Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (18)

Глава II

Мак се помая още малко, преобръщайки отново всичко в съзнанието си, докато най-после реши, че е най-добре да се хваща на работа и тръгна. Скоро се намери на една огромна поляна в жълто и зелено, ширнала се до хоризонта. На половин миля пред него се намираха стръмните стени на Константинопол. Те бяха по-високи и по-масивни от всички, които бе виждал в Европа. По бойниците крачеха стражи в бронзови ризници и с конски опашки на ярките си шлемове. Долу, из полето, на около половин миля от стените, имаше опънати стотици палатки и множество огньове и въоръжени мъже. Встрани от тях стояха наредени каруци, а около тях — жени и деца. Колкото повече се приближаваше, Мак виждаше навсякъде издигнати укрепления и навсякъде ковачи ковяха върхове за стрели и остриета за пики. От други каруци се разтоварваха провизии, а от многобройните шатри се вееха разноцветни знамена, окачени върху забити пред тях пики. Очевидно това бяха жилищата на водачите на тази велика експедиция. Мак видя, че това е един истински пътуващ град, който може да се стегне и да отпътува във всеки един миг. И осъзна, че той трябва да се е движил почти ежедневно от мига, когато всички са излезли от Франкската империя.

Нямаше какво друго да прави, освен да се залавя за работа, и той тръгна към лагера. Докато приближаваше, край него в елегантен тръс преминаха няколко конници и техният водач вдигна облечената си в желязна ръкавица десница към Мак, който му махна в отговор. Сигурно го бяха сбъркали с някой от франките, понеже беше облечен в обичайните за стара Европа цветове — зелено, кафяво и черно, а не в ужасните коприни и сатени на приказния Изток. Той продължи и скоро мина край предните позиции, където войници, оставили настрани щитовете и пиките си, се бяха изтегнали на топлото слънце.

— Какви новини носиш от съвета? — подвикна му един от тях.

— Новините, които нося, не са за твоите уши — отвърна Мак, отхвърляйки подадената му възможност от страх да не го разкрият още в самото начало.

— Но Бонифасх Монфераски още ли е на срещата? Дори това вече би било знак за прогрес?

— Мога да ви кажа само следното — отвърна Мак. — Положението не се е променило особено в последните няколко часа.

— В такъв случай все още има възможност да се измъкнем достойно от това гнездо на мошеници — промърмори друг от войниците.

Мак продължи нататък. Най-после стигна до едно място, което му изглеждаше познато. Беше каруца с голямо покривало от едната страна, под което стояха наредени маси и столове, натрупани едно върху друго бурета, а на масите ядяха и пиеха мъже. Това беше кръчма на колела.

Благодарен на съдбата, че най-после може да се чувства като у дома си, Мак се приближи и седна на една свободна маса.

Появи се кръчмарят, и като осъзна в миг цялата пищност на одеждите, с които бяха натъкмили Мак в Кухнята на вещиците, той се поклони ниско и каза:

— Какво да ви донеса, господарю?

— От най-доброто вино — отвърна Мак, разбрал мигновено, че този негов вид може да му послужи добре на едно подобно място.

Кръчмарят наточи кана вино и се върна с нея.

— Не съм ви виждал преди, господине. Навярно наскоро сте се присъединили към великата ни група?

— Може и така да е — отвърна Мак. — Да не би ноздрите ми да надушват печено еленско?

— Така е. Господинът има чувствителен нос. Веднага ще ви донеса едно парченце. А между впрочем, господине, носите ли ни някакви новини от славния си господар?

— Какъв господар? — попита Мак, понеже заобикалките на кръчмаря го караха да се чуди за смисъла на думите му, ако изобщо имаше такъв.

— Просто предположих, господине, че такъв важен господар като вас несъмнено ще служи на някой още по-велик от него; защото е речено, че всички неща служат на по-висши от тях на този свят, като виланът^[1] на господаря си или пък волът на орача, свещеникът на Господа и така нататък, та дори сред божите среди правилото е все същото.

— Единствено прозорливостта ти надвишава твоето красноречие — изкоментира Мак, силно подкрепен от виното.

— Милорд, мога ли да попитам за името ви?

— Аз съм Йохан Фауст.

— И сте изминали целия този път, за да дойдете при нас?

— Да, попътувах доста — съгласи се Мак.

— И кажете ми, господарю, на кого служите?

Останалите в кръчмата се бяха навели настрани, надавайки ухо да доловят отговора. Но Мак само се усмихна и отвърна:

— Моментът не достоен за подобен отговор.

— Не можете ли поне да ни намекнете? — Въпросът беше зададен основателно, тъй като около кръчмаря и Мак, които си приказваха тъй сладко, вече се бе насъбрала малка тълпа.

Кръчмарят поприсви око и каза:

— Обзалагам се, че сте агент на венецианския съвет, който иска да намери и поучи тщеславния Хенри Дандоло, дож на Венеция.

Мак сви рамене.

— Не — извика друг — той не е човек на венецианците. Не виждаш ли това изражение на горда набожност на лицето му и как ръцете му непрестанно търсят ръкавите на дрехата, сякаш носи монашеско расо? Обзалагам се, че е преоблечен монах, изпратен от Инокентий Трети, нашия свят Папа, който организира този свещен кръстоносен поход, а сега е разпънат на кръст от машинациите на проклетия Хенри Дандоло.

