Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (31)

29.

Понякога малодушието си има своите предимства, каза си Шийрин, докато отключваше вратата на склада в сутерена на Обсерваторията, където бе прекарал времето на Мрака. Все още се чувстваше неуверен, но изобщо не се съмняваше, че е нормален. Във всеки случай толкова нормален, колкото е бил винаги.

Навън изглеждаше спокойно. И въпреки че складът нямаше прозорци, през една решетка, високо горе по дължина на една от стените, проникваше достатъчно светлина, за да е сигурен, че утрото е дошло, че слънцата отново са на небето. Може би лудостта вече бе отминала. Може би нямаше опасност да излезе.

Той пъхна носа си през вратата и предпазливо огледа коридора.

Първото нещо, което долови, беше миризмата на пушек. Но това беше спарената, зловонна, мухлясала, влажна и парлива миризма на пушек от огън, който е угаснал. Камъкът не беше единственото достойнство на Обсерваторията, тя беше снабдена с високоефективна противопожарна система, която по всяка вероятност беше задействала, веднага щом тълпата бе започнала да пали.

Тълпата! Шийрин потръпна при спомена.

Закръгленият психолог знаеше, че никога няма да забрави мига, когато тази тълпа бе влетяла в Обсерваторията. Сцената щеше да го преследва, докато е жив — тези изкривени и деформирани лица, обезумели очи и нечувани крясъци на ярост. Тези хора бяха изгубили крехкия контрол на разсъдъка си дори преди момента на пълното затъмнение. Сгъстяващият се мрак беше достатъчен, за да се сгромолясат в бездната на лудостта… а към това се прибавиха и размириците, умело провокирани от Апостолите на Пламъка, които сега тържествуваха в мига на тяхното сбъднато пророчество. И тъй, хилядна тълпа се беше стекла, за да изтръгне презрените учени от леговището им; и ето ги сега, те връхлитаха, размахвайки факли, тояги, метли, изобщо всичко, с което можеше да се удря, разбива и руши.

Беше наистина парадоксално, но именно идването на разбеснялото се множество бе разтърсило Шийрин, давайки му възможност да се овладее. Беше изживял тежък шок, когато двамата с Теремон бяха слезли за първи път на приземния етаж, за да застопорят вратата. Докато се спускаха по стълбището, се чувстваше добре и дори някак странно непоколебим, но първата среща с истинския мрак се бе стоварила върху сетивата му като полъх на отровен газ и той се огъна напълно. Седеше превит на стълбите, изпълнен с паника и треперещ от студ, припомняйки си пътуването през Тунела на мистерията и давайки си сметка, че този път пътуването няма да трае само няколко минути, а ще се ниже като върволица от непоносими часове.

Е, Теремон му беше помогнал да излезе от това състояние и Шийрин възвърна част от самообладанието си, когато се качиха обратно горе. Но после дойде пълното затъмнение… и Звездите. Въпреки че Шийрин извърна глава, когато ослепителната им безбожна светлина бликна през отвора в покрива на Обсерваторията, той не можа да избегне напълно разтърсващата гледка. И за миг му се стори, че губи контрол над разсъдъка си… усещаше как тънката нишка на здравия разум започва да се разкъсва…

Но после се появи тълпата и Шийрин разбра, че вече не става въпрос единствено за запазване на здравия разсъдък. Залогът беше собственият му живот. Ако искаше да оцелее през тази нощ, нямаше никакъв друг избор, освен да се вземе в ръце и да намери някое безопасно място. Наивният му план да наблюдава Мрака като сдържан и безпристрастен учен, за какъвто се представяше, се беше изпарил. Нека някой друг да го наблюдава. Той щеше да се скрие.

И тъй, Шийрин се добра някак си до сутерена, до онзи приветлив малък склад с приветлива малка лампа, която хвърляше слаба, но успокояваща светлина. Сетне залости вратата и зачака.

Дори поспа малко.

А сега беше утрин. Или може би следобед, не можеше да прецени. Едно беше сигурно: ужасната нощ бе свършила и всичко бе спокойно, поне в околността на Обсерваторията. Тръгна на пръсти по коридора, поспря се, ослуша се и се заизкачва предпазливо по стълбите.

Навсякъде цареше тишина. По пода имаше локви кална вода от противопожарната система. Във въздуха се носеше отвратителното зловоние на застоял пушек.

