Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (43)

Глава I

Този облачен, но топъл 30 септември 1588 година, беше велик ден, защото Театър „Роуз“, в Саутарк отвори отново врати за театралната си публика с постановката „Доктор Фауст“ с Едуард Алейн в главната роля. Това бе не само една важна пиеса, като се имат предвид афишите, но и първата след затихването на вълната от чумна епидемия. Това й придаваше особена стойност и й осигуряваше пълен салон. Хората заприиждаха отрано, още преди съмване, дошли от всички страни на града, даже и извън него — от Греивслайнс, Суис Котидж и Хамутът Корт, от Шепърдс Мил и Рейндиърс Хед, от Баксби и Уелтъншър, придвижвайки се достолепно през непресекващия дъжд. Те прекосяваха Темза с лодки и пеша по моста Лондон Бридж, за да изчакат изсвирването на тръбата, която ще възвести началото на представлението.

Рано предния ден в кръчма „Удавникът“ в Лондон се срещнаха Мак и Мефистофел.

— Господа! — каза кръчмарят. — Не забелязах кога сте пристигнали!

— Защото тъкмо в това време се занасяше с прислужницата — му отговори Мефистофел.

— Не е вярно, господине! През цялото време съм бил зад бара, полирах месинговите лайсни и разговарях с госпожа Хенли, от която зависи насъщният ни.

— Е, и какво като не си ни видял да идваме? — запита Мефистофел ядосано. — Да не мислиш, че сме дошли от небето тук в тая долна кръчма?

— Ни най-малко, господарю! — заяви кръчмарят. — Не е необходимо магьосничество, за да дойдете дотук! Вратата е винаги отворена и аз съм вечно на вашите услуги! Какво да донеса на господата?

— Бутилка от най-доброто ти мозелско ще свърши работа — каза Мефистофел. — Какво мислите, докторе?

Мак беше зает със задачата да се окопити, защото преходът от Флоренция към Лондон бе доста бърз и дрехите, които Мефистофел му беше сменил насред полета, още не стояха удобно на гърба му. Но тъй като Мефистофел го насочваше с лакът да върви към едно сепаре, а кръчмарят го гледаше с отворена уста, той бе принуден бързо да възвърне красноречието си.

— Чудесен избор — одобри Мак. — А онова на тезгяха орлотански пай ли е?

— Съвсем вярно, господине — отговори кръчмарят.

— Тогава донеси ни няколко парчета и от него — каза Мак и хвърли един несигурен поглед към Мефистофел, защото не беше сигурен дали тази храна можеше да се включи в пътните разходи.

— Да, и половин самун от най-хубавия си бял хляб — усмихна се подкупващо Мефистофел. — Случайно доктор Джон Дий да е минавал насам тази сутрин?

— Още не, господине — отвърна кръчмарят. — Но без съмнение ще пристигне всеки момент, защото днес предлагаме любимото му ястие — пай с пушена змиорка и картофено пюре и той не би отминал подобен деликатес, пък и нали скоро ще заминава за кралския двор в Бохемия, или поне така твърди Госпожа Мълвата.

— А може би Госпожа Мълвата също ви е намекнала, че двамата с приятеля ми бързо кипваме, ако не получим дажбата си навреме.

— Ще се погрижа тази дажба да ви се донесе незабавно! — заяви кръчмарят. — Поли, я излез оттам и бързо донеси поръчката на тези господа!

И той забърза обратно към мястото си зад бара, а пачаврата, с която чистеше плота, висеше от задния му джоб и пляскаше по широката задница на панталоните му.

— Какво е това място? — попита Мак щом останаха сами. — И какво си направил с Маргарита?

— Оставих я в чакалнята си в Лимбо — отговори Мефистофел. — За задачата, която те очаква днес, не ти е необходимо женско присъствие. А що се отнася до това кое е това място, казвам ти, скъпи ми Фауст, че това е Лондон през 1588 — една изпълнена със събития година за Англия и за теб.

— За мене ли? — изуми се Мак. — Какви ги говориш?

