Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (38)

36.

На небето грееха четири слънца: Онос, Довим, Трей и Патру. Считаше се, че дните с четири слънца носят късмет, припомни си Теремон. И това определено важеше за този ден.

Месо! Най-сетне истинско месо!

Каква великолепна гледка!

Беше се сдобил с тази храна съвсем случайно. Но тя бе дошла съвсем навреме. Със засилването на глада, животът в гората все повече губеше очарованието си. Той вече с радост се нахвърляше върху всяко попаднало му парче месо и в такива случаи беше благодарен на късмета си.

Гората беше пълна с всякакви диви животни, повечето от тях малки, опасните се брояха на пръстите на ръката, но всички без изключение бяха неуловими… поне с голи ръце. А Теремон не знаеше нищо за правенето на капани, нито пък разполагаше с някакви материали за изработването на такива.

Онези детски приказки, в които се разказваше за изгубени в гората хора, как те незабавно се приспособяват към живота на открито и на часа се превръщат в опитни ловци и строители на жилища, бяха просто… приказки. Теремон гледаше на себе си като на умерено способен човек, доколкото това бе възможно за жител на града; но той знаеше, че шансовете му да улови някое горско зверче не са по-големи от тези да поправи и да пусне в действие градския енергиен генератор. А що се отнасяше до строенето на къщи, оказа се, че пределът на възможностите му е изработването на един обикновен навес от клони и вейки, който поне бе спрял по-голямата част от дъжда през един бурен ден.

Но сега времето отново бе топло и приятно и той имаше истинско месо за обяд. Единственият проблем беше как да го сготви. Проклет да съм, ако го вкуся сурово, помисли си Теремон.

По някаква зла ирония той трябваше да се чуди как да сготви малко месо в един град, който само преди няколко дни бе изгорял почти до основи. Но повечето от най-големите пожари вече бяха угаснали, а дъждът се беше погрижил за останалите. И макар да изглеждаше, че през първите няколко дни след катастрофата все още продължаваха да се палят нови пожари, това като че ли вече бе спряло.

Ще измисля нещо, каза си Теремон. Търкане на дървени клечки до получаването на искра? Дали пък да не пробвам да запаля някой парцал с удряне на метал в камък?

Някакви момчета откъм далечния бряг на езерото и недалеч от мястото, където той лагеруваше, услужливо бяха убили животното вместо него. Естествено те не знаеха, че му правят услуга — най-вероятно бяха планирали да си изядат дивеча сами, освен ако не бяха дотолкова откачили, че да преследват животното просто за развлечение. Нещо го караше да се съмнява в това. Те бяха вложили доста целеустременост в начинанието си, в действията им се четеше една праволинейност, каквато можеше да вдъхне само гладът.

Зверчето беше грабен — едно от онези грозни и дългоноси създания със синкава козина и хлъзгава на пипане гола опашка, които понякога можеха да бъдат видени как ровят с муцуни в боклукчийските кофи на предградията след залеза на Онос. Е, точно сега красотата не беше съществено изискване. Момчетата го бяха накарали някак да напусне дневното си леговище, подгонвайки клетото глупаво животно към една малка и подобна на каньон теснина, от която нямаше изход.

Отвратен и в същото време изпълнен със завист, Теремон ги наблюдаваше от другия бряг на езерото как го преследват неуморно нагоре-надолу, замеряйки го с камъни. За глупаво животно, което се храни с мърша и боклуци, то проявяваше забележителна подвижност, бягайки през глава ту насам, ту натам в отчаяния си опит да се измъкне от нападателите си. Но най-накрая един сполучливо хвърлен камък отскочи от главата му и го уби на място.

Той предполагаше, че ще го погълнат още там. В този миг над тях изникна една тромава космата фигура, която се спря за момент на ръба на малкия каньон, и после започна да се спуска към езерото.

— Бягайте! Това е Гарпик Касапина! — извика едно от момчетата.

— Гарпик! Гарпик!

Миг по-късно момчетата се бяха пръснали, изоставяйки мъртвия грабен.

Теремон, продължавайки да наблюдава, се бе дръпнал към сенчестите места откъм неговия бряг на езерото. Той също познаваше Гарпик, макар и не по име: това бе един от най-ужасните горски обитатели — тантурест, почти маймуноподобен човек, който не носеше нищо друго освен колан с асортимент от ножове затъкнати под него. Той беше убиец без мотивация, изпълнен с бодро настроение психопат, истински хищник.

