Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (12)

10.

Главната квартира на Апостолите на Пламъка беше величествена кула от искрящо златист камък, издигаща се като блестящо копие над река Сепитан в модерния квартал Биригам в Саро сити. „Тази висока кула — мислеше си Теремон, — трябва да е един от най-скъпите недвижими имоти в цялата столица.“

Никога не се бе замислял за това, но по всяка вероятност Апостолите бяха изключително богата групировка. Те имаха свои собствени радио и телевизионни станции, издаваха вестници и списания и разполагаха с тази огромна кула. Навярно притежаваха и всякакви други по-малко видими активи. Зачуди се как е възможно това. Шайка от фанатични и аскетични монаси? Откъде бяха докопали такива огромни суми, възлизащи на стотици милиони?

Но той знаеше, че известни индустриалци като Ботикер 888 и Вивин 99 бяха открити последователи на учението на Мондиор и неговите Апостоли. Нямаше да се изненада, ако научеше, че хора като Ботикер, Вивин и други са подпомогнали съкровищницата на Апостолите със солидни суми.

Но дори организацията да беше десет пъти по-млада, отколкото се твърдеше — а те казваха, че е на десет хиляди години — ако бяха инвестирали парите си мъдро през вековете, тогава никой не би могъл да каже какви несметни богатства са натрупали Апостолите чрез чудесата на сложната лихва, разсъждаваше Теремон. Може би ставаше дума за милиарди. Възможно беше да владеят тайно половината от Саро сити.

„Струва си да се проучи това“, каза си той.

Теремон влезе в просторния ехтящ вестибюл на огромната кула и се огледа със страхопочитание. Макар никога преди да не беше влизал тук, той бе чувал, че това е една изключително пищна сграда и отвън, и отвътре. Но нищо от чутото не можеше да го подготви за онова, което видя в тази окултна постройка.

Подът беше от полиран мрамор с инкрустации в половин дузина бляскави цветове и се простираше, докъдето му стигаше погледът. Стените бяха покрити с блестящи златни плочки с абстрактни шарки и се издигаха нагоре към високи полусферични сводове. Полилеи, направени от преплетени златни и сребърни орнаменти, хвърляха блещукащи снопове ярка светлина върху всяка педя от помещението.

В другия край на вестибюла Теремон видя нещо, което му заприлича на модел на цялата вселена, очевидно изработен само от скъпоценни камъни и метали: от тавана бяха провесени на невидими жици огромни сфери, представляващи, както изглеждаше, шестте слънца. Всяка от тях хвърляше зловещо зарево: от най-голямата струеше златист лъч светлина — това трябваше да е Онос; после мъждивият червеникав блясък на сферата на Довим, студеното безмилостно синкавобяло сияние на двойката Тано-Сита и по-меката млечна светлина на Патру и Трей. Един седми глобус — това навярно беше Калгаш — се носеше между тях като балон; цветовете му се променяха в зависимост от комбинацията слънчеви лъчи, които трепкаха по повърхността му.

Докато следеше втрещен това зрелище, Теремон дочу; нечий глас, но не можа да определи, откъде идва.

— Може ли да узнаем името ви?

— Казвам се Теремон 762. Имам среща с Мондиор.

— Моля, влезте в стаята непосредствено вляво, Теремон 762.

Той не видя никаква стая непосредствено вляво. Но после облицованата с мозайка стена се разтвори безшумно, откривайки малко овално помещение, което приличаше повече на преддверие, отколкото на стая. Стените бяха покрити с драперии от зелено кадифе, а единствената светлина беше един сноп янтарни лъчи.

Теремон сви рамене и влезе. Вратата зад него веднага се затвори и той почувства съвсем отчетливо, че нещо се движи. Това не беше стая, а асансьор! Да, беше сигурен, че се издига нагоре. Все по-нависоко и по-нависоко, съвсем бавно. Измина половин вечност, преди асансьорът да спре и вратата да се плъзне отново.

