Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (12)

Глава XII

Аззи видя изчезването на Фауст, като си отбеляза колко добре го прави земният човек. Беше едно такова бързо и рязко заминаване — беше тук в един момент, а в следващия — вече го нямаше, без назъбени краища и кървавочервени оттенъци, каквито обикновено оставяха след себе си по неопитните заклинатели. Човекът се справяше с магиите доста добре за един смъртен. Но, разбира се, той беше Фауст и точно там беше цялата разлика. Дори Аззи бе чувал за Фауст.

Вече минаваше полунощ. Екипът по разчистването бе свършил с поляната, където се бе състояло празненството. Хигиенната бригада тъкмо разчистваше мястото, където бяха ровили нечисти бесове. Една група духовни еколози поправяха щетите, нанесени на дърветата от светкавиците и адския огън, като засяваха нова трева по отъпканите склонове и пречистваха почвата от зловещите вещества, пропити в нея по време на нощната веселба.

— Това е всичко — каза Ронир — джуджето-бригадир. — Имаше много повече мръсотия, в сравнение с миналата година.

— Да, доста добре мина — каза Аззи, но очите му издаваха вглъбеност в нещо негово лично и много далечно.

— Можем ли вече да си вървим? — попита Ронир. Той беше разтревожен. Всъщност въобще не искаше подобно назначение. Преди да наскочи на Аззи, той си вървеше безгрижно по една от лилипутските подземни пътеки, като си пееше тихо, на път да стигне до Джамборето на упсалските джуджета, което тази година се провеждаше в Монпелие. Това беше най-великото събитие в лилипутската година, една прекрасна възможност да се покажат дребни промени в древните танци и да се изпеят стари песни в нов аранжимент, понеже джуджетата обичат своите стари традиционни изкуства. Джуджетата не обичаха много новостите, понеже си мислеха, че те няма да изтраят дълго. Обичаха да преиначават старите неща, като добавяха ту по някоя думичка тук, ту по някоя стъпчица там. Ронир и останалите членове от неговата Трупа, вече от няколко месеца репетираха една нова версия на тарантелата. (Трупата от джуджета представлява група между пет и седемнайсет индивида. За джуджетата трупата замества семейството и се грижи за това никой да не прескача реда си при закупуване на пиенето.) Ронир тъкмо смяташе да се срещне с останалите от трупата в Монпелие. Тъкмо бързаше натам, закъснявайки както обикновено, когато внезапно през тунела се бе появил Аззи и го бе забелязал.

— Здрасти! — каза му Аззи. — Познавам те, нали?

— Срещали сме се веднъж — отвърна Ронир, който веднага позна дявола. — Щяхте да ревизирате съкровището ми. А къде е то, впрочем?

— На свобода, да печели пари вместо теб — отвърна му Аззи. — Не се тревожи за него, нали вече си получи печалбата, не помниш ли? — И той метна ръка през рамото на Ронир, в жест, който би могъл да се изтълкува и като приятелски. — Нали в момента не си зает?

— Имам среща — отвърна Ронир.

— Тя ще почака — му каза Аззи. — Трябваш ми, за да почистиш след Празненството на вещиците. Няма да ти отнеме кой знае колко време.

— Защо тогава не си го свършиш сам?

— Назначен съм за надзирател, а не за работник — каза Аззи. — Хайде де, не се опъвай.

Ронир искаше да откаже, но е много трудно да откажеш на дявол, особено, когато сте лице в лице. Дяволите са много по-опасни от джуджетата, които изобщо не са опасни, въпреки че могат да се мръщят ужасяващо.

Началото на омразата между дяволи и джуджета се губи някъде далеч в древността, понеже от незапомнени времена те населяват едни и същи подземни територии, но никога като равни с равни. Дяволите винаги са се обявявали за господари. Никога не им бе идвало наум, че може и да не са. А джуджетата разбираха, че винаги са били управлявани от дяволите. Не можеха да натрапят своите водачи на никого, понеже даже джуджетата не са съгласни да се водят по ума на други джуджета. Често си мислеха да въстанат, но в крайна сметка никога не го правеха, защото по правило бяха традиционалисти, дори и когато става дума за това, да бъдат управлявани от други. Те обичат ритуалите, а също и да правят нещата точно така, както са ги правели всички преди тях, някъде назад в тайнственото минало, когато хората знаели по-добре как стават тези работи. Дяволите от своя страна бяха новатори. На това отгоре бяха и влудяващо надменни. И големи политикани. Докато джуджетата не обичаха политиката. Опитваха се да избягват усложненията, които дяволите очевидно обожаваха. Те бяха слезли под земята най-вече, за да не се пречкат на околните, а също и заради драгоценните метали, които лежаха скрити там. Докато дяволите обичат да живеят на Земята и в Духовното пространство. На джуджетата и двете не им харесваха особено. Въпреки че познаваха Духовното пространство и от време на време, когато им се налагаше, ходеха там, те не обичаха тия духовни работи. Имаха собствена представа за нещата и тя беше изцяло материална. Освен това тя обхващаше само джуджетата, така че всъщност не можеше да бъде считана за универсална. От друга страна те живееха в една вселена, населена с хора и дяволи. Така че си бяха рекли по дяволите всичко и бяха слезли под земята, „последната голяма бариера“, както го беше казал един от техните светци. И там се опитваха да живеят на спокойствие, само те с драгоценните си метали, овчите стада и мърлявите си малки понита. Но дяволите можеха да се движат и под земята и никога не признаваха неприкосновеността на териториите на джуджетата. Според дяволите подземните пространства бяха една голяма мръсотия без собственик.