Гарпик постоя известно време на входа на каньона, тананикайки си нещо и галейки един от ножовете си. Изглежда, че не забеляза мъртвото животно или просто не прояви интерес към него. Може би изчакваше момчетата да се върнат. Но очевидно те не възнамеряваха да направят това и малко по-късно Гарпик, вдигайки рамене, се затътри обратно към гората, най-вероятно за да се забавлява с оръжията си.

Теремон остана зад прикритието си един безкрайно дълъг миг, за да се увери, че Гарпик не смята да се върне и да скочи върху него.

След това — когато повече не можеше да издържа гледката на лежащия на земята мъртъв грабен, който изведнъж можеше да бъде грабнат от някой друг човек или хищник, преди той да направи това — Теремон се втурна напред, заобиколи езерото, сграбчи животното и го отнесе в скривалището си.

То тежеше колкото малко дете. Би могло да стигне за две-три яденета… или повече, ако успееше да обуздае глада си, и ако месото не се развалеше прекалено бързо.

От глад му се виеше свят. Вече не помнеше колко дни бе карал само на плодове и орехи. Кожата върху мускулите и костите му се бе опънала; малкото му излишни тлъстини се бяха стопили отдавна и сега изразходваше собствената си сила в борбата си да оцелее. Но тази вечер, най-накрая, той щеше да си устрои един малък пир.

Печен грабен! Ама че угощение! — помисли си той с горчивина… И после си каза: Бъди благодарен за малките дарове на съдбата, Теремон.

Така… най-напред да стъкне огъня…

Първо дървета и подпалките. Зад заслона му имаше подобна на стена плоска скала с дълбока напречна цепнатина, в която растяха бурени. Много от тях бяха мъртви, повехнали и изсъхнали след последната дъждовна буря. Теремон бързо мина по дължината на скалата, късайки пожълтелите стъбла и листа; по този начин се получи малка и наподобяваща слама купчина, която лесно щеше да пламне.

А сега сухи клонки. Те бяха по-трудни за намиране, но той разрови шумата по земята, търсейки мъртви храсти или поне храсти с изсъхнали клони. Следобедът бе доста напреднал, когато приключи със събирането на този материал: Довим вече го нямаше на небето, а Трей и Патру, които бяха ниско до хоризонта, когато момчетата преследваха грабена, сега гледаха точно отгоре като чифт блестящи очи, наблюдаващи печалните събития на Калгаш.

Теремон нареди внимателно подпалките над изсъхналите треви така, както си представяше, че би направил един истински трапер, по-големите надлъжно откъм външната страна на купчината, а по-тънките напречно по средата. Не без известни трудности той набоде грабена на шиш, направен от една остра и достатъчно права пръчка, и после го постави на неголямо разстояние над купчината.

Дотук добре! Сега липсва само една малка подробност.

Огън!

Теремон се бе старал да не мисли за този проблем, докато събираше подпалките, надявайки се той да се разреши от само себе си, без да се налага да си блъска главата. Но сега трябваше да се заеме с него. Беше му нужна искра. Изобщо не се съмняваше, че старият трик от детските книжки, в които се разказваше за търкане на две дървени клечки една в друга, е чиста измислица. Бе чел, че някои примитивни племена в миналото били палили огньовете си с въртене на пръчка, опряна в дъска с малка дупка в нея, но предполагаше, че тази работа няма да е чак толкова лесна, и че по всяка вероятност ще е необходим цял час търпеливо въртене, преди да се получи нещо. На всичкото отгоре в повечето случаи трябваше да си посветен в това изкуство още като момче от старейшината на племето, или нещо подобно, иначе магията не действаше.

Два камъка, но… но беше ли възможно да произведе искра, като ги удря един в друг?

Той се съмняваше и в това. Но мога и да опитам, помисли си Теремон. Не му хрумваше нищо друго. Наблизо имаше една широка каменна плоча, а след известно време намери и един по-малък триъгълен камък, който пасваше удобно в дланта му. Той коленичи до малкото си огнище и започна методично да удря заострения камък в плоския.

Нищо особено не се случи.

Почувства как в него нараства едно усещане на безнадеждност. Ето ме, помисли си той, възрастен човек, който може да чете и пише, който може да кара кола, който дори може да работи с компютър, повече или по-малко. Мога да напиша вестникарска колона в рамките на два часа, която всеки в Саро сити ще иска да прочете, и мога да правя това винаги, когато поискам в продължение на двадесет години. Но не мога да запаля огън в тази пустош.