Там го очакваше фигура в черно монашеско расо.

— Бихте ли дошъл оттук, моля?

Един тесен недълъг коридор ги изведе в нещо като чакалня, където по-голямата част от една цяла стена се заемаше от портрета на Мондиор 71. Когато Теремон влезе, портретът сякаш запламтя и по някакъв странен начин стана по-жив и по-ярък; силните тъмни очи на Мондиор гледаха право в него, а суровото лице на Върховния апостол придоби някакъв вътрешен сияен блясък, който му придаваше нещо почти красиво и някак жестоко.

Теремон посрещна втренчения поглед от портрета доста хладно. Но дори и коравият журналист установи, че е значително притеснен от мисълта, че много скоро ще взима интервю от същата тази личност. Телевизионните и радио появи на Мондиор бяха едно нещо — просто някакъв смахнат проповедник, който разгласяваше абсурдното си послание. Но Мондиор от плът и кръв можеше да се окаже нещо съвсем друго — страховит, хипнотичен, мистериозен. Теремон реши да бъде нащрек.

Монахът с черното расо се обади:

— Оттук, моля…

Стената вляво от портрета се разтвори. Там имаше някакъв кабинет, обзаведен пестеливо подобно на манастирска килия, нищо друго освен едно голо писалище, направено от единична плоча от полиран камък, и нисък стол без облегалка, издялан от ствола на странно сиво дърво с червени жилки, който беше поставен пред писалището. На стола седеше някакъв очевидно високопоставен силен мъж, облечен в характерното черно апостолско расо с червен кант по края на качулката.

Беше много внушителен. Но това не беше Мондиор 71.

Ако се съдеше по снимките и телевизионните му появи, Мондиор трябваше да е на около шестдесет и пет или седемдесет години и да е надарен с прекомерна мъжка сила. Косата му беше гъста, вълниста и черна, с големи сиви кичури, имаше пълно месесто лице, широка уста, силен нос, тежки смолисточерни вежди и тъмни властни очи. А този мъж на писалището беше млад, със сигурност нямаше още четиридесет години, и макар също да изглеждаше могъщ и подчертано мъжествен, това беше по съвсем друг начин: той беше много жилав, с проницателно тясно лице и опънати тънки устни. Къдравата коса, която падаше над челото му изпод качулката, беше с особен керемиденочервен цвят, а очите му бяха студени и безмилостно сини.

Без съмнение този човек заемаше високо място в организацията на Апостолите, но Теремон имаше среща с Мондиор.

Едва тази сутрин, след като бе написал статията си за последното гръмотевично изявление на Апостолите, той бе решил да научи нещо повече за този тайнствен култ. Всичко казано от тях, разбира се, бе възприемал като нелепици, но сега тези нелепици започваха да му се струват интересни, струваше си да понапише едно-друго за тях. Какъв по-добър начин да научи нещо повече от това да отиде направо при най-високопоставения човек? Естествено, ако това е възможно. Но за негова изненада, когато се обади, му отговориха, че може да бъде приет от Мондиор още същия този ден. Всичко изглеждаше прекалено лесно.

Сега започваше да разбира, че е било прекалено лесно.

— Казвам се Фолимун 66 — рече кротко и сговорчиво мъжът с проницателното лице. В гласа му нямаше и следа от гръмотевичните повелителни нотки на Мондиор. И все пак Теремон предполагаше, че това е глас на човек, който е свикнал да му се подчиняват. — Аз съм адютант по обществените връзки за вътрешния район на нашата организация. С удоволствие ще отговоря на всеки ваш въпрос.

— Срещата ми беше лично с Мондиор — каза Теремон.

Студените очи на Фолимун не издадоха и следа от изненада.

— Можете да гледате на мен като на гласа на Мондиор.

— Разбрах, че това ще бъде лична аудиенция.

— И тя е такава. Всяка чута от мен дума бива доложена на Мондиор; всичко, което казвам аз, е словото на Мондиор.