— Това са годината и денят на премиерата на онази известна пиеса, базирана на историята на твоя живот. Говоря, разбира се, за „Трагическата история на доктор Фауст“, изпълнявана от актьорската трупа на Графа на Нотингам и с несравнимия Едуард Алейн в главната роля. Но ти сигурно си разбрал за това там, в Краков, по време на некромантските сеанси.

— О, да, разбира се — Мак винаги бе готов да наметне на раменете си мантията на познанието. — Известната пиеса за мен! И ти си ме довел тук, за да я видя! Колко мило от твоя страна, скъпи ми Мефистофел.

Мефистофел се намръщи.

— Не съм те довел толкова далеч, за да седиш сред публиката, да дъвчеш портокал и да ръкопляскаш на лъжите, дето ти ги разправя някакъв си поет. Има работа да вършим.

— Да, естествено — побърза да вметне Мак. — Не съм си и мислил другояче. И какво ще трябва да направя?

— Тихо — изсъска Мефистофел и замълча, защото Поли, прислужницата, бе пристигнала с парчетата орлотански пай, който всъщност бе правен с врабчета, пшеничения хляб, който се оказа овесен и мозелското, което си беше най-обикновено вино от Бордо. И все пак беше доста добро за една крайбрежна кръчма в паметната година на Испанската армада, по време на бушуващата в града чума и трийсетте хиляди испански ветерани на Дука на Гиза, разквартирувани в Швенинген, които се зъбеха и заплашваха, че ще пресекат Ла Манша. Мефистофел и Мак се заеха с яденето с прекрасен апетит. След известно време Мефистофел бутна чинията си настрани и каза:

— А сега ме слушай и внимавай в думите ми, Фауст, защото днес ще имаш важна работа.

— Целият съм слух — отвърна Мак — и горя от нетърпение да направя, каквото заповядаш.

— Автор на тази пиеса е Кристофър Марлоу — започна Мефистофел — и тази вечер той ще бъде сред публиката. След представлението — което ще има значителен успех — той ще се срещне с един човек и ще разговаря с него.

— Аха! — каза Мак, макар че не беше сигурен накъде ще изведе разговорът.

— Този човек — продължи Мефистофел — е Томас Уозлингъм, стар приятел на Марлоу. Бащата на Томас, Сър Франсис, е държавен секретар при Елизабет, Кралица на Англия, и освен това е началник на тайната й служба, която е натоварена със задачата да събира сведения за намеренията на отделните фракции и групировки в разтърсваната от войни Европа.

— Уозлингъм. Добре. Разбрах — Мак се хващаше като удавник за всяка информация, подадена от Мефистофел в тази негова многословна реч. — И какво искаш да направя с този човек? Побоят винаги ми е бил странично занимание и ти обещавам, че…

— Не, не — възропта Мефистофел — няма дори да докосваш Уолзинтъм. Слушай сега.

— Добре, слушам — въздъхна Мак.

— Уозлингъм ще помоли Марлоу да служи повторно в Тайната служба на баща му, както е правил през минали години. Марлоу ще се съгласи. И точно затова става дума. Това води до преждевременната смърт на Марлоу. Но в този случай, веднага след разговора между Марлоу и Уозлингъм, ти ще настигнеш Марлоу и ще го убедиш да се откаже.

— Добре, ще го убедя — каза Мак. — Този Марлоу бива ли го с оръжието? Защото си мисля, че ще по-добре да съм въоръжен за този случай! Да знаеш откъде бих могъл да си намеря една хубава тояга?

— Забрави тоягата — каза Мефистофел. — Досега никой не е успявал да убеди Кристофър Марлоу чрез сила, нито пък чрез силата на убеждението. Не, ти ще му демонстрираш какви ще бъдат последствията от неговата шпионска дейност за Уозлингъм.

— И какви ще са тези последствия?

— Точно след пет години, на 30 май 1593 година, Марлоу ще отиде в една страноприемница с Инграм Фрайзър, Робърт Поули и Никълъс Скерее. Той ще им представи доказателства за предателската им дейност в полза на Хенри Трети, крал на Франция, и ще ги призове да му дадат сведения против Краля и да се оставят на милостта на Тайния съвет. Ужасени от мисълта за подобно действие, тримата ще го хванат и ще го промушат смъртоносно и после ще обърнат работата така, сякаш Марлоу е нападнал единия от тях в пристъп на умопомрачение и онзи, притиснат от обстоятелствата, го убил случайно при самозащита. И така Англия, а и целият свят, ще загубят един от най-видните си поети и то само на двадесет и деветгодишна възраст, докато иначе, ако бе живял по-дълго, той можеше да създаде още много прекрасни пиеси и да изобличи преструвките на обикновената набожност.

