Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (20)

Глава IV

— И така, какво ново? — попита Мак, веднага щом Фауст и Маргарита си тръгнаха.

— Големи новини, господарю — отвърна Базил. — Самият дож иска да ви види незабавно.

— А, така ли? — изненада се Мак. — Знаеш ли какво иска?

— Не ми каза — отвърна Базил — но се досещам.

— Сподели мислите си с мен, добри ми служителю, докато си среша косата и се измия.

Той се зае с това действие и се ядоса, че Мефистофел и вещиците не му бяха дали поне един кат чисто бельо.

— Та какъв е тоя Хенри Дандоло?

— Той е всяващ ужас старец — обясни Базил. — Като дож на Венеция, той е командир на една от най-мощните и дисциплинирани армии в целия християнски свят. Ние, кръстоносците, зависим от венецианците за транспорта и основните си стоки и те не пропускат да ни го напомнят. Самият Дандоло е сляп и доста крехък, понеже вече е над деветдесет. Той е в една преклонна възраст, когато повечето благородници с удоволствие биха си лежали на спокойствие в селските си къщи, докато слугите им носят подсладена овесена каша. Но не и Хенри Дандоло! Той е яздил по целия път от Европа и е бил видян на бойните линии при Сабо, където искал кръстоносците да изравнят със земята този горделив унгарски град, ако искат да си осигурят съдействието на Венеция за кръстоносния поход. Те така и направили, но със силно нежелание, защото започналото като свето дело начинание вече започвало да се изопачава и да се превръща в още един въпрос на покупко-продажба. Или поне така казват хората. Аз самият нямам мнение по този въпрос, докато не чуя вашето.

— Мъдро от твоя страна — Мак прокара пръсти през косата си.

— Вашите възможности при тази среща — додаде Базил — са многобройни.

— Без съмнение.

— Едно съюзяване на вашите интереси с тези на Венеция би могло да ви донесе несънувани богатства. Но, разбира се, съществува и другата страна на въпроса.

— И каква е тя? — попита Мак, понеже Базил извади камата си, изпробва острието й с върха на палеца си и леко я положи върху масата.

— А това, господарю, е един инструмент от превъзходна толедска стомана, който може да ви се види полезен, ако случайно интересите ви не са свързани с тези на Венеция.

Мак също изпробва острието на камата с върха на палеца си, защото така се правеше с всички оръжия по онова време. После плъзна камата в ръкава си с думите:

— Може да ми свърши работа, ако се наложи да изразявам мислите си по-точно.

Базил се усмихна раболепно и извика двама войници с факли, които тръгнаха напред и осветяваха пътя. Базил предложи да го придружи, но Мак отклони предложението, осъзнавайки, че е дошло време да се заеме, с работа. На този етап бе по-благоразумно да работи сам, защото не беше сигурен кога Базил ще си даде сметка, че интересите му въобще не съвпадат с неговите.

И така, той потегли. Докато вървеше през лагера, забеляза, че в него е настъпило голямо раздвижване. Насам-натам бягаха групи войници, а конници вестоносци препускаха нанякъде в галон. Бяха запалени много огньове и навсякъде цареше атмосфера на раздвижване като при голямо начинание.

Палатката на дожа представляваше голям павилион от бяла коприна, през която се процеждаше светлина. Самият дож седеше на малък стол до една маса. Пред него имаше поднос с необработени скъпоценни камъни. Хенри Дандоло ги галеше с пръсти. Беше огромен мъж, все още внушителен, въпреки напредналата си възраст. Но сега направо се губеше в брокатовите си одеяния. На главата си носеше малка кадифена шапка с ястребово венецианско перо, накривено под лекомислен ъгъл. Тясното му лице беше небръснато, а наболата му сива брада улавяше отблясъците от светлината на огъня. Имаше тънка, хлътнала уста със здраво стиснати устни, а очните му ябълки бяха млечносини и замъглени от глаукома^[1]. Той не вдигна очи, когато слугата обяви пристигането на Лорд Фауст, току-що дошъл от запад.

