Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (16)

Глава XVI

Лодката им се носеше по бавното течение. Той знаеше, че това трябва да е Флегетон. Течението се стесни, всичко наоколо притъмня и скоро вече не се виждаше никаква растителност, освен черните тополи и навяващите скръб полета с асфодел.

— Отиваме там — каза Фауст. Той гребеше почти през цялото време, откакто потеглиха. Успяваше да си помогне малко, благодарение на едно поддържащо заклинание, което му даваше по малко енергия при всеки натиск на греблото, нещо като допълнителен изкуствен мускул.

Флегетон ставаше все по-малка, докато се превърна в тесен канал. Беше се здрачило. Фауст разбра, че най-после са стигнали Стикс, но това, че бреговете внезапно се разтвориха и разкриха мрачна водна шир. В този момент преминаха покрай голяма табела, написана на няколко езика. Тя гласеше: „Река Стикс. Забранено за частни лодки“.

— Тук ще трябва да спрем — каза той на Маргарита. — Харон^[1] държи монопола по превоза през реката. Пък и нито един магьосник, независимо колко е умен и сръчен, не може да премине Стикс без чужда помощ. За тази цел му е необходимо да сключи сделка. Хайде, слез и да идем да намерим Харон.

— Но съществува ли наистина Харон? — попита Маргарита. — И това не противоречи ли на църковната догма?

— Ни най-малко — отвърна й Фауст. — Тези явления имат много малко общо с религията. Това са енергии, останали от предишни векове, които все още приемат определен вид и форма.

В този миг видяха през мрака на реката към тях да се задава лодка. Лодката приближи и той видя, че прилича малко на гемия и се движи благодарение на пет делфина, които я бутаха с носовете си откъм кърмата. Тя се носеше доста бързо по водата, понеже и няколко мъже с гребла, застанали в средата й, също подпомагаха движението й с гребла. Гемията беше стара, висока и нестабилна, а през филистрините се процеждаше жълта светлина от фенери и се чуваше музика и глъч от веселба.

— Ти пък кой си? — извика Харон и насочи гемията към лодката на Фауст. Той беше свъсен старец, слаб и жилав, с отдавна небръсната набола бяла брада и хлътнали в очните кухини очи, насред които блестяха черни зеници. Над костеливото му чело и възлест череп се вееше ореол от прошарена коса. Имаше голяма, крива уста с множество гънки и чупки, които се спускаха надолу. Той прекъсна разговора си с Фауст, за да даде нови разпореждания.

— Подай оная греда там! Издърпай онова гребло! Снеми платното! Завърти ей онова нещо там!

Благодарение на превъзходното си класическо образование, Фауст знаеше, че някои от мъжете, работещи на лодката, са мъртви гръцки герои. Там бяха Тезей, Персей, Херкулес, Язон и още няколко, които не познаваше, но предполагаше, че са също герои.

— Какво искаш? — извика Харон.

— Трябва да преминем през Стикс — каза Фауст. — Трябва да стигнем до точно определено време и място — 1210 година в Константинопол.

— Вече не возим до Константинопол през 1210 — отвърна му Харон. — Прекалено много размирици и неприятности има там по това време. И твърде много души, които молят да бъдат откарани. Не искам повече да карам лодката до такива трудни места.

— Наистина трябва да отида там — каза Фауст.

— Какво ще поискаш, за да ни откараш.

Харон се изсмя.

— Нямаш какво да ми предложиш! И хич не вярвай на ония глупости, че можеш да преминеш през реката за един обол^[2]. Преминаването на Стикс стана страшно скъпо удоволствие, откакто получих правото на монопол върху транспорта. Това е изцяло моя територия, тъй че не се опитвай да преплаваш даже сантиметър с тая твоя лодчица. Нито се опитвай да се промъкваш по бреговете. Засадил съм ги с лиани лепки. Ще ти трябва силна магия, магьоснико, за да се справиш със здравата хватка на лианите.

— Нямам никакво намерение да се промъквам зад гърба ви — каза Фауст гордо. — Но съм сигурен, че ще успеем да се спазарим.

— Защо си толкова сигурен? — попита Харон.

— Защото имам нещо, което ще поискаш.

— Ха! И какво, моля ти се, е то?

— Слушай — каза Фауст. — Забеляза ли човека, с когото съм тук?

Харон погледна към Маргарита.

— Жената ли? Да, виждам я. И какво?

— Бива си я, нали?

— Оттук минават доста засукани? — отвърна Харон.

— Аха — подметна Фауст. — Но не и живи, нали?

Харон го загледа без да мигне. Фауст продължи:

— Нали усещаш разликата между мъртвите и живите, а?

— Не си навирвай носа — отвърна му Харон свъсено — само защото си жив. И аз не падам по-долу от теб и съм също толкова истински, въпреки че никога не съм съществувал в общоприетия смисъл на тази дума.

— Не става дума за това — каза Фауст. — Аз ти предлагам жива жена.

— Хей, я почакай малко! — обади се Маргарита.

Фауст каза на Харон:

— Един момент! Довери ми се!

Той отведе Маргарита настрани и й зашепна настойчиво:

— Скъпа моя, не си мисли, че имах предвид нещо неблагопристойно, когато те предложих на Харон. Това изобщо не ми е в натурата. Но си помислих, че той може да поиска да вечеряте заедно и после да поиграете на хорото. За него това ще е едно приятно разнообразие, а за теб — напълно безопасно.

— Какво те кара да си мислиш, че ще поискам разнообразие? — попита Харон. Той ги беше подслушал.

— Хората, и живите и мъртвите, имат нужда от известно разнообразие — каза Фауст. — В това е същността на съществуването.

— Е, може пък наистина и да се поразтуша малко — промърмори Харон. — Бих могъл да си позволя — как му казвате сега?

— Отпуска — услужливо му подсказа Фауст.

— Да, една малка отпусчица. Едно време нямаше такива неща.

— Ще трябва да свиквате вече с новите понятия — отвърна Фауст. — В това е същността на поддържането на добър имидж в тази вселена. Защо не насочите тази лодка към Константинопол, през 1210 година, да похапнете и да потанцувате с Маргарита по пътя?

— А ти какво ще правиш през това време? — попита Харон.

— Ще скоча в каютата и ще понаваксам малко откъм сън — отвърна Фауст. — Днес беше труден ден.