— Разбирам — каза Мак. — Искаш тоя Марлоу да живее, така ли?

— О, не бих отишъл чак дотам, че да твърдя, че АЗ го искам — заобяснява Мефистофел. — Това е само едно предложение, само още една възможност за избор.

— Но ти подробно ми изложи плана, който трябва да следвам.

— Разбира се. Но само, ако искаш. Освен това би могъл да откраднеш вълшебното огледало от доктор Дий. Ти несъмнено си чувал за известния доктор Дий?

— Разбира се — потвърди Мак. — Но точно в този миг не мога точно да си спомня с какво се занимаваше.

— Доктор Дий е водещият некромант и магьосник в Англия, име, което се споменава само шепнешком, заедно с тези на Алберт Магнус и Корнелий Агрипа. Бил е помолен не от друг, а от самата кралица Елизабет, да направи хороскопа й, а тя е известна със строгостта си. Сега Дий заминава да живее в двора на Рудолф Втори от Бохемия. И ще вземе със себе си своето вълшебно огледало. Трябва някак си да му го вземеш.

— А за какво ми е то?

— О, може да го използваш, за да убедиш Марлоу да не работи като шпионин за Уозлингъм. Когато погледне в него, огледалото ще му покаже неговия кървав край, ако продължи по тази житейска пътека. И той ще промени намерението си, когато види собствената си смърт. Разбра ли всичко, което ти казах?

— Да, струва ми се — отговори Мак. — Но как ще взема това огледало от доктор Дий?

— Скъпи ми приятелю, не очаквай да свърша цялата работа вместо теб. Помоли го. А ако откаже, му дай това. — И Мефистофел извади от вътрешния джоб на наметалото си малък предмет, зави го в алена копринена кърпичка и го подаде на Мак. После стана и прибра плътно до тялото си черната си наметка.

— Е, сбогом, Фауст. Очаквам резултата от делата ти.

И той понечи да изчезне. Но Мак го хвана за ръкава.

— Какво има?

— Би ли бил така добър да уредиш сметката, ако така е угодно на Ваше демонско величество?

— Ти нямаш ли свои пари?

— Може да ми трябват. Човек не може да е сигурен какво точно ще му се случи при изпълнението на подобна задача.

Мефистофел презрително хвърли шепа монети на масата и пак понечи да изчезне. Но си спомни за правилата на благоприличието, излезе от кръчмата и намери една близка задънена улица, където изчезването му нямаше да бъде забелязано.

Мак сложи завития в коприната предмет в джоба си, без да го погледне, после отброи точната сума от парите, оставени от Мефистофел, прибра останалите, попита къде се намира къщата на доктор Дий и тръгна.

От съседното сепаре се надигна прегърбена фигура, седнала зад високата преграда, скрита от погледите на Мак и Мефистофел. Това беше млад мъж с лисиче лице, облечен със скъпи одежди в яркочервено и зелено и наметнат с голям избелен рюш. Аззи, понеже това беше той, замислено забарабани с пръсти по дъбовата маса и дългата му горна устна се надигна в безрадостна усмивка.

Той бе проследил Мефистофел тайно, горящ от желание да се добере до причината за мистериозното поведение на демона. Значи това бил намислил той! Да мами! Трябваше да има някакъв начин, по който Аззи да извлече изгода от тази информация. Той се замисли за миг и реши, че е намерил изход от ситуацията.

И той моментално изчезна от кръчмата, преди изненаданият кръчмар да успее да му поднесе сметката. Нека суеверният глупак да хвърли вината на марлоувския Фауст. Аззи имаше дяволска работа. Той бързо се издигна към звездната вие, на път към духовните селения, където щеше да предаде една много интересна информация на своя позната — издигната вещица.