Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (41)

39.

Дори след всичко видяно до този момент, Теремон не беше подготвен за гледката, която се откри пред тях, когато стигнаха до Голямата южна магистрала. И най-страшните кошмари на инженера по пътно строителство не биха могли да бъдат толкова ужасяващи.

Докато вървяха през южните предградия, Теремон и Сифера навсякъде по улиците виждаха изоставени коли. Без съмнение много от шофьорите, обхванати от паника при появата на Звездите, бяха спрели автомобилите си и побягнали с надеждата да се скрият някъде от страхотното съкрушително сияние, което изведнъж бе лумнало на небесата.

Но изоставените в безпорядък коли в тези тихи квартали, през които Сифера и Теремон бяха минали, бяха пръснати произволно и нарядко през относително големи разстояния. Тук натовареността на пътното движение навярно е била доста малка по време на затъмнението, което в действителност бе започнало след края на редовния работен ден.

Но Голямата южна магистрала — с големия брой хора, които са се прибирали от града — навярно се бе превърнала в истинска лудница в мига, когато бедствието бе връхлетяло света.

— Гледай — шепнеше Теремон, потресен. — ПОГЛЕДНИ само, Сифера!

Тя смаяно поклати глава.

— Невероятно. Невероятно.

Навсякъде имаше коли — наблъскани плътно в големи купчини, образуващи хаотична грамада, тук-таме по две-три една върху друга. Широкото шосе беше почти напълно блокирано от тях; катастрофиралите коли се бяха превърнали кажи-речи в непреодолима стена. Предниците им гледаха във всички посоки. Някои бяха с колелата нагоре. От не една бяха останали само обгорели скелети. Лъскави локви разлято гориво проблясваха като малки кристални езерца. Ивици от разбито на прах стъкло придаваха на пътя зловещ блясък.

Мъртви коли. И мъртви шофьори.

Това беше най-страшната гледка, която бяха видели до този момент. Пред тях се простираше огромна армия мъртъвци. Имаше тела, отпуснати пред таблата на колите, тела, вклинени между автомобилите, тела, приковани под колелата. И множество тела, просто разпилени като жалки ненужни кукли от двете страни на пътя, крайниците им бяха застинали в комично уродливите пози на смъртта.

Сифера заговори:

— Вероятно една част от шофьорите са спрели веднага след появата на Звездите. Но други са увеличили скоростта, опитвайки се да се измъкнат от магистралата и да се доберат до домовете си, вследствие на което са започнали да се блъскат в спрелите коли. Имало е също и хора, които изобщо са забравили как се кара… погледни ей там, те направо са излитали от пътя, а този тук навярно е завил обратно и се е опитал да кара в насрещното движение…

Теремон потръпна.

— Чудовищна гигантска грамада. Колите са прииждали от всички посоки и са се блъскали по няколко наведнъж. Те са се въртели, преобръщали и изхвърчали в другите платна. Хората са изскачали отвътре, побягвали са, за да търсят спасение, и са били удряни от новопристигналите коли. Лудостта е имала стотици лица.

Той се засмя горчиво.

Сифера се обърна към него, изненадана:

— Какво намираш за смешно, Теремон?

— Единствено собствената ми глупост. Знаеш ли, Сифера, преди половин час, докато наближавахме магистралата, през главата ми мина безумната идея, че бихме могли просто да седнем в някоя изоставена кола, която се окаже заредена и готова за път, и да потеглим към Амгандо. Просто ей така, с всичките възможни удобства. Въобще не помислих, че пътят ще бъде напълно блокиран… че дори и да имаме късмета да намерим някоя кола в движение, ние няма да можем да изминем с нея и петнадесет метра…

— Ще бъде доста трудно дори и да се върви по пътя в състоянието, в което се намира.

— Да, но се налага.

Изпълнени с мрачна решимост, те се отправиха на дългото си пътуване на юг.