— Въпреки това аз получих уверения, че ще ми бъде разрешено да разговарям с Мондиор. Изобщо не се съмнявам, че казаното от вас ще бъде достоверно, но аз не търся просто информация. Бих искал да си изградя някакво мнение за това какъв човек е Мондиор, какви са възгледите му по някои други въпроси освен унищожението на света, какво мисли за…

— Мога само да повторя онова, което вече ви казах — заяви Фолимун, прекъсвайки го кротко. — Считайте, че аз съм гласът на Мондиор. Днес Негова светлост няма да е в състояние да се срещне с вас лично.

— Тогава бих предпочел да дойда друг ден, когато Негова светлост ще бъде…

— Позволете ми да ви информирам, че Мондиор никога не се поставя на разположение за лични разговори. Никога. Негова светлост работи много напрегнато сега, когато от Времето на Пламъка ни делят само броени месеци. — Ненадейно Фолимун се усмихна — неочаквано топла човешка усмивка, чиято цел навярно беше да посмекчи малко ефекта от отказа и мелодраматичната фраза „Времето на Пламъка“. Когато заговори отново, гласът му прозвуча почти нежно. — Предполагам, че е станало недоразумение — вие просто не сте разбрал, че срещата ви ще бъде с говорителя на Мондиор, а не със самия Върховен апостол. Но нещата стоят точно по този начин. Ако не желаете да разговаряте с мен, е, в такъв случай ще съжалявам, че напразно сте били път. Но аз съм най-ценният източник на информация, който можете да намерите тук сега или когато и да било.

Фолимун отново се усмихна. Това беше усмивка на човек, който хладно и без извинение му затваряше вратата под носа.

— Много добре — рече Теремон след кратък размисъл. — Разбирам, че нямам голям избор. Мога да разговарям или с вас, или с никой друг. Добре, да започваме тогава. С колко време разполагам?

— С колкото ви е необходимо, но все пак тази първа среща ще трябва да бъде доста кратка… — Той се ухили някак странно и почти злонамерено. — Не бива да забравяте, че разполагаме всичко на всичко с четиринадесет месеца. А през това време трябва да свърша и някои други неща.

— Така си и помислих. Четиринадесет месеца, казвате? И после какво?

— По думите ви мога да предположа, че вие не сте чел Книгата на откровенията.

— Всъщност не скоро.

— Позволете ми тогава. — Фолимун извади едно тънко томче с червена подвързия от някакъв процеп в очевидно празното му писалище и го плъзна към Теремон. — Това е за вас. Надявам се да ви бъде от голяма полза. Междувременно мога да обобщя темата, която изглежда ви интересува най-много. Много скоро — точно след четиристотин и осемнадесет дни, за да бъдем максимално прецизни, т.е. на деветнадесети тептар — в познатия ни уютен свят ще настъпи огромна трансформация. Шестте слънца ще влязат в Пещерата на Мрака и ще изчезнат, Звездите ще се покажат и целият Калгаш ще избухне в пламъци.

Гласът му бе прозвучал съвсем безгрижно. Сякаш казаното се отнасяше за някаква буря през утрешния следобед или за очакваното разцъфтяване през следващата седмица на някакво рядко растение в Общинската ботаническа градина. Калгаш в пламъци. Шестте слънца ще влязат в Пещерата на Мрака. Звездите.

— Звездите — рече Теремон на глас. — А какво всъщност са те?

— Те са оръдията на боговете.

— Не можете ли да говорите по-определено?

— Естеството на Звездите ще ни стане предостатъчно ясно — каза Фолимун — след четиристотин и осемнадесет дни.

— Когато изтече текущата година на Светостта — рече Теремон. — На деветнадесети тептар през идната година.

Фолимун остана приятно изненадан.

— Значи вие сте запознат с нашето учение.

— До известна степен. Във всеки случай чух последните речи на Мондиор. Зная за цикъла от две хиляди и четиридесет и девет години. А какво имате предвид под „Времето на Пламъка?“ Предполагам, че за него също не можете да ми дадете никакво предварително описание.