Но иначе, помисли си той, НЯМА да ям този грабен освен в краен случай. Няма. Няма. Не. Не. НЕ!

В яростта си Теремон удряше камъните един в друг отново, и отново, и отново.

Хайде, дай я тази искра по дяволите! Свети! Гори! Сготви това нелепо и покъртително животно!

Отново. И отново. И отново.

— Какво правите там, господине? — ненадейно се обади един неприветлив глас някъде точно зад дясното му рамо.

Теремон вдигна очи, стреснат и уплашен. Първото правило за оцеляване в тази гора беше, никога да не позволяваш вниманието ти да бъде дотолкова погълнато от нещо, че да не забележиш как зад гърба ти се прокрадват непознати.

Бяха петима. Мъже горе-долу на неговата възраст. Бяха дрипави като всички други обитатели на гората. Нямаха вид на сериозно умопомрачени, както бяха повечето хора през тези времена: изцъклените очи и олигавените усти отсъстваха, на лицата им се четеше единствено едно мрачно, уморено и непоколебимо изражение. Изглежда, че не носеха никакви други оръжия освен тояги, но бяха определено враждебно настроени.

Петима срещу един. Добре, помисли си той, взимайте проклетия грабен и дано ви приседне. Не беше чак толкова глупав, че да се опитва да им оказва съпротива.

— Попитах ви какво правите там, господине? — повтори първия този път по-студено.

Теремон го гледаше намръщено.

— А на вас на какво ви прилича? Опитвам се да запаля огън.

— Точно това си и помислихме.

Непознатият пристъпи напред. Той нанесе един точен и хладнокръвен ритник в малката купчина дърва на Теремон. Усърдно събираните подпалки се разпиляха, а набученият на шиш грабен тупна на земята.

— Хей, почакайте малко!…

— Никакви огньове тук, господине. Това е законът — дойде твърдият, безцеремонен и груб отговор. — Притежаването на запалителни материали е забранено. Тези подпалки са събрани, за да бъде накладен огън. Това е очевидно. Освен това вие признахте вината си.

— Вина? — попита Теремон, не вярвайки на ушите си.

— Вие казахте, че палите огън. Тези камъни приличат на средство за запалване на огън, така ли е? По този въпрос законът е изричен — забранено.

Получили сигнал от водача си, двама от групата тръгнаха напред. Единият сграбчи Теремон изотзад през шията и гърдите, а другият взе от ръцете му двата камъка и ги хвърли в езерото. Те цопнаха във водата и изчезнаха. Наблюдавайки това, Теремон се почувства по начина, по който Бийни навярно се бе чувствал, когато гледаше как тълпата разбива телескопите му.

— Пус… не… те… ме… — роптаеше той и се бореше с тях.

— Пуснете го — рече водачът им и отново пъхна крака си в огнището на Теремон, стривайки сламките и стъблата в пръстта. — Огньовете вече са забранени — обясни той на Теремон. — Ние запалихме всички огньове, които имахме право да запалим. Не можем да позволим повече огньове заради риска, страданията и щетите, не знаете ли това? Ако отново се опитате да накладете огън, ние ще се върнем и ще ви размажем главата в него, чухте ли ме?

— Именно огънят съсипа света — обади се един от другите.

— Огънят ни прокуди от домовете ни.

— Огънят е главният ни враг. Огънят е забранен. Огънят е зъл.

Теремон ги гледаше вторачено. Огънят ЗЪЛ? Огънят ЗАБРАНЕН?

Значи в края на краищата бяха луди.

— Наказанието за опит за запалване на огън при първо нарушение — рече първият, — е глоба. Вашата глоба ще бъде това животно тук, за да се научите да не излагате на опасност невинни хора. Вземи го, Листигон. Това ще бъде добър урок за него. Следващият път, когато този тип хване някое животно, той ще си спомни, че не трябва да се опитва да призовава врага, просто защото му е хрумнало, че му се яде печено.

— Не! — изкрещя Теремон с полузадавен глас, когато Листигон се наведе, за да вземе грабена. — Това е мое, идиоти такива! Мое! МОЕ!

И той се нахвърли необуздано към тях, отчаянието му и чувството на безсилие помете изведнъж цялата му предпазливост.

Някой го удари силно в средата на тялото. Той изпъшка с широко отворена уста и се присви, хващайки се за корема; последва нов удар в кръста, който едва не го изпрати на земята. Но този път той мушна рязко лакътя си назад, почувства търсения контакт и чу как някой изсумтява от болка.