През ранния следобед, под топлата светлина на Онос, те си пробиваха път през касапницата по магистралата, преодоляваха с катерене разнебитените и изкривени коли и правеха всичко по силите си, за да не обръщат внимание на овъглените и осакатени тела, изсъхналите локви кръв, зловонието на смърт и абсолютния ужас, който лъхаше от всичко това.

Почти веднага Теремон почувства как у него се разраства една притъпеност на сетивата и емоциите. Може би това беше още по-голям ужас. Но скоро той просто престана да забелязва съсирената кръв, облещените очи на труповете, огромните размери на бедствието, което се бе разразило тук. Катеренето по огромните купчини разбити коли и промъкването покрай опасните стърчащи грамади от назъбен метал бе толкова изтощително, че изискваше цялата му концентрация и той бързо престана да обръща внимание на жертвите на този погром. Вече знаеше, че няма смисъл да търси оцелели. Хората, които са били уловени в този капан през всичките тези дни, без съмнение вече са умрели от глад и от студ.

Изглежда, че Сифера също бързо привикваше към кошмарната картина на Голямата южна магистрала. Почти без да отронва дума, тя вървеше до него и си пробиваше път през изпречилите й се препятствия, ту спираше за да посочи някой отвор в бъркотията от отломки, ту пълзеше на четири крака под надвисналите грамади смачкан метал.

Фактически те бяха единствените живи същества, които използваха пътя. От време на време зърваха някой да върви на юг далече пред тях или дори да пътува в обратната посока към Саро сити, но така и не се стигна до срещи. Навеждайки се припряно надолу, другите пътници изчезваха от погледа им и се скриваха сред останките от колите, или пък ако бяха напред, те започваха бясно да се катерят със скорост, която говореше за огромен страх, изгубвайки се бързо в далечината.

От какво се страхуват? — чудеше се Теремон. Че ще ги нападнем? Наистина ли всеки е вдигнал ръка срещу всеки?

Бе изминал един час, откакто вървяха по магистралата, когато съгледаха един изплескан с кал човек, който ходеше от кола на кола, протягаше ръце и ровичкаше по джобовете на мъртъвците, грабейки намерените вещи. На гърба му висеше огромна раница с плячка, толкова тежка, че той залиташе под тежестта й.

Теремон изруга гневно и извади игловия си пистолет.

— ПОГЛЕДНИ го този гаден таласъм! Само го ВИЖ!

— Недей, Теремон!

Сифера отклони ръката му точно в мига, когато той изстреля една мълния по посока на мародера. Изстрелът попадна в близка кола и за миг там се появи едно малко сияйно слънце от отразена енергия.

— Защо направи това? — попита Теремон. — Опитвах се само да го уплаша.

— Помислих си… че ти…

Теремон поклати мрачно глава.

— Не — рече той. — Във всеки случай все още не. Гледай… виж го как бяга.

Чувайки изстрела, мародерът се беше извърнал в почуда, впервайки безумните си маниакални очи в Теремон и Сифера. Погледът му беше празен; от устните му се стичаше плюнка. Той го зяпаше с отворена уста в продължение на един дълъг миг. Сетне пусна раницата с плячката и дращейки с нокти се понесе в едно диво и отчаяно бягство по таваните на колите; не след дълго те го изгубиха от погледите си.

После продължиха по пътя си.

Пътуването бе мъчително и тежко. Пътните знаци, които се издигаха високо над тях, монтирани към блестящите стълбове, се присмиваха на жалките им усилия да напреднат, сочейки какво малко разстояние са изминали, откакто бяха тръгнали по магистралата. Когато Онос клонеше вече към залез, те се бяха отдалечили само на два километра и половина от началото на шосето.

— Ако се движим с тази скорост — обади се Теремон навъсено, — ще ни трябва цяла година, за да стигнем до Амгандо.

— Ще увеличим скоростта, веднага щом посвикнем да преодоляваме тези препятствия — отвърна Сифера, без да е много убедена в думите си.