Спря се на стълбите и внимателно взе една противопожарна брадвичка, окачена на хваната в стената кука, много се съмняваше дали е в състояние да използва брадва срещу друго живо същество; но можеше да се окаже от полза да носи подобна вещ, ако условията навън се окажеха толкова безконтролни, колкото предполагаше.

А сега нагоре към приземния етаж. Шийрин отвори вратата на сутерена — същата врата, която предишната вечер бе затръшнал след себе си в безумното си бягство надолу по стълбите — и се огледа.

Открилата се пред него гледка беше ужасяваща.

Голямата зала на Обсерваторията беше пълна с хора, накамарени един връз друг върху пода, проснати във всевъзможни положения на тялото, сякаш тук през цялата нощ се беше вихрила някаква грандиозна пиянска оргия. Но тези хора не бяха пияни. Много от тях бяха разкривени под страшни и невъзможни ъгли, каквито можеха да бъдат присъщи само на един труп. Други бяха проснати върху земята като топове захвърлени килими на купчини от по двама и трима. Но очевидно някои бяха живи — те седяха, хленчеха и скимтяха като ужасени животни.

Всичко, което преди беше изложено на показ в голямата зала — научни инструменти, портрети на велики учени от миналото, сложни астрономически карти — беше свалено и изгорено или просто разкъсано и стъпкано. Шийрин виждаше овъглените и разнебитени останки да стърчат тук-там сред мелето от тела.

Главната врата беше отворена. Отвъд нея се виждаше топлата и приветлива слънчева светлина.

Шийрин се придвижи предпазливо през хаоса, насочвайки се към изхода.

— Доктор Шийрин? — обади се внезапно и неочаквано някакъв глас.

Той се завъртя, замахвайки толкова ожесточено с брадвата си, че едва не се разсмя над собствената си престорена войнственост.

— Кой е там?

— Аз съм. Иймот.

— Кой?

— Иймот. Помните ме, нали?

— Иймот, да. — Дългурестият недодялан студент-астроном от някаква си затънтена провинция. Сега Шийрин видя момчето, наполовина скрито в една ниша. Лицето му беше почерняло от сажди и пепел, а дрехите му бяха разкъсани; изглеждаше зашеметен и потресен, но иначе сякаш беше добре. Всъщност, когато тръгна напред, движенията му далеч не бяха толкова комични колкото преди — отривистите жестикулации, необузданите размахвания на ръцете и тиковете на главата бяха изчезнали. Странни неща върши ужасът с хората, каза си Шийрин. — … Тук ли се кри през цялата нощ?

— Опитах се да се измъкна от постройката при идването на Звездите, но бях приклещен от тълпата. Виждал ли сте Фаро, доктор Шийрин?

— Приятелят ти? Никого не съм виждал.

— Известно време бяхме заедно. Но после, когато започна цялата тази блъсканица и тъпканица, нещата съвсем излязоха от контрол… — Иймот успя да скалъпи една странна усмивка. — Мислех си, че ще изгорят цялата сграда. Но после се задейства противопожарната система. — Той посочи хората от Саро сити, чиито тела лежаха навсякъде наоколо. — … Смяташ ли, че всички са мъртви?

— Някои от тях са само полудели. Те видяха Звездите.

— Аз също ги видях, само за миг — рече Иймот. — Само за миг.

— Как изглеждат? — попита Шийрин.

— Вие не ги ли видяхте, докторе? Или може би просто не си спомняте?

— Бях долу в сутерена. На едно хубаво и уютно място.

Иймот проточи дългия си врат, сякаш Звездите все още сияеха по тавана на коридора.

— Те бяха… страшни — прошепна той. — Зная, че това не ви говори нищо, но не мога да намеря никаква друга дума. Гледах ги само две-три секунди и почувствах, че ми се завива свят, стори ми се, че горната част на главата ми започва да се издига нагоре и затова извърнах очи. Аз не съм много смел човек, доктор Шийрин.

— Не. Нито пък аз.

