Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (21)

19.

Теремон наистина не беше очаквал, че ще се превърне във враг на учените от Обсерваторията. Просто нещата постепенно бяха тръгнали в тази посока през месеците, предшестващи деветнадесети тептар.

Той си каза, по същество в случая става дума за журналистическа почтеност. Бийни му беше стар приятел, да; доктор Атор безспорно беше велик астроном, Шийрин беше сърдечен, открит и приятен човек, Сифера… ами тя беше една привлекателна и интересна жена и голям археолог. Той не бе имал никакво желание да става неприятен на подобни хора.

Но беше длъжен да пише онова, в което вярва. А дълбоко в сърцето си той вярваше, че групата от Обсерваторията е точно толкова смахната, колко и Апостолите на Пламъка, и е не по-малко опасна за стабилността на обществото.

По никакъв начин не можеше да се застави да вземе на сериозно теориите им. Колкото повече се въртеше около Обсерваторията, толкова по-ненормални му се струваха.

Невидима и очевидно неподлежаща на засичане планета, която се носи на орбита около Калгаш, приближавайки се на всеки няколко десетилетия? Определена комбинация от соларни позиции, при която Довим ще остане сам, когато невидимият астероид пристигне за пореден път? Вследствие на това Довим ще бъде засенчен и светът ще потъне в Мрак? Това пък щяло дадоведе до всеобща лудост. Не, не можеше да повярва на такива неща.

На Теремон всичко това му се струваше не по-малко безумно от нещата, които Апостолите на Пламъка дрънкаха от толкова много години. Единственият допълнителен елемент при Апостолите беше тайнственото пришествие на така наречените Звезди. Дори и хората от Обсерваторията с готовност признаваха, че не могат да си представят що за явление са Звездите. Очевидно те били някакъв друг вид невидими небесни тела, които внезапно се появили в края на Годината на светостта, когато гневът на боговете се стоварил върху Калгаш — така поне казваха Апостолите.

— Това е невъзможно — беше му казал Бийни една вечер в клуба на „Шестте слънца“. До затъмнението оставаше още половин година. — Затъмнение и Мрак — да. Но не и Звезди. Във вселената не съществува нищо друго освен нашия свят, шестте слънца, няколко незначителни астероида… и Калгаш Две. Ако има също и Звезди, защо не можем да отчетем тяхното наличие? Защо не можем да ги открием по орбиталните отклонения, както открихме Калгаш Две? Не, Теремон, ако има Звезди там горе, тогава трябва да има някаква грешка в Теорията за всеобщата гравитация. А ние знаем, че Теорията е вярна.

„Ние знаем, че теорията е вярна“, беше казал Бийни. Но нима не казваше същото и Фолимун: „Ние знаем, че Книгата на Откровенията е книга на истината.“?

В началото, когато Бийни и Шийрин за първи път споделиха с него плахите си предчувствия, че над целия свят ще се спусне унищожителен Мрак, Теремон, наполовина скептичен и наполовина респектиран и впечатлен от апокалиптичните им видения, наистина направи всичко възможно, за да им помогне.

— Атор иска да се срещне с Фолимун — бе казал Бийни. — Опитва се да разбере дали Апостолите притежават някакви древни астрономически документи, които да потвърдят нашите открития. Можеш ли да го уредиш?

— Що за странна идея? — отвърна Теремон. — Старият сприхав представител на науката иска да се срещне с говорителя на антинаучните сили. Ще видя все пак какво мога да направя.

Срещата се уреди изненадващо лесно. Теремон и без това имаше намерение да вземе второ интервю с Фолимун. Апостолът със суровото лице отиде при Теремон на следващия ден.

— Атор? — рече Фолимун, когато журналистът му предаде съобщението от Бийни. — Защо ще иска да се среща с мен?

— Може би възнамерява да стане Апостол — предположи Теремон на шега.

Фолимун се засмя.

— Малко вероятно. Съдейки по онова, което зная за него, той по-скоро ще се боядиса в лилаво и ще се поразходи гол по булевард „Саро“.

— Е, съществува възможност да е приел друга вяра — каза Теремон и след една тягостна пауза додаде предпазливо: — Зная със сигурност, че той и хората му са попаднали на някакви данни, които току-виж се окажат в подкрепа на вашето поверие, че на деветнадесети тептар идната година светът ще потъне в Мрак.

Фолимун си позволи да прояви съвсем лек и старателно прикрит интерес, едно почти неуловимо повдигане на едната вежда.

— Колко прекрасно би било, ако е вярно — забеляза той хладно.

— Ще трябва сам да се видите с него, за да разберете това.

— Може и да го направя — рече Апостолът.

