Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (46)

Глава IV

Мак се приближаваше към лондонската къща на доктор Дий. Той каза:

— Сигурна ли си, че сега не бъркаш?

— Така мисля — отвърна Маргарита. — Но не ми харесва.

— Забрави това сега. Само прави, каквото ти казах. Ще стане, повярвай ми.

Маргарита изглеждаше нещастна, но доста хубава. Кестенявата й коса блестеше. Тя бе успяла да се поосвежи, след като Мефистофел я доведе тук при Мак. Дори и роклята й, от зелено димитено^[1] платно на капки, беше нова и блестяща. Мак се бе погрижил да изглежда възможно най-добре.

Той се приближи към вратата на странна изгърбена стара къща, с капаци на прозорците, благодарение на които приличаше на спяща котка. Беше една крайно неприятна част на Лондон. От двете страни на улицата се намираха тъмните централи на предприятия със съмнителен бизнес, защото това бе известният с черната си слава квартал Тортингам, който малко по-късно щеше да бъде предаден в ръцете на цяло стълпотворение от джебчии, изнудвачи, мошеници и разнообразни измамници. Това бе мястото, където известният доктор Дий си бе свил гнезденце. Доктор Дий, висок и ъгловат, седеше в дневната си, загърнат в робата си на учен и разглеждаше древна книга с любопитни, забравени знания. Той спря и вдигна очи.

— Кели! — извика той.

От другата страна на стаята един нисък широкоплещест мъж вдигна поглед от едно объркано кълбо прежда, което се мъчеше да разплете. Едуард Кели — средно необикновен ирландец от графство Лимърик — с очи на ясновидец и с нахлупена плътно на главата му кожена шапка — вдигна вежда.

— Да? — попита той.

— Имам предчувствие, че по стълбите се качва някой.

— Да отида ли да видя кой е?

— Първо се опитай да прогнозираш, защото и аз си имам едно-две неприятни усещания.

Кели се пресегна през масата и сложи пред себе си чаша вода. Той набръчка повърхността на водата с наплюнчен палец и се загледа внимателно в нея. В завихрените дълбини на чашата видя да се разгъват странни фигури, зърна формите и образите на удавени неща и многоцветните, извиващи се на всички страни, линии на много души, не по-разбираеми от многобройни сплетени струйки дим. Той чу и звуци, защото дарбата му започваше действието си така. И той погледна във водата и видя в нея един мъж и едно момиче. А около тях, видим единствено за неговите очи, потрепваше ореол от тайнствени събития.

— Към вратата се приближават двама — каза той на Дий. — Те са странна двойка, макар че не е лесно да се каже откъде идва тази особеност. Мъжът е висок и русокос, а жената — кестенява и красива. Изглеждат доста прилично.

— Щом ти изглеждат прилични — ще ги приемем — каза Дий. — Просто ме обзеха определени чувства.

— Защо ме питаш тогава? — каза Кели. — Защо не погледна във вълшебното си огледало, за да разбереш всичко за тях?

— Огледалото е в другата стая — отвърна Дий. — И въобще не разбирам защо се ядоса толкова?

— Аз ли съм се ядосал? — намръщи се Кели. — Защо мислиш, че съм се ядосал.

— Ами, изглеждаш ядосан.

— Защо ще изглеждам ядосан — попита Кели — когато нямам от какво да се оплача? Не дойдох ли с теб и с шантавия ти цирк из цяла Европа? Не съм ли гвоздеят в забавната ти програма? И не върша ли цялата ти работа, за да ти остава цялата необходима енергия, та да можеш по-пълно да се наслаждаваш на резултатите?

— Хайде сега, Едуард — каза умиротворително Дий. — И преди сме говорили за това. Иди и посрещни гостите.

И така, мърморейки недоволно под сурдинка, Кели отиде да отвори. Слугата все го нямаше, когато трябваше да се свърши нещо такова. Не му беше нужно никакво ясновидство, за да знае, че слугата седи в стаята си под лозницата и превързва старата си бойна рана, получена, когато се е бил под знамето на Черния принц или поне такива ги разправяше. Докато отиваше към вратата, Кели си мислеше за Ирландия. Ирландия — зелена и блатиста, с млади момичета, които минаваха край него на път към овчите си стада, пасящи покрай студеното, искрящо море. Той ядосано поклати глава. Спри словата си, Памет.

И отвори вратата.

— Здрасти — каза Мак. — Бихме искали да говорим с доктор Дий, ако нямате нищо против.

— За какво ви трябва докторът?

— Само той трябва да го чуе.

Кели сви рамене и ги поведе към хола.

— Казва, че било нещо важно и тайно — предаде той на доктор Дий.

Мак кимна на доктора и се усмихна:

— Искаме да купим вълшебното ви огледало — каза му той.

Докторът вдигна изненадано вежди:

— Да ви продам вълшебното си огледало? Господине, сигурно сте си загубили ума! Огледало, притежаващо свойствата и способността за предсказания, каквото е моето, не може да се продаде като чувал зоб. Това огледало е мое, скъпи ми господине, и е било обект на тайни копнежи сред кралските среди в цяла Европа. Кралят на Полша ми предложи срещу него цяло владение във Владивил, заедно със слугите и дивите глигани, а с него и титла на дук и за да подслади цялата сделка, добави и благоволението на красивата млада контеса на Радзивил, чиито заоблени съвършености са предизвиквали неспокойствие и брожения чак на запад до реката Везер. Отказах му със смях, един презрителен смях, скъпи ми господине, защото да ми се предлагат светски облаги срещу огледалото, с което виждам в невидимото и мога да предсказвам бъдещето, е все едно да се разменят трици срещу злато.

— Разбирам това — каза Мак. — Но идвам при вас с предложение, което не можете да отхвърлите.

— Не мога ли? Да чуем това ваше предложение.

Мак извади алената копринена кърпичка, дадена му от Мефистофел с все още завития в нея малък предмет. Историята не ни е оставила сведения за това какво е имало вътре, нито за точното му въздействие върху суетния и суеверен доктор Дий. Но едно е сигурно. Че само след някакви си десетина минути Мак и Маргарита излязоха от къщата на Дий и се запътиха към Саутарк с вълшебното огледало, мушнато под мишницата на Мак, пъхнато в кожено куфарче с подобна форма.