Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (33)

31.

Беше късен следобед на третия ден след затъмнението. Бийни вървеше накуцвайки по безлюдния селски път, който водеше до Скривалището; пристъпваше бавно и предпазливо, оглеждайки се във всички посоки. На небето грееха три слънца и беше изминало доста време, откакто Звездите се бяха върнали към вековния си мрак. Но през тези три дни светът се беше променил безвъзвратно. Както и Бийни.

За младия астроном това беше първият пълен ден на възстановени умствени способности. Нямаше никаква ясна представа какво бе правил през предишните два дни. Целият този период бе просто като мъгла и единствените запомнени събития бяха изгревите и залезите на Онос, придружени от останалите слънца, които от време на време се лутаха по небето. Ако някой му кажеше, че това е четвъртият, петият или шестият ден от катастрофата, Бийни щеше да е принуден да се съгласи с което и да е от тези становища.

Гърбът му беше наранен, левият му крак представляваше подута маса от натъртвания, а върху едната страна на лицето му имаше драскотини, покрити със засъхнала кръв. Болеше го навсякъде, въпреки че страданието от първите няколко часа бе затихнало, отстъпвайки място на тъпите болки, които пулсираха на пет-шест различни места по тялото му.

Какво се беше случило? Къде беше бил през това време?

Спомни си битката в Обсерваторията. Искаше му се да може да я забрави. Воят и писъците на полуделите жители на Саро сити, които разбиха вратата… с тях имаше неколцина Апостоли в раса, но повечето бяха обикновени хора, навярно добри, простосърдечни и отегчителни хора, чийто живот беше преминал в извършването на онези добри, обикновени и отегчителни неща, които движеха цивилизацията. Сега, изведнъж, цивилизацията бе спряла да функционира и всички тези мили и обикновени хора само за миг се бяха превърнали във вилнеещи зверове.

Моментът, когато бяха нахлули вътре… какъв ужас? Разбиваха камерите, които току-що бяха документирали безценните данни за затъмнението, откъртиха тръбата на големия соларен телескоп от покрива на Обсерваторията, вдигаха компютърните терминали високо над главите си и ги запращаха към пода…

А Атор се извисяваше над тях като някакъв полубог, заповядваше им да напуснат…! Това беше все едно да наредиш на океанските приливи да се върнат обратно.

Бийни си спомни как умоляваше Атор да тръгне с него, да бягат докато все още има шанс. „Остави ме, младежо!“ беше изревал Атор и почти не личеше дори да го е познал. „Махнете си ръцете от мен, господине!“ И в този момент Бийни разбра значението на видяното от него. Атор бе полудял и онази малка част от мозъка му, която все още бе в състояние да работи нормално, копнееше да намери смъртта. Онова, което бе останало от Атор, беше лишено от всякаква воля за живот… той не искаше да живее в един ужасен нов свят, в епохата на варварството, която щеше да настъпи след затъмнението. Това беше най-трагичният елемент на фона на цялата драма, помисли си Бийни: съкрушената воля за живот у Атор, безнадеждната капитулация на великия астроном пред лицето на загиващата цивилизация.

И сетне… бягството от Обсерваторията. Това беше последното нещо, което Бийни си спомняше с известна степен на сигурност: погледна назад към голямата зала и видя как Атор изчезва под тълпата бунтовници, после се обърна и хукна към една странична врата, спусна се по аварийната стълба, затича се по една странична алея и оттам се озова на паркинга.

Където го очакваха Звездите в цялата им страховита величавост.

По-късно Бийни осъзна, че подтикван от върховната си невинност и самоувереност граничеща с високомерие, той напълно бе подценил силата им. Докато беше в Обсерваторията в момента на появата им, Бийни беше прекалено зает с работата си, за да бъде уязвим за въздействието им: просто беше доловил появата на едно забележително явление, изискващо подробно изучаване при наличието на няколко свободни секунди, и после отново се върна към непосредствените си задължения. Но тук навън, под безмилостния свод на ширналото се небе, Звездите се стовариха върху сетивата му с пълното си могъщество.

Гледката го зашемети. Неумолимата студена светлина на тези хиляди слънца се спусна към него и го покоси на колене. Той пълзеше по земята и се задушаваше от страх, поемайки си мъчителни хрипливи дихания. Ръцете му трескаво трепереха, сърцето му биеше неравномерно, а по горящото му лице се стичаха струйки пот. Когато някое миниатюрно късче от бившия учен го подтикнеше да вдигне глава към грандиозното сияние над него, за да изучава, анализира и регистрира, той се виждаше принуден да прикрие очите си само след секунда-две.