И наистина го направи. Какъв е бил точно характерът на срещата между Фолимун и Атор, Теремон никога не, успя да разбере, въпреки всичките си усилия. Атор и Фолимун бяха единствените присъстващи и впоследствие нито един от двамата не спомена никому нито дума, доколкото Теремон можа да установи. Бийни, главната му връзка в Обсерваторията, му предложи само смътни догадки.

— Ставало е дума за древните астрономически документи, които според шефа са в Апостолите, това е всичко, което мога да ти кажа — информира го Бийни. — Атор подозира, че те си предават тези сведения в продължение на векове, а е възможно всичко да е започнало още преди последното затъмнение. Знаеш, че някои пасажи от Книгата на Откровенията са на забравен език.

— Имаш предвид стари забравени безсмислици. Никой до този момент не е могъл да проумее тези глупости.

— Е, аз определено не мога — рече Бийни. — Но по мнението на някои много уважавани филолози тези пасажи може наистина да са предисторически текстове. Ами ако Апостолите имат ключа към дешифрирането на този език? Но го пазят за себе си и по този начин крият документираните в Книгата на Откровенията астрономически данни. Може би Атор търси именно този ключ.

Теремон беше изумен.

— Искаш да кажеш, че най-бележитият астроном на нашето време, и може би на всички времена, е решил да се консултира по научен въпрос с шайка истерични култисти?

Бийни сви рамене и рече:

— Зная само, че Атор не харесва Апостолите и учението им повече от теб, но той счита, че може да извлече нещо важно от срещата с твоя приятел Фолимун.

— Ами, приятел! Познанството ни е чисто професионално.

Бийни каза:

— Е, наречи го, както искаш…

Теремон го прекъсна. Донякъде изненадан, той установи, че в него се надига истински гняв.

— Трябва да ти кажа, че никога няма да ми хареса, ако твоите приятелчета сключат с Апостолите някаква сделка. Що се отнася до мен, Апостолите са представители на мрака, те са проводници на най-тъмните и най-ненавистните реакционни идеи. Остави ги да правят каквото си искат и ще ни върнат обратно в Средновековието — постения, целомъдрие, бичуване и тям подобни. Не ни стига, че имаме психопати като тях, които ежедневно ни тровят с несвързаните си и смахнати пророчества, ами сега и един човек с престижа на Атор се кани да реабилитира тези нелепи влечуги, включвайки част от техните брътвежи в собствените си открития. От този момент нататък ще бъда много, много подозрителен, приятелю, към всичко, което излиза от вашата Обсерватория.

На лицето на Бийни се изписа смущение.

— Само да знаеш, Теремон, с какво презрение Атор говори за Апостолите, с какво неуважение се отнася към всичките им проповеди…

— Тогава защо се унижава да разговаря с тях?

— Ти също разговаря с Фолимун?

— Това е различно. Така или иначе, през тези дни Фолимун ми беше от полза, за да си пиша статиите. Работата ми е да разбера какво става в главата му.

— Е добре — рече Бийни разгорещено, — може би и Атор гледа по същия начин на нещата.

Именно в този момент те се отказаха от спора си, защото той започваше да се превръща в кавга, а нито един от двамата не искаше това. Бийни действително нямаше никаква представа какво са се договорили Атор и Фолимун, ако изобщо е имало някакво договаряне, и поради това Теремон реши, че няма смисъл да го обижда.

Но по-късно Теремон си даде сметка, че точно след този разговор той беше започнал да променя отношението си към Бийни, Шийрин и останалите от Обсерваторията — отзивчивият и любопитен страничен наблюдател се превърна в критикар, изпълнен с презрение и присмех. Макар сам да бе съдействал за осъществяването на срещата между директора на Обсерваторията и Апостола, сега тя му се струваше крайно пагубна продажба на идеали, наивна капитулация от страна на Атор пред силите на реакцията и сляпото невежество.

Макар никога да не повярва истински в теориите на учените — въпреки всичките така наречени „доказателства“, които му предоставиха за проучване — Теремон зае общо взето неутрална позиция, когато в „Кроникъл“ започнаха да се появяват първите новини за предстоящото затъмнение.

„Изумително съобщение“, го нарече той, „и крайно ужасяващо — ако е вярно“. Атор е прав, когато казва, че един продължителен период на Мрак, обхванал внезапно цялата планета, ще бъде бедствие, каквото светът не познава. Но тази сутрин от другия край на света дойде различно становище: „С цялото дължимо уважение към великия Атор 77, заявява Хераниан 1104, учен от Кралското дружество за астрономия към Императорската обсерватория на Канипилитиниук, трябва да кажем, че няма никакви сигурни доказателства за съществуването на така наречения Калгаш Две, да не говорим пък за възможността той да причини такова затъмнение, каквото предрича групата учени от университета в Саро. Не трябва да забравяме, че слънцата — дори и малкият Довим — са безмерно по-големи от който и да е странстващ сателит. Освен това считаме, че е крайно неправдоподобно този сателит да влезе точно в такава позиция, че да погълне цялата слънчева светлина, която стига до ЗЕМНАТА повърхност.“

