Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (36)

Глава V

Мак последва слугата до палата на Медичите, който се намираше в малък, скъп квартал от дворци, близо до река Арно. Беше много хубав, с бели мраморни колони и атическа веранда. Вратите бяха от лакиран махагон, богато украсени с дърворезби, по начина, въведен от Дамияно Прокълнатия. Пред вратата стояха слуги в двуредни костюми и двойни бели ризи с жабо, по най-новата неаполитанска мода. Те погледнаха Мак с ъгълчето на очите си, понеже облеклото му (ежедневно и непретенциозно) не изглеждаше и наполовина така добре, както му стоеше в самата сърцевина на илюзиите — пазара. Но го пуснаха да влезе след горещата молба на стария слуга.

Като плачеше и кършеше ръце, слугата го поведе по тихи коридори с маслени картини по стените чак до една голяма врата от палисандрово дърво в другия край. Слугата почука, за да извести за пристигането си, отвори вратата и Мак влезе в една стая, която би направила чест дори на крал.

По стените висяха прекрасни картини, а по ъгловите масички тук-там бяха пръснати малки скулптури. На пода имаше богат персийски килим, а над главите им висеше кристален полилей, от който се лееше жълта светлина. — Прозорците бяха скрити зад тежки завеси и през тях не се процеждаше нито лъч дневна светлина. Във въздуха се носеше мирис на сяра и болест, на вино и хленч, на фиести върху масата и на мръсотии на пода под нея, където лежаха кучета и гризяха кокали.

В средата на стаята се извисяваше легло — голямо, високо, покрито с великолепна дърворезба и щедър балдахин. Около леглото и по масите бяха наредени високи восъчни свещи. В камината потрепваше и мъждукаше тъмночервен огън.

— Кой е там? — попита Лоренцо ди Медичи.

Лоренцо лежеше добре завит в леглото и всичките седемдесет години му личаха до една, че и някоя и друга отгоре. Воднянката бе изпила живителните му сили. Към Мак бе обърнато едно дебело, подпухнало сиво лице. Оттам надничаха умни малки очи, които се мъчеха да сключат сделка със смъртта и да останат живи още малко, но, разбира се, с класа, защото той беше Лоренцо ди Медичи. Беше облечен в дълга памучна нощница, бродирана с еднорози, а под брадичката му с дантелени връзки бе завързана малка черна нощна шапчица. Кожата на лицето му, там, където бе останала още малко неподпухнала от загниване плът, висеше отпусната назад към костите, които изпъкваха ясно отдолу. Устните му, червени някога, в дните, когато един Пана от Медичите сериозно бе намислил да обяви уникалното съществуване на Бог на Медичите, сега бяха съсухрени от вкуса на житейската горчилка в продължение на толкова много години. Една артерия пулсираше на врата му, сякаш се чудеше защо още не се е пръснала както другите. Поразените от парализа пръсти на лявата му ръка, потрепваха едва едва.

— Аз съм доктор Фауст — каза Мак. — И какъв е проблемът?

— Аз — каза Медичи с глас, който, макар и да бе само сянка на предишната си сила, беше достатъчен да наелектризира прашинките по полилея — съм най-богатият човек на света.

Ама че встъпително изречение беше това, но Мак въобще не се поддаде.

— А аз — каза той — съм най-скъпият доктор на света. Какво прекрасно съвпадение, че се срещаме.

— Как предлагаш да ме лекуваш? — изръмжа Медичи с такава сила, че и личинките вътре в него спряха да го гризат от уважение.

Мак знаеше, че лечението е пределно просто. Само трябваше да извади флакончето, което му бе дал Мефистофел и да изсипе съдържанието му в гърлото на Медичи. Но нямаше намерение да даде на Лоренцо възможност да разбере това. Кой би платил цяло състояние за нещо толкова просто, като една глътка еликсир? Не, съдържанието на флакончето може и наистина да бъде последната стъпка, но както е казал Гален, а и други освен него, процедурата стои в самата непоклатима същност на нещата. И тя трябваше да бъде внушителна.

— Първо ще ни трябва златна ваничка — каза Мак. — Само от двайсет и четирикаратово злато.

Беше му дошло наум, че няма да е зле да си има една златна ваничка за всеки случай, ако нещата не тръгнеха добре. Смешно за какви неща си мисли човек по време на криза.