— Ще намерите нещо по този въпрос в петдесета глава на Книгата на откровенията. Не, не е нужно да го търсите сега. Мога да ви го цитирам: „Тогава от Звездите дойдоха Небесните Пламъци, които носеха волята на боговете; и там дето пламъците докоснеха земята, градовете на Калгаш биваха изпепелени напълно, така щото от хората и делата им не остана нищо.“

Теремон кимна.

— Внезапен ужасен катаклизъм. А защо?

— Такава е волята на боговете. Те ни предупредиха за нашите грехове и пороци и ни дадоха време, за да намерим опрощение. Този отрязък от време ние наричаме Година на Светостта, „година“ от две хиляди и четиридесет и девет години, за която вие вече знаете, както изглежда. Настоящата Година на Светостта е почти към своя край.

— И тогава според вас ние всички ще бъдем изтрити от лицето на земята?

— Не всички. Но с повечето от нас ще се случи точно това. И нашата цивилизация ще бъде унищожена. Малцината оцелели ще бъдат изправени пред безмерно тежката задача да я построят отново. Изглежда вече знаете, че това е един мрачен повтарящ се цикъл в човешката история. Не за първи път човечеството се проваля в поставеното му от боговете изпитание. Ние сме били поразявани неведнъж; и сега сме на прага да бъдем поразени за пореден път.

Странното беше, че Фолимун изобщо не приличаше на луд, помисли си Теремон.

Като се изключи причудливото му расо, той можеше да мине за кой да е напорист бизнесмен, седнал в красивия си кабинет — служител в отдел „Заеми“, например, или банков инвеститор. Очевидно беше интелигентен. Говореше ясно и добре, с отсечен прям глас. Думите му не бяха нито гръмки, нито екзалтирани. Но нещата, които казваше с отсечения си прям глас, не бяха нищо друго освен безумни несвързани небивалици. Контрастът между онова, което Фолимун казваше, и начинът, по който го казваше, беше убийствен.

Сега той седеше притихнал и отпуснат в очакване на следващия въпрос на журналиста.

— Ще бъда откровен — каза Теремон след малко. — Подобно на много хора и на мен ми е трудно да приема на доверие нещо толкова голямо, което ми се поднася просто като откровение. Нуждая се от солидни доказателства. А вие не ми показвате такива. „Повярвайте ми“, казвате вие. „Няма никакви веществени доказателства, разбира се“, това ни казвате вие, но за всички нас ще бъде по-добре просто да повярваме, защото сте чул това от боговете и знаете, че боговете не ви лъжат. Можете ли все пак да поясните защо трябва да ви вярвам? Само вярата не е достатъчна за хора като мен.

— Защо смятате, че няма никакви доказателства? — попита Фолимун.

— А има ли такива? Нещо друго освен самата Книга на Откровенията? Тиражираните доказателства за мен не са никакви доказателства.

— Ние сме много древна организация, както знаете.

— Говори се, че сте на десет хиляди години.

Устните на Фолимун трепнаха в краткотрайна усмивка.

— Това е една произволна и навярно донякъде преувеличена цифра за спечелване на по-голяма популярност. Тук, между нас, се твърди единствено, че съществуваме от предисторически времена.

— В такъв случай вашата секта е поне на две хиляди години.

— Най-малко на толкова. Ние можем да проследим корените си до времето преди последния катаклизъм — затова със сигурност сме на повече от две хиляди четиридесет и девет години. Може би на много повече, но нямаме доказателства за това, или поне не такива, каквито вие бихте приели за достоверни. Според нас е възможно сектата на Апостолите да се е зародила преди няколко цикъла на унищожаване на света, което ще рече около шест хиляди години. Единственото, което има значение, е, че ние произлизаме от предисторически времена. Нашата организация работи безшумно от повече от една Година на Светостта. Затова ние притежаваме информация, даваща доста подробности за катастрофата, която ни очаква. Ние сме наясно какво ще се случи, защото знаем какво се е случвало много пъти в миналото.