— Влез и седни, скъпи ми Фауст — каза Хенри Дандоло с боботещия си вибриращ глас на правилен немски, но със силен акцент. — Слугите са донесли вино, нали? Вземи си чаша, добри ми господине, и се чувствай като у дома си в скромните ми покои. Харесват ли ти такива дрънкулки? — махна с ръка той към подноса със скъпоценните камъни.

— Виждал съм от време на време — отвърна Мак, надвесен над подноса. — Но никога подобни. Тези са изключително лъскави и са очевидно първокласни образци.

— Рубинът е особено красив, нали? — Дандоло вдигна един скъпоценен камък с размера на гълъбово яйце и започна да повърти насам-натам. — Изпратен ми е в дар от Набаба^[2] на Таиробан. А този изумруд — пръстите му безпогрешно го напипаха — има необичаен за размера си блясък, не мислиш ли?

— Така е наистина — отвърна Мак. — Но се удивлявам, сър, че въпреки слепотата си, виждате качеството и отличителните белези на всеки камък. Или сте развили зрение и на пръстите си?

Дандоло се разсмя, груб басов грак, който накрая премина в суха кашлица.

— Очи на пръстите ли? Каква идея! И все пак понякога ми се струва вярно, защото пръстите ми тъй обичат да докосват красиви скъпоценни камъни, че са развили собствена способност да ги оценяват. Също така обичам и хубави материи, както е с всеки истински венецианец, и мога да ти кажа повече за стегнатостта на сплитките и тъканта, отколкото един фламандски тъкач. Но това са само старчески капризи. Имам нещо далеч по-ценно.

— И какво е то, сър?

— Погледни тук. — Старецът се пресегна назад и пръстите му напипаха и отвориха капака на голям дървен сандък. Той посегна и извади отвътре една невероятно изрисувана икона, положена върху богато надиплено кадифе.

— Знаеш ли какво е това? — попита Дандоло.

— Наистина не зная — каза Мак.

— Това е иконата на Свети Базил. Твърди се, че нейното притежаване безотказно осигурява постоянна сигурност и благоденствие на Константинопол. Знаеш ли защо ти я показвам?

— Не мога дори да си представя, господарю.

— Защото искам да занесеш съобщение на господаря си. Слушаш ли ме внимателно?

— Да — отвърна Мак, а мислите му се изпълниха с догадки.

— Кажи на Светия Отец в Рим, че плюя на него и на подлия му акт, с който ме отлъчи от църквата. Докато притежавам тази икона, нямам нужда от благословията му.

— Искате да му предам тези думи? — попита Мак.

— Дума по дума.

— Така и ще сторя, ако съдбата ме сблъска някога със Светия Отец.

— Не си играй с мен — каза Дандоло. — Макар и да го криеш, аз зная, че си негов пратеник.

— С най-дълбоко смирение моля да бъда разбран правилно — отвърна Мак. — Аз представлявам съвършено различни интереси.

— И значи не идваш от страна на Папата? Погледът на стареца беше толкова свиреп, че дори и Мак наистина да беше пратеник на Папата, мигновено щеше да го отрече.

— Категорично не! Точно обратното!

Старецът замълча, докато осмисли чутото.

— Точно обратното значи, а?

— Да, точно така!

— Но, кого представляваш ти? — настойчиво попита Дандоло.

— Сигурен съм, че ще можете да се досетите — отвърна Мак, решавайки да опита някоя от фаустовските заобикалки.

Дандоло се замисли.

— Разбрах! Трябва да си пратен от Зелената Брада Безбожника! Той е единственият, който няма свой представител тук!

Мак изобщо нямаше представа кой е Зелената брада, но реши да играе но тази свирка.

— Няма да кажа нито да, нито не — обади се той. — Но ако наистина представлявах въпросния Зелена Брада, какво щяхте да ми кажете да му предам?

— Кажи на Зелената брада, че приветстваме участието му в това велико дело и осъзнаваме уникалната роля, която може да изиграе единствено той.

