Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (54)

Глава VI

Мак тъкмо подремваше в хотел „Дьо Вил“, когато някой грубо разтърси рамото му.

— Какво има? — стресна се той от съня си и видя пред себе си дребно лице с брада.

— Аз съм Ронир, джуджето.

— А, да — Мак седна и разтърка очи. — Да, изглежда наистина си ти. С какво мога да ти помогна?

— С нищо. Но ти нося новини. Илит ме помоли да дойда и да ти кажа, че не е успяла да накара кралицата да побърза. Някаква неразбория, свързана с времето, но не можах да запомня точно.

— Проклятие! — каза Мак. — Значи кралската каляска е тръгнала късно за онова свое злополучно бягство към Варен!

— Щом така казваш — сви рамене Ронир. — Понеже никой не си направи труд да осветли и мен по този въпрос.

Мак каза:

— Опитвам се да спася кралското семейство от залавяне. Но сега не знам какво бих могъл да направя, освен, ако не намеря кон.

— Кон ли? Че за какво ти е кон?

— За да стигна до Сен Менеулд, където е следващата ми възможност да променя съдбата на Луи XI и Мария-Антоанета.

— А защо не стигнеш дотам с магия? — попита Ронир и наля чаша вино на Мак.

— Не знам думите! — призна си Мак.

— Онзи, другият, сигурно ще ги знае.

— Кой е този другият?

— Дето му помогнах при Стикс.

— Да не говориш за Фауст?

— Ти го каза.

— Но той се опитва да се отърве от мен!

— Трудна работа тогава — каза Ронир. — Не го приемай лично. Помислих си, че като му помогна, ще навредя на един мой познат демон, който ме нае сега наскоро да му свърша нещо, а не ми плати. Джуджетата имат силна памет.

— И къси, твърди бради — добави Мак. — Проклятие! Сега как ще стигна до Сен Менеулд преди кралската карета?

— Трябва да излезеш оттук и да си намериш кон — отговори Ронир.

Мак го загледа втренчено:

— Мислиш, че е чак толкова просто, ли?

— Най-добре опитай — иначе наистина ще загазиш яко.

Мак кимна:

— Добре, добре. Тръгвам.

Малко по-късно Мак вече препускаше през една тъмна гора, на гърба на буен черен жребец. Той го бе отмъкнал от една конюшня, открита от Ронир пред Тюйлери, в името на Комитета за обществено спасение. И никой не бе пожелал да спори с него.

И така, той препускаше през тъмните горски пътеки, поздравявайки се за добрия си избор на кон. Но после чу зад себе си шум, обърна се и погледна, после пак се обърна напред и се прилепи към врата на коня. Да, животното наистина беше бързо, но не чак толкова, че да попречи на преследващия го конник да го настига неотстъпно.

Нищо не можеше да направи. Преследвачът му се изравни с него и той видя, че това е Фауст — черните краища на палтото му се вееха и плющяха, а цилиндърът на главата му се бе сплескал върху челото от насрещния вятър и той се усмихваше зловещо.

— И така, самозванецо, ето че се срещаме отново! — извика Фауст.

Те се носиха известно време един до друг. Мак трудно успяваше да се задържи на гърба на коня си, понеже препускането с такава скорост посред нощ, през гората, в близко съседство с друг конник, който ти крещи ругатни и обиди, не беше обичайно за него. Нито пък за самия Фауст. Но витенбергския магьосник се справяше добре, яздеше като маджарин, както казват, и освен това успяваше да задържи Елена на седлото зад себе си, а прекрасните й ръце го бяха обгърнали през кръста. Мак, разбира се, носеше Маргарита, която засега мълчеше, омагьосана от играта на лунната светлина и сенките. Ездачите бяха изравнени по тегло. Но Фауст му водеше по отношение на апломба.

— Откажи се от претенциите си в името на моето величие! — викаше гръмовито Фауст. — Защото спуснем ли се в този подвиг, скоро ще стане ясно, че само Фауст е способен да напише правилата на съдбата, която ще носи неговия духовен отпечатък и ще е най-добре разни такива дребни нещастници като тебе, да се разкарат от пътя ми, преди да съм се развъртял по магьоснически, както аз си знам, разбираш ли ме, момченце?

Думите на Фауст звучаха превзето и изборът му на жаргон от бъдещето също не бе особено сполучлив, но намеренията му бяха повече от ясни: „Разкарай се от пътя ми!“

— Сега вече не мога да се оттегля! — извика Мак. — Това е моята история!

— Как пък не! Аз съм единственият и изключителен Фауст! — извика Фауст и блясъкът в пламтящите му очи на върколак плашеше. Той приближи коня си съвсем близо до Мак и измъкна от вътрешния си джоб един дълъг около метър предмет, обсипан със скъпоценности и с блясък, който показваше, че това не е обикновен скиптър, както може би изглеждаше отстрани, а магически, откраднат, в този конкретен случай, от хан Кублай от самия Мак. Но сега магическият скиптър беше в ръцете на Фауст и тези ръце не познаваха пощада. От начина, по който Фауст държеше скиптъра, Мак разбра, че магьосникът някак е успял да увеличи силата му; а именно — когато го насочиш към някого и кажеш: „Бум!“, отсрещният бива унищожен напълно, така както това щяха да правят смъртоносните лъчи от една по-късна епоха.

Сблъсквайки се с такава огромна окултна унищожителна сила, Мак почти се отчая. В този миг той съзря наблизо една отчаяна възможност да отклони силата на магическия скиптър от себе си. И тази възможност му се яви под формата на огромен дъб. Мак внимателно изчисли движенията си и насочи коня си пред жребеца на Фауст. Фауст отклони коня си на другата страна с инстинктивно движение. Мак отскочи надясно, зад дървото, а Фауст се блъсна в дънера право с главата напред с такава сила, че дори Мак видя изгрелите пред очите на Фауст звезди, въпреки че бяха въображаеми. Мак чу как Маргарита възкликна съчувствено иззад гърба му. Докторът падна замаян на земята, подлуделият му кон се втурна нанякъде, а Мак препусна по пътя, който водеше към Сен Менеулд. Елена, спътница на храбри войни, скочи от коня в мига преди сблъсъка, претърколи се няколко пъти, стана и си оправи прическата. Изстрел от един магьосник или от хиляда кораба — за нея беше без значение. Човек трябва да е в най-добрата си форма при всякакви обстоятелства.