И преди му се беше случвало да се бие, но това беше много, много отдавна. И никога срещу петима. Но в този случай бягството не съществуваше като вариант. Важното сега е, каза си той, да се остане на крака и да продължи да отстъпва, докато стигне до скалата, където поне нямаше да могат да го нападат отзад. И сетне да се опита да ги задържи на разстояние с удари и ритници, а ако е необходимо с хапане и крясъци, докато решат да го оставят на мира.

Дълбоко в него се обади някакъв глас: ТЕ СА СЪВЪРШЕНО ЛУДИ. НАПЪЛНО ВЕРОЯТНО Е ДА НЕ СЕ ОТКАЖАТ, ДОКАТО НЕ ТЕ ПРЕБИЯТ ДО СМЪРТ.

Но вече нищо не можеше да се направи. Освен да ги задържи на разстояние.

Той държеше главата си ниско долу и нанасяше удари с всичка сила, изтегляйки се постепенно към скалата. Те се скупчиха около него, сипейки удари от всички страни. Но Теремон се държеше на краката си. Численото им превъзходство не беше чак толкова непреодолимо, колкото бе очаквал. На това тясно пространство петимата не бяха в състояние да го нападнат едновременно и той можеше да използва суматохата в своя полза, вършеейки с ръце във всички посоки и отстъпвайки колкото може по-бързо, докато те се придвижваха тромаво около него, опитвайки се да не се ударят един друг.

И въпреки това Теремон знаеше, че не може да издържи още много. Устната му беше разцепена, едното му око започваше да се подува, не му достигаше дъх. Следващият добър удар навярно щеше да го изпрати на земята. Той държеше едната си ръка пред лицето, а с другата нанасяше удари, без да спира отстъплението си към прикритието на скалата. Кракът му попадна в някой. Чу се рев и проклятие. Последва ответен ритник. Теремон пое удара върху бедрото си и се завъртя настрани, изсъсквайки от болка.

Той се олюля. Направи отчаяно усилие да си поеме дъх. Беше му трудно да вижда, не знаеше точно какво става. Сега те бяха навсякъде около него, пестниците им се сипеха от всички страни. Той нямаше да стигне до скалата. Той нямаше да се задържи на краката си още много дълго. Той щеше да падне, за да бъде стъпкан под краката им, и щеше да умре…

Щеше… да… умре…

До съзнанието му достигна представата за нова суматоха в рамките на старата, викове, различни гласове, нови хора се включиха в схватката, беше заобиколен от множество непознати. Отлично, помисли си той. Още една шайка луди се присъединява към веселбата. Но може и да успея да се измъкна някак, докато всичко това става.

— В името на Противопожарния Патрул, спрете! — Глас на жена, ясен, висок и заповеднически. — Това е заповед! Спрете, всички! Оставете го! Веднага!

Теремон примига и потърка челото си. Той се огледа наоколо със замъглените си невиждащи очи. Новодошлите бяха четирима. Те изглеждаха самонадеяни и решителни, а дрехите им бяха чисти. Около вратовете им бяха вързани падащи на дипли зелени шалчета. Бяха въоръжени с иглови пистолети.

Жената — изглежда, че тя беше най-главната — направи бързо повелително движение с оръжието в ръката си и петимата нападатели на Теремон се отдръпнаха от него, заставайки покорно пред нея. Тя ги гледаше строго.

Теремон не вярваше на очите си.

— Какво става тук? — попита тя водача на петимата с безмилостен тон.

— Той палеше огън… опитваше се… канеше се да пече едно животно, но ние дойдохме…

— Добре. Но не виждам тук никакъв огън. Законите са били спазени. Вървете си.

Мъжът кимна. Той се пресегна да вземе грабена.

— Хей! Това е мое — рече дрезгаво Теремон.

— Не — отвърна другият. — Ти го загуби. Ние те глобихме за това че наруши противопожарните закони.

— Наказанието ще определя аз — каза жената. — Остави животното и се омитай! Омитай се!

— Но…

— Омитай се или иначе ще повдигна обвинение срещу ВАС пред Алтинол. Махайте се! Махайте се!

Петимата мъже се отдалечиха, уплашени. Теремон продължаваше напрегнато да се взира.

Жената със зеленото шалче тръгна към него.

— Май дойдох точно навреме, а, Теремон?

— Сифера — каза той, смаян. — Сифера!