— Но се радвам за тези две-три секунди. Звездите са много страховити, но и много красиви. Поне в очите на един астроном. Те нямат абсолютно нищо общо с онези нелепи малки дупчици светлина, които аз и Фаро направихме, докато се занимавахме с оня глупав експеримент. Разбирате ли, по всяка вероятност ние се намираме в ядрото на едно голямо звездно струпване. В непосредствена близост до нас са групата на шестте слънца — някои от тях са по-близо, а други по-далече — а отвъд тях, на разстояние десет или повече светлинни години, е разположена цялата тази гигантска сфера от Звезди; това са слънца, хиляди слънца, огромно кълбо от слънца, което ни обгражда отвсякъде, но при нормални условия ние не ги виждаме заради постоянната светлина на нашите собствени слънца. Точно както каза Бийни. Знаете, че Бийни е удивителен астроном. Ще дойде време, когато славата му ще бъде по-голяма от тази на доктор Атор… А вие изобщо ли не видяхте Звездите?

— Само за частица от секундата — рече Шийрин с известна тъга. — После отидох да се скрия… Виж какво, момчето ми, трябва да се махнем от това място.

— Бих искал преди това да се опитам да намеря Фаро.

— Ако е добре, той е навън. А ако не е, не можеш да направиш за него нищо.

— Ами ако е под една от тези купчини…

— Не — каза Шийрин. — Не можеш да обикаляш и да ровиш сред тези хора. Всички те са още зашеметени, но ако ги предизвикаш, не знаеш какво може да последва. Най-безопасното решение е да се махнем оттук. Имам намерение да се опитам да се добера до Скривалището. Ако имаш мозък в главата, ще дойдеш с мен.

— Ами Фаро…

— Много добре — рече Шийрин с въздишка. — Хайде да потърсим Фаро. Или пък Бийни, Атор, Теремон и всички останали.

Но начинанието им беше безнадеждно. В продължение на около десет минути те преравяха купчините от мъртъвци и налягалите в безсъзнание или полусъзнание хора в коридора; но нито един от тях не беше от персонала на университета. Лицата им бяха ужасни, страхът и лудостта ги бяха разкривили страховито. Някои дърдореха и мънкаха по един потресаващ начин, когато ги докоснеха. Един от тях сграбчи брадвата на Шийрин и психологът трябваше да използва дръжката й, за да го отблъсне. Беше невъзможно да се проникне до горните етажи на постройката, защото стълбите бяха задръстени от човешки тела и нападали парчета мазилка. По пода имаше локви кална вода. Острата и тръпчива миризма на пушек беше непоносима.

— Прав сте — каза Иймот най-накрая. — По-добре да тръгваме.

Шийрин се озова първи под слънчевата светлина. След последните няколко часа златният Онос беше най-приветливата гледка във вселената, въпреки че психологът установи, че не може да адаптира очите си към тази толкова ярка светлина след дългия Мрак. Тя се стовари върху зрението му като нещо почти материално. В продължение на няколко секунди Шийрин стоеше на едно място и примигваше, изчаквайки очите му да привикнат с блясъка на слънцето. Гледката, която след известно време се откри пред него, го накара да изпъшка.

— Какъв ужас — промърмори Иймот.

Навън имаше още тела. Полудели хора обикаляха в кръг, припявайки си някакви песни. Встрани от пътя имаше изгорели коли. Дърветата и храстите бяха изпосечени сякаш от слепи чудовищни сили. А в далечината, над кулите на Саро сити, се издигаше страхотен облак от кафяв дим.

Хаос, хаос, хаос.

— Значи така изглежда краят на света — рече тихо Шийрин. — И ето ни нас двамата. Оцелелите. — Той се засмя с горчивина. — И що за двойка сме ние! Аз имам петдесет килограма в повече, а ти петдесет по-малко. Но въпреки това сме тук. Чудя се дали Теремон се е измъкнал оттам жив. Щом ние сме успели, значи и ТОЙ е успял. Но преди затъмнението аз не бих заложил много пари за теб или мен. Скривалището се намира по средата на пътя между Саро сити и Обсерваторията. Ще стигнем там след около половин час, ако не срещнем някакви проблеми. Ето, вземи това.

Той гребна с ръка и вдигна една дебела сива тояга, която лежеше до един от нападателите-бунтовници, и после я хвърли към Иймот. Младежът я хвана непохватно и се вторачи в нея, сякаш нямаше представа какво е това.

— Какво да правя с нея? — попита най-накрая той.

— Прави се, че си готов да я стовариш върху черепа на всеки, който ни безпокои. Точно както и аз се преструвам, че ще използвам тази брадва, ако ми се наложи да се защитавам. И наистина ще го направя, ако трябва. Там ни очаква един друг свят, Иймот. И бъди нащрек, докато вървим.