Това беше всичко, което си спомняше: усилието да погледне Звездите, неговият провал и поражение.

След това всичко тънеше в мрак. Предположи, че един-два дена се беше скитал в гората. Далечни гласове, кикот, дрезгаво нестройно пеене. Пращене на пожари на хоризонта; горчивата миризма на дим беше навсякъде. Той бе коленичил, потапяйки лицето си в един ручей, хладните бързи води се плъзгаха покрай блузата му. После го обгради глутница малки същества — те не бяха диви, както реши впоследствие, а избягали домашни животни — които започнаха да го лаят, сякаш имаха намерение да го разкъсат.

Сетне бра грозде от една лоза. Изкачи се на едно дърво, за да накъса крехките златисти плодове, и падна, приземявайки се с катастрофално глухо тупване. Последваха дълги часове на болка, преди да успее да се надигне и да продължи.

Внезапно яростно стълкновение в най-дълбоката и най-тъмната част на гората… вършеещи юмруци, лакти забиващи се в ребра, диви ритници, летящи камъни, зловещи животински писъци, нечие лице в непосредствена близост до неговото, очи червени като пламък, ожесточено боричкане, двамата се търкаляха по земята, вкопчени един в друг… после се пресегна към един голям камък и го стовари върху другия с едно-единствено решително движение…

Часове. Дни. Трескава замаяност.

И най-накрая, на третия ден сутринта, си спомни кой е и какво се беше случило. Мислеше си за Раиста, неговата партньорка. Спомни си, че й беше обещал да отиде при нея в Скривалището, когато свърши работата си в Обсерваторията.

Скривалището — къде беше това?

Беше възстановил разсъдъка си в достатъчна степен, за да си припомни, че убежището, което служителите на университета бяха пригодили за себе си, се намираше по средата на пътя между Саро сити и университетското градче, в една открита селска местност, съставена от хълмисти поля и тревисти равнини. Там беше старият акселератор на частици на физическия факултет, огромна подземна камера, изоставена преди няколко години, когато построиха новия изследователски център на възвишенията край Саро сити. Не представляваше никаква трудност да обзаведат ечащите бетонни стани за краткия престой на няколкостотин души и тъй като от съображения за сигурност достъпът до съоръжението никога не е бил лесен, те с лекота обезопасиха обекта срещу евентуалното нахлуване на жителите на Саро сити, които може би щяха да полудеят вследствие на затъмнението.

Но преди да намери Скривалището, Бийни трябваше да се ориентира къде се намира. В продължение на два дни или повече той се скита напосоки, обхванат от мрачна вцепененост. Можеше да е навсякъде.

В ранните утринни часове Бийни успя да се измъкне от гората почти по случайност, озовавайки се неочаквано на площадка, която някога бе била елегантно планиран жилищен квартал. Сега той беше напуснат и в ужасен безпорядък, по всички улици бяха разхвърляни коли, изоставени там, където собствениците им бяха разбрали, че повече не могат да ги карат, тук-таме се виждаше проснато човешко тяло с облак мухи над него. Никакъв признак на живот.

През цялата дълга сутрин Бийни пристъпваше с натежали крака по една улица от предградията с почернели изоставени къщи, без да зърне никакъв ориентир. По обед, когато Трей и Патру изгряха на небето, той влезе в една къща през отворената й входна врата и хапна, каквато намери неразвалена храна. Кранчето в кухнята не работеше, но в един склад за провизии в сутерена Бийни откри бутилка с вода и изпи толкова, колкото можа, а с останалото се изкъпа.

После продължи нагоре по един виещ се път, стигайки до глуха улица, завършваща на върха на невисок хълм, по който бяха пръснати просторни и внушителни къщи; всички те бяха изгорели и сега стърчаха само скелетите им. От тази на самия връх не беше останало нищо друго освен вътрешния двор, покрит с розови и сини плочки, без съмнение някога много красиви, но сега по блестящата повърхност бяха разпилени големи черни купчини от сплъстени отломки. Бийни с мъка достигна до него и хвърли поглед към долината отвъд хълма.

