Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (58)

Глава X

Емил Друе, началник на пощенската станция на Сен Менеулд, седеше на стола до прозореца в спалнята си късно през нощта, все още очаквайки новини от Париж. Нощта бе хладна и тиха, желана промяна след вълнуващия ден. Пристигнаха такива новини от парижките комитети! И през целия ден преминаваха екипажи с благородници, запътили се към границата! Но Друе разсъждаваше практично. Мислеше си за това как ли ще повлияе идващата революция на пощенските услуги. По-рано същия ден той бе казал на жена си:

— Правителствата идват и си отиват, но който и да ги ръководи, те винаги ще имат нужда от надеждни пощенски услуги.

Но така ли беше наистина? Друе и колегите му се бяха потрудили здраво, за да може това да бъде вярно. Бяха усложнили съществуващата пощенска система по толкова много хитроумни начини, че новите служители въобще не можеха да я разберат. „Ще им трябваме, за да им я обясним.“ Но все още не беше напълно сигурен. Революциите са особено нещо…

Площадът под прозорците му беше потънал в лунна светлина. Дори и в този късен час насам-натам преминаваха хора. После той чу чаткане на конски копита, което отекваше в тъмните хълмове зад мократа, окъпана гора. И от мрака на гората се появи конник и навлезе в здрача на цивилизацията.

Гражданинът Мак, защото това беше той, скочи от коня си и здраво нахлупи революционерската си шапка. Огледа се внимателно на всички страни, очевидно без очакването да види кой знае какво, но все пак се изненада. Зад него в града влезе друг кон, но по-бавно. На него седеше Маргарита.

Мак спря коня под прозореца на господин Друе. И каза:

— Господин Друе, имам да ви покажа нещо, което може би ще ви заинтересува.

— А кой сте вие, господине? — попита Друе.

— Аз — отговори Мак — съм специален пратеник на Съвета в Париж. Трябва веднага да дойдете с мен.

Друе нахлузи дървеното си сабо, загърна се в дългото си тъмно пардесю и слезе долу.

— Къде ще ходим?

— Ще ви покажа. Маргарита, остани тук с конете.

Мак го поведе през селото, към другия му край, покрай изоставените конюшни, градското отходно място и хармана, докато най-накрая не излязоха при затънтения междуселски път през гората.

— Какво е това? — попита Друе.

— Това е задният път през Сен Менеулд — отговори Мак.

— Но скъпи ми господине, по този път не минава никой.

Мак беше съвсем наясно по този въпрос. Но той знаеше още, че точно в този момент голямата жълта каляска с краля и кралицата би трябвало да минава по главния път през Сен Менеулд. И като отведете Друе до този малко използван път, той се надяваше да отклони и най-малката възможност Друе да се приближи близо до краля, камо ли да го разпознае.

— Господине, но това е лудост — каза Друе. — Оттук не минава никой!

— Обикновено не — каза Мак. — Но тихо! Чувате ли тропот на копита, като че ли някой препуска отдалеч насам?

Друе се ослуша и Мак — заедно с него. Странно — как работи въображението на човека. Застанал в тишината, сред която не се долавяше друг звук освен шумоленето на вятъра преминаващ през нежните клонки на кестените и дъбовете над главите им, той бе готов да се закълне, че дочува далечен тропот на копита. Но, разбира се, това беше само въображение.

— Да, чувам — каза развълнувано Друе.

— Естествено, че чуваш — Мак се поздрави за хитрия план.

Но прекалено рано, както се оказа, защото звукът се усили, придружен от издайническо скърцане, което можеше да бъде единствено от ресорите на кралската каляска, които протестираха при всяко тръсване в дълбоко набраздения, изоран от колела на каруци, страничен път.

Дребните листенца блестяха на смътната лунна светлина. Друе гледаше като омагьосан, а звукът се усилваше непрекъснато. После се показа и самите карета, проблясваща на светлината. Тя се приближи към тях, но сега се движеше много бавно, заради завоите по пътя. Друе хвърли един поглед вътре, когато преминаваше край тях и се стресна от ужасно изумление при гледката вътре.

— Ваше Величество! — възкликна той.

— Какви ги дрънкаш? — измърмори Мак под сурдинка.

Каретата вече бе отминала.

— Видя ли го? — попита Друе. — Беше Крал Луи, ясно като бял ден. Помня, че го видях веднъж на кралската церемония в чест на пощенците от цяла Франция миналата година. И кралицата беше там!

— Сигурно е бил някой друг — каза Мак. — Днес много хора във Франция приличат на тях двамата.

— Казвам ти, че бяха те! — извика Друе. — Благодаря ти, гражданино, че ме доведе на този малко използван път. Трябва да се върна в селото и да дам тревога!

Той се обърна и тръгна. Мак не знаеше, какво точно се е случило, но знаеше, че този обрат на събитията се нуждае от незабавни действия. В джоба си той носеше торбичка с пясък — нещо, без което не тръгваше нито един опитен побойник. Друе се беше обърнал с гръб и Мак измъкна торбичката за връвта и я завъртя, като удари Друе по тила. Селянинът се свлече безшумно на покритата с мъх земя.

Само няколко мига по-късно се появи самотен конник с развяна зад гърба му алена мантия. Беше Мефистофел, който приличаше на Дявол от Ада, откъдето и да го погледнеш, качен на високия си черен кон с огнени очи.

— Видя ли как мина кралската карета? — извика той.

— Видях — отвърна Мак. — Те какво правеха тук?

— Отклоних ги — обясни гордо Мефистофел. — Отклоних ги от главния път напълно, така че да не ги види Друе. Нали обещах да ти помогна.

— Само обърка всичко още повече — възрази Мак. — Казах ти, че ще се оправя сам.

— Само се опитвах да помогна — разсърди се Мефистофел и изчезна с коня.

Мак се обърна към изпадналия в несвяст Друе. Изглежда щеше да остане така още известно време. Мак довлече тялото в шубраците и го покри с папратови клони. После се върна бързо при Маргарита и конете. Все още имаше една последна възможност да спаси кралското семейство. Мостът при Варен! И ако Друе останеше известно време така в безсъзнание в гората, той щеше да успее да остави моста отворен и да им помогне да избягат в Белгия!