— Но вие няма да покажете на никого информацията, която твърдите, че имате. Потвърждението, доказателството.

— Книгата на Откровенията е онова, което предлагаме на светостта.

Все същото и същото. Това не водеше наникъде. Теремон започна да става неспокоен. Очевидно всичко това беше един голям блъф. Една цинична измислица, чиято цел навярно беше да се привлекат тлъсти пожертвования от лековерни люде като Ботикер, Вивин и други богаташи, които отчаяно искат да се спасят от страшния съд с парите си. Въпреки очевидната си искреност и интелигентност, Фолимун беше или съзнателен съзаклятник в това мащабно начинание на измамливи фантазии, или пък един от многото манипулирани от Мондиор хора.

— Добре — рече журналистът. — Нека да приемем засега, че другата година наистина ще настъпи някаква световна катастрофа, за която вие разполагате с предварителна подробна информация. Какво точно искате от нас, останалите, да направим? Да се стечем на тълпи във вашите параклиси и да се молим на боговете да се смилят над нас?

— Твърде късно е за това.

— Значи няма никаква надежда? Защо тогава си правите труда да ни предупреждавате?

Фолимун отново се усмихна, но този път без ирония.

— Поради две причини. Първо, ние наистина искаме хората да дойдат в нашите църкви, но не за да се опитват да влияят на боговете, а за да могат да чуят нашите проповеди, доколкото те касаят благоприличието и морала. Ние смятаме, че имаме ценно послание за света по тези въпроси. Второ, което е и по-неотложно, ние искаме да убедим хората в реалността на онова, което предстои да се случи, така че да могат да се защитят. Най-лошите последствия от катастрофата могат да бъдат избегнати. Могат да бъдат предприети мерки и да не се стигне до пълното унищожаване на нашата цивилизация. Да, Пламъците са неизбежни и причината за това е човешката природа — боговете са произнесли присъдата си и отмъщението им скоро ще ни връхлети — но въпреки всеобщата лудост и ужас, някои ще оцелеят. Уверявам ви, че това важи с пълна сигурност за нас, Апостолите. Ние ще бъдем тук, както сме били и преди, за да поведем човечеството към нов цикъл на прераждане. И ние предлагаме ръката си — с любов и милосърдие — на всеки, който желае да я приеме. Хората, които го направят, ще се спасят от предстоящия хаос. Звучи ли ви това налудничаво, Теремон? Все така ли смятате, че сме шайка опасни ексцентрици?

— Стига да можех да приема основното положение във вашата…

— Че Пламъците ще дойдат идната година? Ще можете. Ще можете. Остава само да видим дали ще можете да я приемете достатъчно рано, за да станете един от оцелелите, един от пазителите на нашето наследство, или пък ще откриете, че през цялото време сме говорили истината едва в мига на разрухата, в момента на вашата собствена агония.

— И аз се чудя как ще стане — отбеляза Теремон.

— Смея да се надявам, че ще бъдете на наша страна, когато Годината на Светостта изтече — рече Фолимун. После рязко се изправи и протегна ръка към Теремон. — А сега трябва да тръгвам. Негова светлост Върховният апостол ме очаква при себе си след няколко минути. Но ние ще имаме и други разговори, убеден съм в това. Ще бъдете уведомен след ден-два или може би по-скоро — ще се постарая да ви бъда на разположение. Ще очаквам с нетърпение да се срещнем отново. Колкото и странно да звучи, имам чувството, че двамата с вас сме предопределени да работим в много тясно единодействие. Между нас има много общи неща, нали разбирате?

— Наистина ли?

— По въпросите на вярата, не. Но що се отнася до желанието да оцелееш — и да помогнеш на другите да оцелеят — да, наистина смятам така, съвсем определено. Предполагам, че ще дойде време, когато ще се търсим един друг, и ще обединим усилията си, за да се борим срещу Мрака, който ще дойде. Всъщност, сигурен съм в това.