Всички се загледаха в Мак, който само каза:

— Не бих нито потвърдил, нито отрекъл. Един войник от групата заяви:

— Твърдото му държане и лаконични отговори показват, че е войник. Без съмнение той идва от страна на Филип Швабски, немногословен войн, въпреки многобройните деяния, които призовават небесата за отплата. Хващам се на бас, че носи предложение кой да стане владетел на Константинопол, когато досегашният владетел, упоритият и неудобен Алексий Трети, бъде ослепен и пратен да проси милостиня покрай кофите на някога великия си град.

Мак не издаде нито с дума политическите си пристрастия. Разговорите по въпроса, кого представлява той, не стихваха дълго, понеже нямаше никакво съмнение, че е тук от нечие име. Кръчмарят не искаше да приеме нито стотинка за храната и виното. В замяна на това помоли Мак да си спомни за него при следващото събиране на съвета, когато се решава въпросът за употребата на алкохол в кръстоносната армия. И когато Мак се приготви да си тръгва, край него се изправи един нисък, закръглен, добре облечен млад мъж в чиновническосиви одежди, представи му се като Базил от Гент и поиска позволение да помогне на Мак с мястото за нощуване, понеже той очевидно досега не беше успял да си намери.

И така, те тръгнаха заедно към яркожълтата двойна палатка, с развените пред нея знамена с гербове, понеже това беше местонахождението на Началник щаба на армията. Покрай входа се мотаеха безделници, но Базил ги разгони с думите:

— Сторете път на Йохан Фауст, наш гост от Франкската държава, който още не е обявил нито произхода си, нито пък принадлежността.

Началник щабът беше впечатлен и без да задава повече въпроси, отпусна на Мак една опъната на високо палатка, малко встрани от останалите, понеже той не бе обявил обвързаността си с нито една от фракциите. Базил, който очевидно се бе самообявил за слуга и момче за всичко на все още неизяснилата важността си особа на Мак, избърза напред, за да се увери, че всичко е готово за посрещането му. Когато Мак пристигна в новото си жилище, видя, че го чака сложена маса със студено пиле, бутилка вино и половин самун хубав пшеничен хляб. Мак нямаше нищо против един втори обяд, въпреки че кръчмарят беше щедър с виното и еленското месо и той започна да нагъва, слушайки коментара на Базил по злободневни въпроси.

— Всички са съгласни — каза Базил — че Хенри Дандоло, дожът на Венеция, превърна един религиозен поход в чиста търговия, което може да се тълкува и като преимущество и като недостатък, в зависимост от това кое считаме за по-важно — религията или търговията. — И той настойчиво загледа Мак, за да прецени накъде клонят собствените му пристрастия. Но Мак само махна с кълката в ръката си и отхапа нова хапка от хляба.

— Папа Инокентий Трети — продължи Базил — е свят човек, обладан от едничкото желание да освободи Ерусалим от сарацините. Но дали и неговите мотиви не са подозрителни поради силното му желание да подчини гръцките християни на Рим?

— Интересна мисъл — каза Мак, който тъкмо свърши с хляба и начена чиния сиропирани сладкиши, които видя на масата.

— Остава и въпросът с Алексий Четвърти, както го наричат понякога, макар че засега той няма още царство, син на детронирания Исак Втори Ангелус. Казват, че е обещал да остави Константинопол под римско владичество, ако стане крал. Така че, той е на страната на набожността, макар и главната му подкрепа да идва от страна на Филип Швабски, противник на Папската власт, буен мъж с амбиции толкова големи, колкото е малко кралството му.

— Разбирам какво имаш предвид — обади се Мак, макар че всъщност разбираше твърде малко от цялата тирада.

— И накрая не трябва да се забравя позицията на Вилардоин, водача на военната експедиция, мъж едновременно страховит и уважаван, почитащ религията, без да е ревностен вярващ. Добър човек, може да се каже. И все пак Вилардоин е известен с изключително плитките си политически интереси и пълното си безразличие към търговията. Интересува се единствено от звъна на препречени оръжия. Той ли е човекът, който ни трябва за водач?

Мак обърса устата си и се огледа къде може да подремне. Незаменимият му слуга вече му бе осигурил хубаво легло с грейка и набухната възглавница. Мак стана и тръгна натам.

— Милорд, аз съм вашият човек — каза Базил. — Няма ли да ми се доверите и да ми кажете чии интереси защитавате и кому носите съобщение? Ще се боря за вас и ще защитавам вашите интереси, господарю. Но само ми кажете какви са те.

Ех, само Мак да имаше какво да каже, защото усещаше, че се нуждае от хора на своя страна в това разтърсвано от раздори място. Но засега още не знаеше кои са по-силните, нито на коя страна е правдата, нито пък какво да направи за бъдещия прогрес на човечеството и за запазването на Константинопол.

— Добър слуга си ти — само каза Мак — и ще получиш отплата за това, когато му дойде времето. Вярвай ми, ти ще си първият, който ще разбере какви са моите пристрастия. А засега върви из лагера да видиш какви слухове се носят и се върни при мене след час-два.

— Тръгвам! — каза Базил и излезе. Мак се изпъна и заспа почти мигновено.