Въздухът беше съвсем неподвижен. По небето не летяха самолети, не се чуваше никакъв шум от улично движение, от всички посоки отекваше една свръхестествена тишина.

Изведнъж Бийни разбра къде се намира и всичко си дойде на мястото.

Университетът беше от лявата му страна, внушителна група от тухлени постройки, по много от тях сега личаха оставените от пушека черни ивици, а други изглеждаха напълно разрушени. Отвъд университета се издигаше Обсерваторията, кацнала на своя висок издаден хребет. Бийни й хвърли бърз поглед и отклони очи, доволен, че от това разстояние не може да различи ясно какво е състоянието й.

Далече вдясно беше Саро сити, проблясващ под ярките слънчеви лъчи. Стори му се, че градът почти не е бил засегнат. Но знаеше, че ако има бинокъл със сигурност щеше да види разбитите прозорци, рухналите постройки, все още тлеещата жарава, всичките белези на големия пожар, който бе избухнал при падането на нощта.

Точно под него, между Саро сити и университетското градче се намираше гората, в която се беше скитал през времето на неговия делириум. Скривалището навярно се намираше тъкмо в далечния й край; възможно беше преди ден-два да е преминал само на няколкостотин метра от входа му без да го забележи.

Мисълта да прекоси отново тази гора никак не му допадаше. Без съмнение в нея се криеха тълпи от полудели хора, главорези, побеснели домашни животни и всякакви други неприятности. Но от върха на хълма се виждаше пътя, който прорязваше хората и мрежата от водещите до него алеи. Не се отклонявай от пътищата с настилка и всичко ще бъде наред, помисли си той.

И беше прав. Онос грееше още на небето, когато се озова в другия край на гората, сетне зави по един селски път, за който знаеше, че води до Скривалището. Следобедните сенки едва бяха започнали да се удължават, когато се изправи пред външната врата. Бийни знаеше, че след нея следва дълга пътека без настилка, отвеждаща до втората врата, после се заобикаляха няколко домакински постройки и така се достигаше до хлътналия вход на самото Скривалище.

Направената от метална мрежа външна порта зееше отворена. Гледката беше неочаквана и зловеща. И тук ли беше проникнала полудялата тълпа?

Но нямаше никакви следи от разруха. Всичко си беше както трябва с изключение на отворената врата. Той премина през нея и продължи да върви озадачен надолу по непавирания път.

Вътрешната врата все пак беше затворена.

— Аз съм Бийни 25 — рече той и сетне добави личния си университетски номер. Минаха секунди, после минути, но не се случи нищо. Зеленото сканиращо око над него създаваше впечатлението, че работи — Бийни виждаше как обектива му се плъзга ту насам, ту натам — но може би компютрите, които го направляваха бяха изгубили мощност или пък бяха напълно разбити. Изчака. Чакането продължи. — Аз съм Бийни 25 — повтори той най-накрая и отново добави личния си номер. — Упълномощен съм да вляза. — После си спомни, че само името и номера не бяха достатъчни: имаше също и парола.

На каква беше тя? В мозъка му се блъскаха панически мисли. Не можеше да си спомни. Не можеше да си спомни. Колко абсурдно, да намери най-сетне пътя си дотук и да се провали на самата врата поради собствената си глупост!

Паролата… паролата…

Ставаше дума за катастрофата, точно така. „Затъмнение“. Не, не беше това. Той напрегна болезнения си мозък. „Калгаш Две“. Май не беше и това. „Довим?“ „Онос?“ „Звезди?“

Топло.

В следващия миг си спомни.

— „Падане на нощта“ — каза той тържествено.

Но отново нищо не се случи, поне за един дълъг период от време.

Но след това — стори му се, че бяха минали хиляди години — вратата се отвори, за да го допусне.

Мина на зигзаг покрай домакинските помещения и се изправи пред овалната метална врата на самото Скривалище, наклонена под ъгъл от четиридесет и пет градуса спрямо земята. Тук го посрещна още едно зелено око. Отново ли трябваше да се идентифицира? Очевидно, да.

— Аз съм Бийни 25 — рече той, подготвяйки се за ново дълго чакане.

Но вратата незабавно започна да се отваря назад. Бийни погледна надолу към преддверието с бетонен под.

Вътре го очакваше Раиста, разстоянието между тях беше едва десетина метра.

