Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (35)

Глава IV

Изведнъж Мак се намери насред път, който вървеше между две редици тополи. Той се изкачи на едно малко възвишение и видя недалеч пред себе си кулите на прекрасен град. Времето беше топло и слънчево. По пътя се разхождаха и други хора. Бяха облечени в стегнати клинове и меки ботуши, съвсем като краковяни, но с италиански вкус към гизденето. Мак видя, че Мефистофел го е облякъл по същия начин. И той влезе през градските врати в шумното чудо на живота във Флоренция.

Навсякъде по тесните улици имаше гълчава и движение. Като че ли всички хора бяха излезли навън, повечето — в празнични дрехи. В този пролетен ден Флоренция беше в празнично настроение. На вятъра се вееха многоцветни знамена и плющяха при всеки по-силен порив, спуснати направо от балконите и покривите на сградите. Те представляваха различните градски общини. Уличните продавачи на храна бяха претрупани с работа и продаваха най-новата модна вкусотия — малки ренесансови пици. През улиците кръстосваха въоръжени ездачи със стоманени шлемове, разбутвайки хората пред себе си, както правят полицаите от всички времена и векове. Мак мина покрай сергии, претъпкани с платове, посуда, подправки, мечове и ножове. На една сергия се продаваха големи порцеланови чинии, на друга — пъпеши, на трета — пържейки.

Въпреки че му беше страшно интересно, Мак реши, че ще бъде най-добре първо да намери къде да отседне. Провери портфейла си и откри, че има много пари за харчене. В това отношение Мефистофел въобще не беше стиснат. Малко по-нагоре по улицата имаше страноприемница, която привлече погледа му с добре боядисаните си в пастелни тонове стени и месинговия надпис във форма на листо, който я представяше като страноприемница „Парадизо“. Съдържателят, набит червендалест мъжага със синя пъпка на носа си, отначало го прие подозрително, понеже Мак не бе изпратил вестител пред себе си да съобщи за пристигането му. Но се превърна в самата любезност, когато Мак му подаде един златен флорин.

— Най-хубавата ни стая за вас, скъпи ми доктор Фауст! Пристигате в благоприятно време. Днес е всенароден празник — денят, в който ние, флорентинците, изгаряме своите предмети на суетата.

— Да, зная — каза Мак. — Далече ли е оттук?

— Само през няколко улици, на Пиаза Синьора — отвърна съдържателят. — Ще имате възможност да видите едно от най-забележителните събития на нашето време. Савонарола ни е обещал, че тази година кладата ще бъде нещо наистина внушително.

— Що за човек е този Савонарола? — запита Мак.

— Той е един изключително свят монах францисканец. Живее просто, а не като водачите на Църквата, които богатеят на наш гръб. Той говори против симонията, индулгенциите и разни други такива лоши църковни правила. Освен това е на страната на съюза с Франция.

— Това пък какво е?

— Става дума за нашия договор с френския крал, който ни пази от желанието на папата да ни натресе отново Медичите.

— Вие май не ги обичате тия Медичи? — подхвърли Мак.

— А, не, добре се оправят — каза съдържателят. — Лоренцо е наречен Великолепни и то не без основание. Досега никога не сме имали такъв поддръжник на изкуствата. По време на неговото управление Флоренция се превърна в най-красивия град на света.

— И въпреки това не го обичате? — настоя Мак.

Съдържателят сви рамене.

— Нали ние обикновените хора плащаме за това негово великолепие. Пък и не искаме нито една фамилия да живее на гърба ни. Ние, флорентинците, сме свободни хора и възнамеряваме да си останем такива.

Мак разгледа внимателно стаята си и видя, че отговаря на стандарта, с който бе свикнал доста бързо. Беше време да потърси Маргарита. Съдържателят му обясни, че пазарът на коприните се намира на малко площадче отвъд улица „Фиезоле“. На Мак то се стори по-скоро като ориенталски базар с наблъсканите си една до друга сергии, оскъдните на брой обществени тоалетни й вързаната на опашници свита наблюдатели от Китай. Тук стояха натрупани на купчини копринените моарета^[1], които бяха задължителни за Фландрия и Холандия; двойно боядисаните тъкани, които бяха такъв хит тази година в Амстердам, и estofados от сурова коприна, както и фланелките по врата тип „санбенито“ от испанските търговски кервани. Тук-там сред сергиите се забелязваха малки кафенета, където се сервираше еспресо, а до тях имаше закусвални за спагети, в които вече се продаваше оная нова измишльотина, донесена от Марко Поло от Китай, където съвсем безпричинно я наричаха „нудълс“. Мак намери Маргарита при прародителя на магазините бутици, които щяха да внесат такава промяна в навиците на прекупвачите на луксозно облекло. Тя се оглеждаше в голямо огледало, което собственикът на магазина, дребен мъж със заешка устна, но може би за компенсация — превъзходни зъби, накланяше ту насам, ту натам, за да може тя да се види от всички страни.

— А, синьоре — каза той — идвате тъкмо навреме, за да видите вашата дама в блясъка на пълната й хубост.

Мак се усмихна снизходително. Парите не бяха негови. Можеше да си позволи да е щедър.

— Готово, бебче — каза дрезгаво той.

— