Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (47)

Глава V

Тълпата бавно пълнеше театъра. И въпреки че салонът беше за триста души, хиляди се тълпяха да влязат вътре, привлечени насам от всички страни на кралството. Тези почитатели на театралното изкуство бяха облечени в най-хубавите си дрехи. И мъжете и жените носеха дълги наметала, понеже въздухът беше мразовит дори и в този хубав майски следобед. Публиката беше най-разнообразна. Имаше много благородници от двора, сред тях Лорд Салсбъри, Лорд Дънкирк, Лорд Корнуолис, Негово Височество Великият Екзекутор, и Лорд Фейвършам. Някои бяха дошли с жените си, други — с любовниците си, накипрени с диамантените си бижута, и най-младите от публиката, като например лорд Доувър, който бе само осемгодишен — с родителите си, гувернантките или какъвто бе случаят с виконт Делвил, — седемгодишен и болнав, със своите телохранители-доктори. Това бяха благородниците; но по-голямата част от публиката се състоеше от обикновени хора: най-крупните търговци на платове от Мийчинг Роу, високи, слаби аптекари от Пел Мели и Чийпсайд, ъгловати търговци на хранителни продукти от Пикадили, и още по-обикновени, от простолюдието — яки побойници, които бяха пребили някого, за да се снабдят с билет и не признаваха никого за господар, войници в отпуск от холандските войни с техните фантастични шапки с дълги пера и дълбоко изрязани ръкави. Не бяха малко и свещениците сред тълпата, които бяха дошли тук не да се забавляват, а с учена цел, защото се очакваше „Фауст“ да е сквернословна пиеса и те искаха да съберат от нея добър материал за неделните си проповеди. Те всички се тълпяха, бутаха се и се дърпаха един друг, плюеха, купуваха си портокали и малки торбички с бонбонки от прислужниците в театъра, които раздаваха такива дреболии и те всички зяпаха наоколо из салона, който беше кръгъл с по една редица ложи от всяка страна и издигната сцена, която се простираше чак до най-предните редици на публиката. Във веселия звън от гласове, които се преплитаха из залата, се чувстваше радостно оживление. „Здрасти, Хари!“, „А, ето го и Сафрън!“, „Виж, идват Мелизанда и Кадълс!“ и други подобни.

Входната такса за тези без покани беше три и половина пенса, понеже хората на Графа на Нотингам не правеха всичко това безплатно. Но всички си плащаха без колебание и нямаше протести от тази щедра, лекомислена тълпа, понеже този ден беше празник, а бъдещето бе несигурно, защото, ако Испанската армада дойдеше насам, както предричаха някои, и надделееше над морските сили на червенокосата кралица, парите им нямаше да струват и шепа трици. Ниско долу, близо до напалените осветителни факли, се бяха събрали правостоящите в най-хубавите си цветни клинове и многоцветни къси палтенца, за да си говорят, да гуляят и да подхвърлят закачки на актьорите.

Едуард Алейн излезе на сцената под бодрия звук на тръбите. Младият Уилиям Шекспир, вече пооплешивял, си отбеляза, с цел да го използва някога за в бъдеще, как бърборещите млади контета и техните заливащи се в силен смях дами утихнаха за миг. Напалените с магнезий и нафта лампи, бяха разположени в малки купички на края на триножниците със знамената. Наскоро бяха разположили адмантажа, старото сценично осветление, в меден съд, който вършеше добра работа в дните преди представлението. Над тях бяха пръснати искри и те се възпламениха и приковаха вниманието на публиката. Обоите в малкия оркестър подхванаха темата на „Фауст“.

Декорът на сцената представляваше град Витенберг от миналия век. Беше доста реалистичен, с изключение на това, че часовниковата кула Дракен, където по-късно Фауст щеше да се срещне с Духа на Земята, се бе навел доста опасно наляво, понеже сценичният декор се намираше все още в ранното си детство, а добрите подпори за декорите щяха да бъдат въведени едва в началото на осемнадесети век. Завесата се вдигна и последва едно дълго покашляне и прочистване на гърла, понеже сега бе сезонът на хремата и търкане на крака, покрити с многообразни тъкани, повечето от които очевидно доста грапави, единствените възможни в този век на прединдустриални занаяти. Грубата им повърхност бе изцяло отговорна за дразнещия шум, който издаваха, докато се търкаха напред-назад върху яйчените черупки, обелките от портокали и фъстъци, нахвърляни по пода в тези времена на чума, когато населението беше лудо за забавления и готово да плати за тях всякаква цена.

Мак се втурна закъснял в салона, точно когато представлението вече започваше и се плъзна по редицата, сипейки „извинете“ и „съжалявам“ и „ох, пардон“ наляво и надясно и седна на мястото си леко задъхан, с вълшебното огледало, сгушено на сигурно в кожения си калъф, мушнат под мишницата му. Маргарита вървеше след него и също седна с кикот на весело очакване.

— Досега не съм гледала пиеса — призна си тя. — Това като да си разказваме разни неща ли е?

— Почти същото — отвърна Мак. — Само дето хората изиграват тази история, вместо да я разказват.

— А понякога и двете — отбеляза седналият до тях мъж.

Мак се обърна. До него седеше мъж на средна възраст, със здраво набито тяло и червендалесто лице, пронизващи черни очи и с изражение на ястреб на интелигентното си лице.

— Фауст! — каза той.

— Да — отвърна другият. — А ти си един жалък самозванец.

— Шт — каза един кисел гласа от предната редица. — Не виждате ли, че представлението вече започна?

На сцената Едуард Алейн пристъпи напред, свали шапката си с широко вълнообразно движение и зае драматична поза.

— Ще обсъдим този въпрос по-късно — каза Мак.

— Шът! — повтори човекът пред тях.

Хорът на сцената бе свършил своята встъпителна реч. Едуард Алейн, великолепен в пурпурната си мантия и с позлатен кръст на врата, започна:

— Щом мрачната сянка на Земята, закопняла да види дъждовния лик на Орион…

— Няма какво да обсъждаме — обади се Фауст. — Просто веднага се изпарявай. Аз поемам нещата оттук нататък.

— Никакъв шанс — отвърна Мак. Разговорът им бе прекъснат в този миг от публиката, на която не й се слушаха ругатните, разменяни от двама нахалници.

— Млъквайте!

— Я им запушете устите!

— Натъпчи им го! И други подобни.

Фауст и Мак бяха принудени да замълчат, понеже никой от тях не искаше да се разгласява истината за нещата. И така те се гледаха ядно с ъгълчетата на очите си, докато Маргарита и Елена, седнали от двете страни на мъжете, ги тупаха леко по ръцете и им шепнеха да не се ядосват. А на сцената актьорите бяха стигнали до разговора на Фауст със седемте смъртни гряха, които останаха на сцената с цветните си костюми и печални лица и изчакаха излизането на сцената на няколко дявола.

Мак мислеше с невероятна скорост, като от една страна пресмяташе как беше минала играта дотук, а от друга — премисляше следващата си стъпка. Беше му пределно ясно, че тук имаше много повече за спечелване, а следователно и за изгубване, отколкото си бе мислил отначало, там някога в Краков, когато бе влязъл с взлом в жилището на Фауст и бе приел предложението на Мефистофел. Вярно, че сега истинският Фауст беше тук и претендираше за мястото си, но какво значение имаше това за Мак? Собствената му действителност беше по-важна за него, отколкото тази на Фауст и именно тази негова действителност го бе довела до положението да стане Фауст. Следователно този друг Фауст, на когото той бе отнел самоличността, не можеше да има никакви претенции към личността на Фауст.

И все пак щеше да е доста трудно. Трябваше да измисли начин как да се справи с тази ситуация, да се отърве от Фауст и да завърши започнатото. А ако оставеше истинския Фауст да го отстрани сега от играта, какво щеше да му остане тогава?

— Преимущество! Той имаше нужда от преимущество! Без съмнение това стоеше в основата на всяка военна стратегия — да разбереш кога си на задънено и да търсиш — Балансиращата сила.

И точно в този миг той се сети за вълшебното огледало на доктор Дий, чийто кожен калъф му убиваше под мишницата.

Той си спомни, че само като погледне във вълшебното огледало на доктора, щеше да надникне в бъдещето и така можеше да разбере изхода от тази среща между него и Фауст.

Той измъкна огледалото от калъфа, като прикри шума от действията си, стъпквайки една черупка от фъстък на пода и казвайки на Маргарита:

— Ужасно, в какъв вид са само тези места. Сега огледалото лежеше в скута му.

И тъкмо щеше да погледне в него, когато откъм сцената се чу експлозия и ярък блясък от адски искри. Мак беше виждал тази светлина и преди. Това беше Мефистофел, който се появяваше от нищото.

Високият, красив демон излезе от дима, пооправи вечерното си облекло, отиде до средата на сцената, надникна към публиката и, забелязвайки сред нея Мак, извика:

— Огледалото!

— В мене е! — отвърна му Мак. — Не се тревожи, тук е!

— Трябва да го унищожиш! — извика Мефистофел.

— Моля?

— Веднага го разкарай! Прокарали са ново правило! Ако погледнеш в него ще анулират цялото състезание, понеже състезателите не трябва да знаят предварително изхода от събитията! И целият резултат отива на кино, пардон, на театър.

В този момент хората от публиката вече бяха започнали да си шепнат несигурно и да поднасят напръсканите с парфюм кърпички до носовете си с мръсните си, напъхани в дантелени ръкавици ръце. По фъстъчените черупки на пода започнаха неспокойно да се търкат обувки от разнообразен материал и в този шум имаше нещо злокобно, някакъв допълнителен или недостатъчен шум, или пък и двете, някаква невероятна басова нотка на лудост, която щеше да изригне всеки миг и която ухото долавяше като възможност за страхотно и най-вероятно кърваво събитие, сгушено да чака на въображаемите криле, които са всъщност Сърцето на всеки човек и от което то скоро щеше да се роди.

Време е да се измъкваме от тълпата. Мак стана и започна да си пробива път към пътеката, най-добре е да се измъкне оттук колкото се може по-бързо, преди да се е случило нещо — понеже представата, че театрите са места, където се случват зловещи неща е идея, възникнала едновременно с появата на първия театър и може би именно това първо представление на „Доктор Фауст“ отново съживи легендата, че в театрите се случват странни и плашещи неща. Маргарита се бе хванала за пеша му и вървеше плътно след него, за да не се изгуби в тълпата, която бе започнала да гъмжи и да бушува зад гърба им. За паниката им имаше причина. Един от зрителите, не чак толкова простоват, колкото изглеждаше, бе преброил актьорите на сцената и бе видял, че броят им се различава от обявения в програмата актьорски състав. И като сподели тази информация с други зрители — „На сцената трябва да има седем дяволи, а аз преброих осем“ — през хората премина вълна на несигурност. На всички носове мигновено кацнаха дървените рамки на очилата им, които в този ден изобилстваха, понеже всички зрители непрекъснато поглеждаха в програмите си. Ами ако на сцената имаше повече дяволи, то поне един от тях трябваше да е истински. Не беше необходим чак Тома Аквински, за да се сетят за това. И всеки що-годе здравомислещ човек, който гледа на ситуацията непредубедено, можеше без ни най-малко съмнение да разбере, че високият слаб мъж, който се бе появил внезапно на сцената, повече приличаше на дявола от детските му сънища, отколкото актьорът в тази роля, с опърпаното си червено наметало и тесни обувки. И като видяха това, сред хората от публиката се надигна онова ужасно чувство, което нашепва тихо „давай да се омитаме оттук“ и всички наставаха и застъргаха по фъстъчените черупки с обувките си, докато препускаха към изходите.

Осем дявола. После се появи и девети. Защото именно тогава се появи един симпатичен на вид демон с лисиче лице, в официален костюм цвят слонова кост, с бели половинки от чорт и с наметнат на раменете тюркоазенозелен шал с нарисувана тибетски мандала. Като видя това, тълпата леко подлудя.

— Не хвърляй това огледало! Такова нещо все някога ще ти потрябва. Пък и ти е необходимо за състезанието!

— Не, не е така! — извика Мефистофел. — То е само една от многото възможности за избор, които има.

— Кой си ти, че да му казваш да не прави даден избор?

— Нищо такова не съм казал — възрази Мефистофел. — Само го съветвам да не гледа лично в него, понеже всяко предварително знание води до анулиране на състезанието и това ще бъде еднакво неприятно и за Мрака и за Светлината.

Публиката, потънала в суеверна мания от лавинообразното струпване на странни събития със зловещ привкус, започна да изпада в паника. Възрастни мъже захвърляха настрани кошниците на жените си, пълни с най-отбрани шунки, печено говеждо, свински флейки и разни други вкусотии, за да не им се пречкат по време на бягството им към най-близкия изход. Оркестърът напразно засвири весела мелодия. Останалото беше в три четвърти такт.