— Бийни! — извика тя и се втурна към него. — О, Бийни, Бийни…

Откакто станаха партньори, преди две години, те никога не се бяха разделяли за повече от осемнадесет часа. А сега бяха изминали дни, без да се видят. Той притегли стройното й тяло към себе си, притисна я силно и дълго я държа в прегръдките си преди да я пусне.

После осъзна, че все още стоят на отворената врата на Скривалището.

— Не трябва ли да влезем вътре и да заключим вратата? — попита той. — Какво ще стане, ако са ме проследили? Не мисля, че са го направили, но…

— Това е без значение. Тук няма никой.

— Какво?

— Вчера всички си отидоха — рече тя. — Веднага щом Онос изгря. Караха ме да тръгна с тях, но им казах, че ще те чакам; така и направих.

Бийни я зяпаше в недоумение.

Чак сега видя колко е уморена и измъчена, колко е изпита и слаба. Косите й, които някога бяха лъскави и блестящи, сега висяха на несресани кичури върху бледото и негримирано лице. Изглеждаше състарена с пет или десет години.

— Раиста, колко време измина от затъмнението?

— Това е третият ден.

— Три дни. Това отговаря горе-долу на моите предположения. — Гласът му отекна странно. — Той погледна покрай нея към изоставеното Скривалище. Голата подземна камера продължаваше дълбоко навътре, осветена от верига електрически крушки по тавана. Там, докъдето проникнаха очите му, не се виждаше никой. Изобщо не беше очаквал това. Планът беше всички да останат тук долу, докато стане безопасно да се излезе. Затова попита учуден:

— Къде отидоха?

— Амгандо — отвърна Раиста.

— Националният парк Амгандо? Но това е на стотици километри оттук! Да не са полудели, как могат да излязат от Скривалището още на втория ден и да тръгнат да прекосяват половината страна? Имаш ли някаква представа какво става там навън, Раиста?

Паркът Амгандо беше природен резерват далеч на юг, в него се скитаха диви животни, а характерните за местната провинция растения бяха под ревностна защита. Веднъж като момче Бийни беше ходил там заедно с баща си. Мястото беше почти истинска пустош, прорязано само от няколко туристически пътеки.

Раиста каза:

— Те сметнаха, че там ще бъде по-безопасно.

— ПО-БЕЗОПАСНО?

— Заговори се, че всеки, който е все още нормален, всеки, който желае да вземе участие във възстановяването на обществото, трябва да тръгне към сборния пункт в Амгандо. Очевидно там се стичат хора от цялата страна, хиляди. Главно от някои други университети. А също и хора от правителството.

— Много хубаво. Цяла шайка от професори и политици обикалят националния парк. Щом всичко е унищожено, защо да не унищожим и последната запазена територия, която ни е останала?

— Това не е важно, Бийни. Важното е, че паркът Амгандо е в ръцете на нормалните хора, той е анклав на цивилизацията на фона на общата лудост. Освен това те знаеха за нас и ни поканиха да се присъединим към тях. Подложихме го на гласуване и решението да тръгнем спечели с две към едно.

— Две към едно — повтори мрачно Бийни. — Въпреки че не видяхте Звездите, вие все пак сте успели да откачите! Представи си само какво означава напускането на Скривалището и един преход от петстотин километра. — Дали пък не бяха осемстотин? — през пълния хаос, който цари навън. Защо не изчакахте един месец, половин година или колкото е необходимо? Разполагахте с достатъчно храна и вода за цяла година.

— И ние им казахме същото нещо — отговори Раиста. — Но хората от Амгандо твърдяха, че сега е най-подходящото време да тръгнем. Ако сме изчакали още няколко седмици, скитащите банди от полудели хора щели да се обединят в организирани армии под управлението на местни военни диктатори и сме щели да си имаме работа именно с тях, когато излезем. Освен това съществувала възможността след няколко седмици Апостолите на Пламъка да са установили ново репресивно управление със собствена полиция и армия. При тези обстоятелства ние сме щели да попаднем в ръцете им още при самото ни излизане от Скривалището. Сега или никога, казаха хората от Амгандо. По-добре да сме се борили с разпръснати, полумалоумни и необвързани бандити, отколкото с организирани армии. Затова решихме да тръгнем.

— Всички без теб.

— Исках да те изчакам.

Той взе ръката й.

— Откъде знаеше, че ще дойда?

— Но ти ми обеща. Веднага щом приключим с фотографирането на затъмнението. Ти винаги държиш на обещанията си, Бийни.