Стига да можеха да вървят по някое успоредно на магистралата шосе, вместо по самите платна, пътуването им щеше да стане далеч по-просто. Но това бе невъзможно. Една значителна част от Голямата южна магистрала представляваше издигнат път с високи мостове, построени над гори, блата и пръснатите тук-таме индустриални обекти. Понякога тези мостове покриваха дълги участъци, минавайки над кариери, езера и реки. През по-голямата част от пътя те нямаха никакъв друг избор, освен да се придържат към централните платна на магистралата, колкото и трудно да беше преодоляването на безкрайната редица катастрофирали коли.

Доколкото можеха, те вървяха по края й, тъй като колите тук бяха по-малко. Поглеждайки встрани от пътя, Теремон и Сифера навсякъде виждаха признаците на все още продължаващия хаос.

Изгорели къщи. Нестихващи силни пожари чак до хоризонта. Понякога съглеждаха неголеми групи бегълци, окаяни, потресени и зашеметени; те вървяха без ред и посока по задръстените от отломки улици, предприели някакво безнадеждно и отчаяно преселение. Друг път виждаха по-големи групи, от хиляди души и повече, които лагеруваха на някое открито място, всеки един от тези хора се беше сгушил, самотен и вцепенен, почти без да се помръдва, с подкопана воля и сила.

Сифера посочи една изгоряла църква на билото на хълм точно от другата страна на магистралата. Една малка група от недодялани на вид хора се катереха по стените й, разкъртваха останалите по местата си сиви каменни блокове с помощта на лостове изваждаха ги и ги захвърляха във вътрешния двор на църквата.

— Човек ще рече, че я събарят — забеляза Сифера. — Защо правят това?

Теремон каза:

— Защото мразят боговете. Според тях те са виновни за всичко, което се случи… Знаеш ли го Пантеона, голямата Катедрала на Вси Богове точно на края на гората, с прочутите фрески на Тамиланди? Аз го видях два-три дни след Падането на нощта. Беше изгорял до основи… само купчини от отломки, всичко бе разрушено, имаше и един свещеник в полусъзнание, затрупан под камара от тухли. Сега разбирам, че тя не е изгоряла случайно. Пожарът е бил предизвикан УМИШЛЕНО. А свещеникът… видях как един луд го уби точно пред очите ми; помислих си, че го е направил за да открадне църковните му одежди. Може и да не е било така. Може би причината е била просто в омразата, която е извиквал у него.

— Но свещениците не са виновни…

— Толкова бързо ли забрави Апостолите. Как Мондиор в продължение на месеци ни говореше, че онова, което ще се случи, ще бъде отмъщението на боговете? Свещениците са гласа на боговете, не е ли така, Сифера? И ако свещениците са ни повели към злото, за да бъдем наказани по този начин, тогава самите свещеници трябва да носят отговорност за идването на Звездите. Или поне така биха си помислили хората.

— Апостолите? — рече мрачно Сифера. — Бих искала да мога да ги забравя. Как смяташ, какво правят те сега?

— Предполагам, че по време на затъмнението са били в кулата си и сега са отново там — здрави и читави.

— Да, навярно са посрещнали края на тази нощ в добра форма, като се има предвид как бяха подготвени за нея. Какво беше казал Алтинол? Че вече имат правителство в северната част на Саро сити?

Теремон гледаше унило опустошената църква от другата страна на пътя.

— Просто не мога да си представя що за правителство е това. Власт на узаконената добродетел. Мондиор издава нови нравствени заповеди всеки Онос-ден. Всякакви форми на удоволствие са забранени по закон. Ежеседмични публични екзекуции на грешните. — Той се изплю по посока на вятъра. — Мракът да го вземе! Като си помисля само, че онази вечер Фолимун ми беше в ръцете и го оставих да се измъкне, а можех лесно да го удуша…

— Теремон!

— Зная. Каква би била ползата от това? Един Апостол повече или по-малко. Нека живее. Нека си правят тяхното правителство и да повеляват на нещастниците от северната част на Саро сити какво да правят и какво да мислят. Какво ни интересува това? Ние сме тръгнали на юг, нали така? Делата на Апостолите няма да ни засегнат. Те ще бъдат просто едно от петдесетте враждуващи и боричкащи се правителства, когато нещата най-накрая улегнат. Може би и едно от петте хиляди. Всяка област ще си има свой собствен диктатор, свой император. — Изведнъж гласът на Теремон стана по-мрачен. — О, Сифера, Сифера…

Тя взе ръката му и каза тихо:

— Отново се обвиняваш, нали?