Но след това, на тринадесети умилитхар, дойде речта на Мондиор 71, в която върховният Апостол гордо заяви, че най-великият учен на света е подкрепил словото на Книгата на Откровенията. „Сега гласът на науката е един с този на небесата“, бе извикал Мондиор. „Обръщам се към вас и настоявам: не се надявайте повече на чудеса и блянове. Онова, което трябва да дойде, ще дойде. Нищо не може да спаси света от гнева на боговете, нищо освен готовността да се откажем от греха, да обърнем гръб на злото и да тръгнем по пътя, който води към добродетелта и чистотата на духа.“

Гръмкото изявление на Мондиор накара Теремон да излезе от неутралитета си. Заради приятелството си с Бийни той си беше позволил известно време да приема хипотезата за затъмнението повече или по-малко на сериозно. Но сега всичко това започна да му се струва абсолютно наивно — група ревностни, самозаблуждаващи се учени, понесени от собствения си ентусиазъм около куп косвени доказателства, които разсъждават от гледна точка на случайността и се заставят да повярват в най-нелепото безумие на века.

На следващия ден Теремон попита от страниците на вестника: „Задавате ли си въпроса как Апостолите на Пламъка успяха да превърнат Атор 77 в техен последовател? От всички възможни хора най-малко вероятно беше именно великият стар астроном да подкрепи тези закачулени и облечени в раса проводници на празнословие и безсмислици. Дали някой златоуст Апостол е омагьосал големия учен, така че да си изгуби ума? Или може би нещата стоят по-просто — както чухме да се шепне зад обраслите с бръшлян стени на университета Саро, задължителната възраст за пенсиониране в неговия случай е била просрочена с пет години?“

И това беше само началото.

Сега Теремон разбра каква роля трябваше да играе. Ако хората започнеха да вземат затъмнението на сериозно, много от тях щяха да загубят разсъдъка си дори и преди идването на големия Мрак.

Ако наистина си внушаха, че вечерта на деветнадесети тептар провидението ще им изпрати гибел и разруха, по улиците щеше да избухне паника много преди това, масова хистерия, крах на реда и законността, продължителен период на обща нестабилност и затормозени умствени способности — последвани от бог знае какви емоционални катаклизми, когато вдъхващият ужас ден дойде и си отиде безметежно. Неговата задача щеше да бъде да смекчава страха от Падането на нощта, от Мрака и Страшния съд, пронизвайки всичко това с острото копие на смеха.

Затова, когато Мондиор прогърмя свирепо, че отмъщението на боговете наближава, Теремон 762 отвърна на удара с безгрижни малки скици на света, както би изглеждал, ако Апостолите успееха да „реформират“ обществото според техния вкус. Той твърдеше, че банските костюми щели да стигнат до глезените, през полувремената на спортните състезания щяло да има дълга серия от молитви, всички големи книги и класически пиеси щели да бъдат пренаписани, за да бъде елиминиран и най-малкия намек за неблагочестие.

Когато Атор и групата му разпространиха диаграми с движението на невидимия и очевидно неподлежащ на засичане Калгаш Две, насочил се към мрачното си „рандеву“ с бледочервеното сияние на Довим, Теремон отговори с дружелюбни забележки за дракони, невидими великани и други митологични чудовища, които лудуват по небето.

Когато Мондиор разигра картата с научния авторитет на Атор 77 като аргумент, доказващ подкрепата на светските институции за учението на Апостолите, Теремон повдигна въпроса доколко научния авторитет на Атор може да бъде взет на сериозно при положение, че самият той, както изглежда, е точно толкова умопобъркан, колкото и Мондиор.

Когато Атор излезе с призива да бъде изготвена бедствена програма, включваща информация и всичко останало, което можеше да се окаже нужно на човечеството след настъпването на всеобщата лудост, Теремон предположи, че в някои среди всеобщата лудост вече е настъпила и предложи свой собствен списък с най-важните неща, които всеки трябваше да свали в мазето си: „Отварачки за консерви, кабарчета, копия от таблицата за умножение, карти за игра… Не забравяйте да напишете името си на етикетче, което трябва да вържете около дясната си китка, в случай че не си го спомняте, след като Мракът дойде…“ А на лявата си китка вържете етикетче с надпис: „За да научиш името си, погледни етикетчето на дясната си ръка…“

Тези, които прочетоха статията, към края й вече не можеха да преценят коя групировка е по-абсурдна — импозантните предвестници на Страшния съд, Апостолите на Пламъка, или патетичните и лековерни звездобройци от Обсерваторията в университета Саро. Но едно нещо беше сигурно: благодарение на Теремон не остана почти никой от общата читателска аудитория, който да вярва, че вечерта на деветнадесети тептар ще се случи нещо необикновено.