— Да — рече Бийни с несигурен глас. Все още не можеше да се оправи от шока, че е намерил Скривалището празно. Беше се надявал да почине тук, да излекува израненото си тяло и да възстанови напълно разтърсения си от Звездите разсъдък. И какво щяха да правят сега, да създадат тук свое домакинство, само те двамата под този ехтящ бетонен свод? Или да се опитат съвсем сами да се доберат до Амгандо? Струваше му се, че в решението за напускането на Скривалището има нещо налудничаво… в случай че въобще имаше някакъв смисъл всички да се събират в Амгандо, може би наистина беше по-добре пътуването да стане сега, докато хаосът в страната беше толкова голям, вместо да се изчаква до момента, когато новите политически общности — независимо дали са на Апостолите или на отделни регионални владетели — щяха да сложат под контрол всички пътища. Но той искаше да намери тук приятелите си… да се потопи в обществото на познати хора, докато се възстанови от шока от последните няколко дни. Бийни заговори глухо:

— Имаш ли наистина представа какво става там навън, Раиста?

— Получавахме сведения чрез комуникатора, но после каналите прекъснаха. Очевидно градът е бил почти напълно разрушен от пожара, а университетът е пострадал сериозно… всичко това е вярно, нали?

Бийни кимна.

— Доколкото зная, да. Избягах от Обсерваторията, точно когато тълпата разби вратата и проникна вътре. Атор беше убит. Почти съм сигурен в това. Цялото оборудване беше унищожено… всичките данни за затъмнението са погубени…

— О, Бийни, толкова съжалявам.

— Успях да се измъкна през задния вход. Веднага щом се озовах навън, Звездите се сгромолясаха върху ми като цял тон тухли. Не, два тона. Не можеш да си представиш какво беше това, Раиста. И се РАДВАМ, че не можеш. В продължение на няколко дни бях изгубил разсъдъка си, скитах се из горите. Там цари пълно беззаконие. Всеки е сам за себе си. Май убих един човек, докато се биехме. Домашните животни са побеснели и ужасени — навярно Звездите са ги влудили и тях.

— Бийни, Бийни…

— Всички къщи са опожарени. Тази сутрин минах през онзи луксозен квартал на хълма точно на юг от гората — като че ли се казваше Онос Пойнт? — и не повярвах на очите си, пълна разруха. Не се виждаше нито една жива душа. Разбити коли, тела по улиците, къщите в руини… боже мой, Раиста, каква безумна нощ! И безумието все още продължава.

— Ти изглеждаш добре — рече тя. — Може би си разтърсен, но не и…

— Луд? Не, но бях. От момента, когато за първи път излязох навън под Звездите чак до пробуждането ми през днешния ден. Едва днес нещата най-накрая започнаха да придобиват свързан вид в главата ми. Но мисля, че състоянието на повечето хора е много по-тежко. Онези, които не са имали и най-малката емоционална подготовка. Просто са погледнали нагоре и бум! — слънцата ги няма и горе греят само Звездите. Вуйчо ти Шийрин беше прав, когато каза, че ще бъде покрит целия спектър от реакции: от краткотрайна дезориентация до пълна и перманентна лудост.

Раиста заговори тихо:

— По време на затъмнението Шийрин беше с теб в Обсерваторията, нали?

— Да.

— А след това?

— Не зная. Бях зает с наблюдаването и фотографирането на затъмнението. Нямам никаква представа какво е станало с него. Май не го видях никъде, когато тълпата нахлу вътре.

Раиста каза с лека усмивка:

— Може би се е измъкнал в бъркотията. Вуйчо си е такъв — понякога, когато възникнат проблеми, реагира много бързо. Не бих искала да му се е случило нещо лошо.

— Раиста нещо лошо се случи с целия свят. Атор май имаше право: по-добре човек да се остави да бъде пометен и отнесен. По този начин няма да се наложи да се бориш с всеобщата лудост и хаос.

— Не трябва да говориш така, Бийни.

— Не. Не трябва. — Той застана зад нея и я погали леко по раменете. После се приведе и я целуна нежно зад ухото…

— Какво ще правим, Раиста?

— Мисля, че се досещам — отвърна тя.

Въпреки всичко той се засмя.

— Искам да кажа СЛЕД ТОВА.

— Хайде да му мислим след това — каза Раиста.