— Как разбра?

— По вълнението ти… Теремон, уверявам те, ти не си виновен за нищо! Това щеше да се случи независимо от нещата, които писа във вестника, не разбираш ли? Един-единствен човек не би могъл да промени нищо. Светът е бил предопределен да мине през този катаклизъм, това е било нещо непредотвратимо, нещо…

— ПРЕДОПРЕДЕЛЕН? — каза той язвително. — Колко странно звучи тази дума в твоята уста! Отмъщението на боговете, това ли имаш предвид?

— Не казах нищо за боговете. Мисълта ми е, че Калгаш Две бе предопределен да дойде, не от боговете, а просто от законите на астрономията; затъмнението също беше предопределено да се случи, и Падането на Нощта, и Звездите…

— Да — вметна Теремон безразлично. — Предполагам.

Те вървяха през един отрязък от пътя, по който колите не бяха много. Онос бе залязъл и сега на небето грееха вечерните слънца, Сита, Тано и Довим. От запад духаше мразовит вятър. Теремон усети в стомаха си тъпата болка на глада. Не бяха яли през целия ден. Разположиха се на лагер между две смачкани коли и отвориха взетите от Скривалището пакети със суха храна.

Но колкото и да беше гладен, той установи, че няма голям апетит и трябваше да се застави да поглъща храната хапка по хапка. Скованите лица на труповете го гледаха втренчено от близките коли. Докато вървяха, Теремон съумяваше да не им обръща внимание, но сега, когато седеше на някогашната най-хубава магистрала на провинция Саро, той не можеше да ги изключи от съзнанието си. Имаше моменти, когато му се струваше, че той сам ги е избил всички.

Те си направиха легло от възглавниците на седалките, които се бяха разпилели при сблъсъка на колите, и спаха плътно един до друг, един прекъслечен неспокоен сън, който не би могъл да бъде по-тежък, дори ако се бяха опитали да спят направо върху твърдия бетон на пътното платно.

През нощта се чуваха песни и дрезгав смях долитащи отдалеко. По едно време Теремон се събуди и надникна над пътното заграждение на издигнатата магистрала. Долу в нивята се виждаха далечни лагерни огньове, може би на двадесет минути път пеша в източна посока. Спеше ли някой все още под покрив? Или въздействието на Звездите е било толкова всеобщо, че всички хора по света бяха напуснали къщите и домовете си, за да живеят на открито под познатата светлина на вечните слънца, също като него и Сифера.

Призори той най-накрая се унесе. Но едва бе заспал, когато Онос изгря на източния хоризонт — най-напред розов, а сетне златист — изтръгвайки го от неговите откъслечни и страшни сънища.

Сифера беше вече будна. Лицето й бе бледо, а очите зачервени и подпухнали.

Той успя да се усмихне.

— Красива си — каза й Теремон.

— О, това не е нищо — отвърна тя. — Трябваше да ме видиш, когато не се бях къпала в продължение на ДВЕ седмици.

— Но аз исках да кажа…

— Зная какво искаше да кажеш — рече тя. — Предполагам.

През този ден те изминаха повече от шест километра и всяка поредна стъпка бе свързана с трудности.

— Имаме нужда от вода — подхвърли Сифера, когато се усетиха първите повеи на следобедния вятър. — Ще трябва да поемем по първото отклонение от магистралата и да се опитаме да намерим извор.

— Да — рече той. — Предполагам, че ще трябва.

Мисълта да се спуснат надолу го правеше неспокоен. От самото начало на пътуването те бяха на практика единствените хора, които вървяха по магистралата; и по един странен начин Теремон вече се чувстваше почти у дома си сред бъркотията от смачкани и разнебитени коли. Там долу, в откритите поля, където се движеха групи от бежанци — СТРАННО, помисли си той, НАРИЧАМ ГИ БЕЖАНЦИ, КАТО ЧЕ ЛИ САМИЯТ АЗ СЪМ ТРЪГНАЛ ПРОСТО НА ИЗЛЕТ — никой не можеше да каже какво ги очакваше.