— Погрижи се за това — каза Медичи на слугата.

Слугите се разтичаха насам-натам. Трябваше да почака малко, докато открият ключа за килера със златната посуда.

Слугите донесоха златната ваничка, както и алхимическия комплект с инструменти, който Мак поиска. Това не бе никак трудно да се намери, понеже Лоренцо, който събираше какви ли не неща, имаше цяла стая такива инструменти и то — последна мода. Само алембикът — от искрящо стъкло и полиран бронз — беше вече внушителна гледка. А пещта му можеше да прави такива чудеса на калибрирането, че беше цяло чудо как Медичи не се е самоизлекувал още с помощта на всички тия натрупани боклуци и с взето на заем познание.

Мак нареди епруветките и спиртниците си и тъкмо щеше да започва, когато на врата се чу силно почукване. Вратата се отвори със замах и вътре, крачейки бързо, влезе най-известният калугер на света, Фра Джироламо Савонарола.

Висок и призрачен беше този монах, за когото говореше цяла Италия. Той спря пламтящия си поглед на Медичи и каза:

— Казаха, че сте ме викали за нещо.

— Да, братко — каза Медичи. — Зная, че между нас съществуват известни различия, но аз мисля, че двамата с теб ще можем да застанем на една страна в името на идеята за Свободна Италия, сигурна валута и некорумпирана Църква. Искам да се изповядам и да получа прошка.

— Ще го изпълня с радост — Савонарола извади изпод расото си един пергамент — ако подпишете този документ тук, с който оставяте всичките си ценности и пари на организацията с идеална цел, която съм основал и която ще се погрижи те да бъдат раздадени на бедните.

И той тикна пергамента пред влажните очи на Медичи с пъргавина, която човек не можеше да очаква от слабото му, трескаво тяло; понеже монахът страдаше от зъбобол и досега не бе успял да се излекува с молитви.

Мокрите стари очи на Медичи се плъзнаха по ръкописа и се свиха подозрително.

— Искаш прекалено много, братко. Готов съм да дам едно добро дарение на Църквата, но имам роднини, за които трябва да се погрижа.

— Господ ще се погрижи — каза Савонарола.

— Не се обиждай, но не мисля така — възрази Медичи.

— Мисля, че сме почти готови с лекарството — обади се Мак, който видя, че започва да губи позиции от новодошлия.

— Подпиши пергамента! — извика Савонарола.

— Признай, че си грешник!

— Ще говоря с Бога в сърцето си, Джироламо! Но няма да ти кажа нищо!

— Аз съм монах — каза Савонарола.

— Ти си суетен и горделив — възрази Медичи.

— Върви по дяволите. Фауст! Лекарството!

Мак припряно извади флакона и се замъчи да го отпуши. Около гърлото му беше завита една от онези тънки телчици, които се отпушват толкова трудно, ако нямаш клещи. А в ония времена, когато дори колелото не е било стандартизирано, хората въобще нямали клещи. Медичи и Савонарола си крещяха един на друг. Слугите отстъпваха страхливо. Навън звъняха църковни камбани. Мак най-после успя да свали капачето на флакона и се обърна към Медичи.

Великолепният беше паднал възнак. Той лежеше неподвижен с увиснала челюст. Все още влажните, но вече слепи очи, над които започваше да се спуска млечна мъгла, бяха втренчени в нищото.

Медичи мъртъв? „О, не ми прави това“, изстена тихо Мак и като натисна отвора на флакона в устата на Медичи, той изля съдържанието. Но течността изтече навън невкусена. Великият мъж беше окончателно и безвъзвратно мъртъв.

Слугите мърмореха ядни ругатни, когато Мак се отдалечи заднишком от трупа на Медичи, а Савонарола стоеше от другата му страна и още крещеше с пискливия си глас. Мак се промуши през вратата и тръгна надолу по коридора към изхода.

Застана за миг на улицата, изпълнен с чувството, че е забравил нещо. По дяволите, златната ваничка! Обърна се, за да се върне за нея. Но вече беше късно. Тълпата го помете и го понесе надолу със смехове, викове, песни и молитви. Беше време да се горят предметите на суетата и всичко бе лудост.