— Ами заплащането? — попита Ронир.

Аззи отвърна:

— Обичайната ти надница от торбички сребърни монети е депозирана в сметката ти в Хелгейт „Сейвингс & Лоун“.

— Но това е чак в ада! — възкликна Ронир. — Ние джуджетата не ходим там!

— Този път ще трябва да отидеш, ако искаш да ти се плати.

— Когато отидем дотам, те почват да ни размотават и да ни искат документи за самоличност. Изглежда не разбират, че ние джуджетата нямаме шофьорски книжки.

— Я стига си философствал — сряза го Аззи с онзи свой вроден подигравателно-смразяващ тон.

— Не ни дадоха нито да пийнем, нито да хапнем — захленчи Ронир с жален глас.

— Купи си сам! Парите са за това!

Ронир побърза да се отдалечи и, като събра другите джуджета, които тъкмо се оплакваха едно на друго от лошите условия на работа и липсата на вино, разкриха входа към тунела, по който бяха дошли дотук. Джуджетата винаги пътуваха под земята, пробивайки нови тунели там, където нямаше прокарани отпреди. Беше трудна работа и понякога дори им се струваше безсмислена, понеже на повърхността имаше магистрали и пътища, които свързваха всичко с всичко останало. Но джуджетата бяха традиционалисти, които считаха старите начини за най-добри, а и под земята поне знаеш къде се намираш. Те изчезнаха в дупката си и последното, джудже постави тревистия капак на мястото му. Сега вече поляната имаше обичайния си ежедневен и някак омърлян вид и Аззи също можеше да си ходи.

Но все пак дяволът с лисичето лице се колебаеше, все още замислен за двамата Фаустовци. Какво ставаше всъщност? Изглежда Мефистофел, от името на Комисията по хилядолетното планиране и с одобрението на Архангел Михаил, беше дал на Фауст маршрут с местата, на които той трябваше да повлияе съдбините на хората в жизненоважни за бъдещата история на света моменти. Фауст бе приел. Той предполагаше, че двамата с Мефистофел са тръгна ли към стартовата линия, ако може така да се каже, за да започнат състезанието. Но човекът, който щеше да прави всичко това, изобщо не беше Фауст. Той беше самозванец, а Мефистофел май не знаеше нищо. Любопитно.

Дали това беше едно от онези непредсказуеми събития, каквито могат да се случат както на най-злия от нас, така и на най-добродетелния? Или във всичко това имаше някакъв по-дълбок, скрит замисъл?

Аззи беше раздразнен. Макар че се славеше като добросърдечен дявол, събитията напоследък вгорчаваха неговата инак слънчева и весела природа. Това, че минаха през главата му при организирането на поредното състезание на Хилядолетието никак не бе спомогнало за подобряването на настроението му. Още се ядосваше като си спомнеше, че Господарите на Мрака бяха избрали Мефистофел, най-глупавия дявол, съществувал някога, да направи онова, което Аззи бе направил толкова добре преди. А Мефистофел вече се фръцкаше наоколо не с когото трябва!

Какво ли влияние щеше да окаже тази подмяна на самото състезание? Коя страна щеше да спечели от изваждането на истинския Фауст от играта? И, най-важното, кой стоеше зад всичко това? Понеже, колкото повече Аззи размишляваше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че това е било предварително планирано от някого! Теориите за конспирацията са едно от най-великите интелектуални постижения на Ада и в това отношение Аззи бе най-обикновен вярващ, макар че в други отношения неговото мнение се различаваше доста от общоприетото.

Да, някой беше замислил нещо много… дълбоко! И той щеше да научи кой е и да използва всичко за собствената си кауза!

Веднага щом осъзна цялата истина, лошото настроение на Аззи се изпари и той определено се развесели. Защото, ако съществува нещо, което да накара един дявол да се чувства добре, то това е разкриването на чужд заговор — доказателство, че е по-умен от всички останали.

Аззи приветства тази щастлива възможност. Напоследък беше останал недооценен. Понеже очакваше да го натоварят с организирането на състезанието, не си беше уредил никаква друга интересна работа. Това сега му идваше добре. Имаше и доста хитра идея откъде да започне.

Като хвърли последен поглед на мястото на Вещичия събор и реши, че изглежда задоволително, той се издигна във въздуха, въртейки се като огнен фойерверк, после се стрелна като ракета, разпръсквайки ярки червени и бели искри. Нека някой смъртен да се опита да изчезне по този начин!