Но Сифера беше права. Те трябваше да слязат долу и да намерят вода. Подсигурените на тръгване запаси бяха почти изчерпани. И може би имаха нужда да се отклонят временно от кошмарната безконечна лента от разбити коли и вкочанени вторачени трупове, преди да продължат отново към Амгандо.

Той посочи един пътен знак недалеч пред тях.

— Един километър до следващата отбивка.

— Би трябвало да сме там до един час.

— По-малко — отбеляза той. — Пътят напред изглежда чист. Ще се спуснем от магистралата надолу и ще направим, каквото трябва, колкото се може по-бързо, а после ще е по-добре да се върнем и да преспим отново тук. По-безопасно е да прекараме нощта на магистралата, скрити между няколко от тези коли, вместо да се излагаме на рискове там долу.

Сифера видя логиката в думите му. В този относително свободен отрязък от пътя те напредваха бързо към близката отбивка, по-бързо в сравнение с всеки един от предишните участъци на магистралата. Почти без никакво забавяне Сифера и Теремон стигнаха до следващия пътен знак, който предупреждаваше, че до отклонението остават още четиристотин метра.

Но след това бързото им темпо внезапно бе прекъснато. На това място пътното платно бе блокирано от огромна грамада катастрофирали коли и за миг Теремон си помисли с ужас, че те изобщо няма да успеят да я преодолеят.

По всяка вероятност тук бе станала някаква чудовищна серия от сблъсквания, нещо ужасяващо дори от гледна точка на онова, което вече бяха видели. Изглежда, че в средата на огромната планина от желязо бяха два големи товарни камиона, кабина срещу кабина, вкопчени в двубой като диви зверове от джунглата; десетки леки автомобили се бяха блъснали в тях на висока скорост, бе последвала една безкрайна поредица от катастрофи, колите бяха отскачали назад върху онези след тях, образувайки гигантска бариера, която стигаше от единия край на платното до другия и излизаше извън защитната преграда по периферията на магистралата. Навсякъде стърчаха смачкани врати и калници, остри като ножове, а огромното количество разбито стъкло прозвънтяваше зловещо под повеите на игривия вятър.

— Ето тук — извика Теремон. — Струва ми се, че виждам път… ето през тази пролука и после над камиона вляво… не, не, няма да стане, ще трябва да минем под…

Сифера застана до него. Той й показа какъв е проблемът — в далечния край ги очакваше купчина от коли в отвесно положение, напомняща поле от ножове с остриетата нагоре — и тя кимна. Те предпочетоха да минат отдолу, отказвайки се от бавното и мъчително пълзене между парчетата стъкло и засъхналите локви гориво. Спряха по средата, за да отдъхнат, преди да продължат към другия край на грамадата.

Първи навън се показа Теремон.

— О богове! — промърмори той, съзерцавайки в недоумение открилата се пред него сцена. — Ами сега?

Пътят беше свободен в един отрязък от около петдесетина крачки след големия куп катастрофирали коли. Отвъд чистото пространство имаше нова барикада, преграждаща магистралата от край до край. Но тази, втората, беше направена нарочно. Купчината от врати и колела, изкусно наредени върху пътното платно на височина два и половина-три метра.

Пред барикадата Теремон видя дванадесетина души, които лагеруваха на самата магистрала. Той бе толкова погълнат от преминаването през бъркотията от катастрофирали коли, че не бе обърнал внимание на нищо друго и затова не бе чул шума и гласовете от другата страна.

Сифера изпълзя до него. Той я чу как тя ахна от изненада и уплаха.

— Дръж си ръката върху игловия пистолет — прошепна й Теремон. — Но не го вади и дори и не помисляй да правиш опит да го използваш. Прекалено много са.

