Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (66)

Глава VI

Когато Мак стигна до най-високата облачна планина, той съзря право пред себе си големи бисерни врати, които бавно се завъртяха на златните си панти, когато приближи. Той влезе и се намери в пищна градина, в която всички дървета и храсти даваха добър плод и никъде не се виждаше ни гол охлюв, ни друга зловредна гадина. После към Мак с бързи крачки се приближи един висок мъж с брада и бяла роба, комуто Мак се поклони ниско и каза:

— Здравей, Господи.

Мъжът се втурна и му помогна да се изправи с думите:

— Не, не, не ми се покланяй, аз не съм Господ. Боя се, че не може да дойде да говори с теб точно в този момент, както би искал, но изпрати мен, Своя слуга, да ти кажа, че Е решил да отмени присъдата на Ананке и да обяви теб за истинския победител в състезанието.

— Мен ли? — извика Мак. — Но с какво съм заслужил тази чест?

— Не съм информиран за подробностите — каза мъжът с брадата. — Но така или иначе, не е нищо лично. Просто е взето решение да прехвърлим отговорността за делата на света в ръцете на обикновените мошеници и на хората, които си заслужават това, което са. Старите богове се опитаха да управляват света и се провалиха, Господ и дяволът също опитаха и не успяха, Законът пробва и също не успя, Здравият разум беше недостатъчен, дори и Хаосът се оказа недостатъчен. Това е ерата на обикновения човек. Твоите простички, егоистични действия, Мак, извършени за твоя собствена угода, но със слабата надежда, че ще послужат за изпълнението на някоя по-благородна цел, трябва да бъдат обявени за истинския победил в това състезание, защото дори този лек идеализъм в подбудите ти е много по-убедителен, отколкото всички онези велики и далеч по-сложни идеи.

Мак мълчеше поразен.

— Аз, да управлявам нещата по света? Не, невъзможно е, не искам въобще да го слушам. Честно казано, звучи ми като светотатство.

— Бог съществува в светотатството, както дяволът — в набожността.

— Гледай сега — каза Мак — мисля, че е най-добре да обсъдя този въпрос лично с Господ.

— Ех, ако можеше да стане това! — каза тъжно мъжът. — Но Единият Бог не бива нито да бъде виждан, нито да се говори с него тук, в Рая. Ние сме Го търсили, но Той просто не е Тук. Изглежда Се е Самоотстранил. Дори има такива, които твърдят, че никога не Е съществувал, а ние, разбира се, нямаме снимки, с които да докажем обратното. Но в легендите ни се казва, че някога Е съществувал и че ангелите често Го посещавали и се къпели в Неговото благоволение. Той им говорел, че Раят и Адът били в подробностите. Никой обаче не разбирал думите Му. Казвал им, че както е долу, така е и горе. И никой не го разбирал, докато и в самия рай не започнали да се появяват бордеи и престъпност.

— Престъпност в Рая ли? — викна Мак. — Не мога да повярвам.

— Направо ще се изумиш, ако научиш какво става тук. И точно някъде по това време Той най-внезапно заявил на всеослушание, че въобще не Бил никакъв Бог, не онзи големия, вездесъщия и неприсъстващия, не, само Го замествал, защото самият Господ Бог имал друга работа. Но всички се чудели каква ли ще е тази работа. Някои подозирали, че е започнал всичко отново, но в друго пространство и време, и този път опростявал нещата така, че да свършат работа. И се постигнало всеобщо съгласие, че Бог е останал недоволен от това как вървят работите във Вселената, макар че бидейки възпитан човек, никога думица не Е обелил по въпроса. Може би „вменил“ би била по-подходяща дума за това.

Мак гледаше втренчено мъжа с брадата и бялата роба и изведнъж изтърси:

— Всъщност ти си Господ Бог, нали?

— Е, да, в известен смисъл. Какво има?

— А, нищо — отвърна Мак.

— Разочарован си, нали? — попита Господ. — Очаквал си Някой Друг.

— Не, ни най-малко.

— Знам какво си мислиш. Но запомни, аз съм всеведущ. Това е едно от качествата ми.

— Знам. Както и всемогъщ.

— Ами, да, и това. Но най-добре да оставим тази сила в покой. Истинската задача на Бога е да устоява на собственото си всемогъщество и да отказва да бъде зависим от него.

— Зависим от всемогъществото ли? Как е възможно такова нещо?

— Всемогъществото е огромна пречка, когато се комбинира с всеведение и състрадание. Винаги съществува изкушението да се намесиш на сраната на доброто, да поправиш някое зло.

— Е, и защо да не го правиш?

— Ако поставя всемогъществото си в полза на всеведението си, ще се получи една вселена, която действа като часовников механизъм. Няма да съществува свободна воля. И никой няма да изпита последствията от деянията си. Все ще трябва да се грижа да не би някое врабче да падне от небето, никой да не загива при катастрофи, нито една кошута да не загине от лапите на леопард, нито един човек да не остане гладен, гол и бос, да не умира преждевременно или защо наистина да не отида докрай и да не ги направя безсмъртни?

— Добре ми звучи — каза Мак.

— Защото не си се замислял за това досега. Представи си, че всичко, което е било, продължава да съществува. Всички те, с техните претенции, необходимости, желания. И те всички трябва да бъдат задоволявани. А, разбира се, трябва да се свършат и някои други неща. Ако леопардът не може да изяде кошутата, значи трябва да му осигурим друга храна. Да го направим вегетарианец ли? Но какво те кара да си мислиш, че растенията не осъзнават, че ги изяждат и не страдат също тъй, както би страдал и ти самият, ако някой те изяждаше? Нали виждаш разклоненията? Ще трябва аз да върша всичко и непрекъснато да се намесвам. И животът на хората щеше да стане невъобразимо скучен, ако аз вършех всички важни неща вместо тях.

— Виждам, че има доста неща, за които трябва да мислиш — каза Мак. — Но нали си и Всеведущ. Това трябва да ти помага.

— Собственото ми всезнание ми казва да огранича всемогъществото си.

— Ами Доброто и Злото?

— Е, аз, разбира се, осъзнах, че те са извънредно важни, но така и не можах да разбера кое какво е. Всичко беше толкова сложно. Умишлено бях наложил този свой образ на по-низш-от-Бога. И макар че съм все още Бог, при това Единственият и Единосъщ, съм си запазил правото да бъда смирен. И имах правото да си дам нещо, заради което да мога да бъда смирен. Въпреки че притежавам всемогъщество и всеведение, аз се отрекох от тях. Чувствах като ненужно ограничение необходимостта да върша Добро през цялото време. Пък и понеже в онези дни бях всесведущ, знаех, че в крайна сметка Доброто и Злото са допълващи се и равнозначни. Не че това решаваше нещо. Но аз отказах да бъда възпиран от това. И си казах, че проблемът с всезнанието е, че никога не можеш да научиш нещо ново. А аз предпочитах да продължавам да научавам. Може би наистина съм знаел тайната причина, стояща зад всичко това. Но никога не допуснах да я науча. Повтарях си, че дори Господ има право на Свои тайни и има правото и задължението да не знае всичко.

— И аз какво трябваше да науча от всичко това? — попита Мак.

— Че си свободен също тъй, както съм и аз. Може да не е много, но все е нещо, нали?