— Той ще се зарадва като чуе това. Но какво по-точно?

— Трябва да започне атаката си срещу Варварския бряг след не повече от седмица. Ще можеш ли да му занесеш това съобщение навреме?

— Има много неща, които мога да направя — отвърна Мак. — Но първо трябва да зная защо.

— Причината трябва да е очевидна. Ако Зелената брада, който командва пиратите в Пелопонес, не възпре корсарите от Варварския бряг, те ще пъхнат прът в колелата на нашите планове.

— Да, наистина — каза Мак. — А какви са тези планове между другото?

— Плановете ни да завладеем Константинопол, разбира се. Ние, венецианците, използвахме морската си сила до краен предел, за да подпомогнем придвижването на франките до Азия. И ако нашите далматински воини бъдат подложени на пиратски нападения, боя се, че ще се окажем в особено затруднено положение.

Мак кимна и се усмихна, но вътрешно кипеше от вълнение. Значи Дандоло се готви да завладее Константинопол! И най-развихреното въображение не би представило този план като защита на града! Изглеждаше очевидно, че Дандоло трябва да изчезне и едва ли би имало по-подходящ момент за това от този, докато е насаме със стареца в неговата палатка и то по време, когато в лагера на франките е настъпило раздвижване. Мак изтегли ножа от ръкава си.

— Ти разбираш — каза Дандоло, галейки рубина, — че някога великият и вдъхващ страх Константинопол, сега е своя бледа сянка поради неумелото управление на глупавите си царе. Но ще спра дотук. Не, аз самият няма да царувам. Властта във Венеция ми стига! Но ще сложа свой човек на трона във Византия и ще дам заповеди да се върне старият блясък и величие на града. А когато се съюзят Константинопол и Венеция, целият свят ще замлъкне от изумление пред великия век на търговията, който ще последва, и възможностите, които ще се разкрият.

Мак се поколеба. Вече се бе приготвил да нанесе удара. Но думите на Дандоло предизвикаха в съзнанието му представата за един велик град, възвърнал прежното си величие, един град, застанал в предните редици на търговията и науките, място, което може да се окаже крайъгълен камък в историята на света.

— И каква религия ще изповядват гърците тогава? — попита Мак.

— Въпреки различията между мен и папата — отвърна Дандоло — аз съм добър християнин. Младият Алексий ми обеща най-тържествено, че ако получи властта, той ще върне своите поданици в святото лоно на Рим. Тогава Папата ще отмени отлъчването ми, какво говоря, може дори да ме канонизира, защото в наши времена още никой не е чувал за такъв невероятен подвиг на връщане на цял народ в лоното на църквата.

— Господарю! — извика Мак. — Намеренията ви наистина са свети и прекрасни! Разчитайте на мен да ви помогна с каквото мога!

Старецът протегна ръце и прегърна силно Мак. Той почувства острата му набола брада и топли солени сълзи, а Хенри Дандоло издигна глас във възхвала на Бога. Мак също се готвеше да каже някоя и друга дума в този смисъл, защото това нямаше да навреди, но в този миг в палатката се втурнаха войници.

— Господарю! — извикаха те. — Атаката започна! Вилардоин вече поведе войниците си срещу стените на града!

— Заведете ме на рамото място! — извика Дандоло. — Аз лично искам да се бия на страната на святото дело! Оръжието ми, бързо! Фауст, предай предложението ми на Зелената брада и пак ще си поговорим!

И с тези думи старецът излетя от палатката, носен на ръце от слугите си, като взе със себе си светата икона, но остави торбичката със скъпоценните камъни.

Мак остана в палатката, по чиито копринени стени играеха палави сенки и реши, че всичко се нарежда прекрасно. Той щеше да спаси Константинопол и да спечели от това, както и самият Хенри Дандоло. Но за всеки случай, ако нещата тръгнеха на зле… Мак намери малка платнена торбичка и си подбра няколко прекрасни скъпоценни камъка, после забърза навън в мрака.