„Сигурен — помисли си Теремон. — Май ще бъде по-добре веднага да отида да ми скроят черното расо.“

Но нямаше никакъв смисъл да обижда Фолимун с някаква груба забележка. Очевидно култът на Апостолите от ден на ден ставаше все по-могъщ. От това можеше да се получи страшен материал и навярно успехът му щеше да зависи в най-голяма степен от Фолимун.

Теремон пъхна Книгата на откровенията в чантата си и се изправи.

— Ще ви се обадя след няколко седмици — рече той. — След като намеря време да прегледам внимателно тази книга. Тогава ще има и други неща, които ще искам да ви попитам. А какъв е предварителният срок, в който трябва да се обадя, за да получа аудиенция при Мондиор 71?

Фолимун не можеше да бъде уловен в капан толкова лесно.

— Както вече ви казах, Негова светлост ще има толкова много работа до Времето на Пламъка, че няма да е в състояние да отделя време за такива неща като лични разговори и интервюта. Наистина съжалявам. Няма как да променя това. — Фолимун протегна ръка. — За мен беше удоволствие.

— За мен също — отвърна Теремон.

Фолимун се засмя.

— Наистина ли? Да разговаряте половин час с някакъв смахнат? Ексцентрик? Фанатик? Култист?

— Не си спомням да съм употребявал тези думи.

— Но аз няма да се изненадам, ако ми кажете, че си мислите подобни неща. — Устните на апостола отново се разтегнаха в странна обезоръжаваща усмивка. — Така или иначе наполовина ще бъдете прав. Аз съм фанатик. Мисля, че съм и култист. Но не съм смахнат. Нито пък ексцентрик. Де да можех. Но и вие ще последвате примера ми.

Той махна с ръка да изпроводят Теремон. Монахът, който го беше довел тук, го очакваше пред вратата, за да го придружи до асансьора.

„Странен половин час“, замисли се журналистът. И всъщност не особено плодотворен. В известен смисъл сега знаеше дори и по-малко за Апостолите, отколкото преди да дойде тук.

Теремон продължаваше да ги счита за маниаци и продавачи на суеверия. Стана ясно, че те не разполагат с абсолютно никакво истинско доказателство, за това че светът скоро ще бъде връхлетян от някакъв гигантски катаклизъм. Но дали бяха просто самозаблуждаващи се идиоти, или завършени измамници, които се опитват да напълнят джобовете си, това той все още не можеше да прецени със сигурност.

Всичко беше доста объркано. В действията им имаше елемент на фанатизъм и аскетизъм, които никак не му бяха по вкуса. И все пак, и все пак… този Фолимун, този техен говорител, му се беше сторил неочаквано привлекателна личност. Той говореше ясно, беше интелигентен… и дори рационален по свой начин. Обстоятелството, че притежаваше едно своеобразно чувство за хумор, беше изненадващо и говореше добре за него. Теремон никога не бе чувал за някой маниак, който да проявява самоирония дори и в най-малка степен, а това се отнасяше и за фанатиците. Освен ако всичко това не беше част от работата на Фолимун като адютант по обществените връзки; освен ако не разиграваше роля, която беше вероятно да допадне на човек като Теремон.

„Бъди внимателен! — каза си той. — Фолимун иска да те използва.“

Но това си беше в реда на нещата. Положението му като журналист беше влиятелно. Всеки искаше да го използва.

„Е добре — помисли си Теремон, — ще видим кой кого използва.“

Стъпките му отекваха остро, докато прекосяваше забързано огромния вестибюл в главната квартира на Апостолите. Когато излезе навън, го обгърна сиянието на трите следобедни слънца.

А сега обратно към кабинета в „Кроникъл“. Няколко благочестиви часа, посветени на задълбоченото изучаване на Книгата на откровенията и после трябваше да помисли за утрешната колона.