудничаво. Целият щеше да прогизне в мига, в който излезеше от колата. Можеше дори да се удави, толкова дълбоки бяха локвите.

„Мисли си за нещо хубаво! — каза си той. — Мисли си за нещо топло и светло. Мисли си за слънчева светлина, за златната светлина на Онос, за топлата светлина на Патру и Трей, дори за мразовитата светлина на Тано и Сита, за слабата червеникава светлина на Довим. Мисли си за предстоящата вечеря. Лилиат е приготвила истинско пиршество по случай завръщането ти.“ А тя готвеше толкова добре, това си беше истина.

Но Лилиат беше много чувствителна на тази тема. Особено когато готвеше за него. Реши да изяде всичко, каквото сложи пред него, дори ако се наложеше да яде насила. Психологът си помисли каква нелепа идея: той, Шийрин, големият лакомец, да крои планове да яде насила?

Чувайки го да се смее, Лилиат погледна към него.

— Какво е толкова смешно?

— Аз… ами… този Атор явно пак се е захванал с изследователска работа — рече той бързо. — След като толкова дълго време беше доволен от чисто административните си функции. Ще трябва веднага да се обадя на Бийни. Какво, за бога, става в Обсерваторията?