Няколко непознати сега вървяха бавно към тях, шест или седем яки мъже. Теремон ги наблюдаваше неподвижен. Той знаеше, че няма как да избегне тази среща… нямаха никакви шансове да се измъкнат обратно през този лабиринт от остри като нож ламарини, през който току-що се бяха проврели. Двамата със Сифера бяха попаднали в капана на откритото пространство между двете барикади. Не им оставаше нищо друго, освен да почакат и да видят какво ще се случи с надеждата, че тези хора са що-годе с разума си.

Един висок мъж с превити рамене и студени очи се приближи без да бърза към Теремон, докато двамата се озоваха почти нос в нос, и каза:

— Добре, приятелю. Това е Проверочен пункт. — Той подчерта думата ПРОВЕРОЧЕН по един особен начин.

— Проверочен пункт? — повтори Теремон хладно. — И какво проверявате?

— Не се прави на умник, защото ще излетиш от магистралата с главата надолу. Дяволски добре знаеш какво проверяваме. Не си създавай проблеми.

Високият даде знак на другите. Те се приближиха и започнаха да потупват дрехите на Теремон и Сифера. Теремон отблъсна гневно търсещите ръце.

— Пуснете ни да минем — каза той отсечено.

— Никой не минава оттук без да бъде претърсен.

— По чие нареждане?

— По мое нареждане. Ще се подчините ли, или ще трябва да ви принудим да го направите?

— Теремон… — прошепна Сифера неспокойно.

Той я отблъсна. В него се надигаше ярост.

Здравият разум му казваше, че би било глупаво да се съпротивлява, че те имат сериозно числено превъзходство, че високият мъж не говореше празни приказки, когато го предупреди, че ще си навлекат неприятности, ако откажат да бъдат обискирани.

Тези хора не приличаха точно на бандити. В думите на високия имаше нещо официално, сякаш това тук беше нещо като граница или може би митница. Какво търсеха те? Храна? Оръжие? Щяха ли да се опитат да им вземат игловите пистолети? По-добре да им дадем всичко, каквото носим, каза си Теремон, вместо да бъдем убити в един напразен и безразсъдно героичен опит да защитим правото си да преминем.

Но все пак… да бъде малтретиран по подобен начин… да бъде заставян да се подчини, на една свободна обществена магистрала…

Освен това те не можеха да си позволят да предадат игловите пистолети и запасите си от храна. До Амгандо оставаха още стотици километри.

— Предупреждавам ви — започна високият.

— И аз те предупреждавам, дръж си ръцете далеч от мен. Аз съм гражданин на Федерална република Саро, а това все още е път, открит за всички граждани, независимо какво се е случило. Вие нямате никаква власт над мен.

— Говори като професор — рече един от мъжете през смях. — Държи речи за правата си и тям подобни.

Високият сви рамене.

— Ние вече си имаме професор тук. Не ни трябват повече. И май стигат толкова приказки. Хванете ги и ги подложете на Претърсване. От глава до пети.

— Пус… не… те… ме…

Теремон усети как някой го сграбчва за ръката. Той вдигна бързо юмрук и го стовари в нечии ребра. Всичко това му се струваше много познато: още една схватка, още един побой. Но беше твърдо решен да се бие. Миг по-късно го удариха в лицето, някой го хвана за лакътя, после чу яростните и уплашени викове на Сифера. Той се опита да се изтръгне, нанесе втори удар, бе ударен за втори път, наведе се надолу, извъртя се, стовари силно юмрука в лицето…

— Хей, почакайте малко? — един нов глас. — Спрете! Бутела, остави този човек! Фриднор! Талпин! Пуснете го!

ПОЗНАТ глас.

Но чий?

Претърсвачите отстъпиха назад. Теремон се помъчи да запази равновесие и залитайки леко, той погледна към новодошлия.

Видя пред себе си един усмихнат, строен и интелигентен на вид мъж, блестящите му проницателни очи надзъртаха от едно изцапано с кал лице…

Той познаваше този човек, да.

— БИЙНИ!

— Теремон! Сифера!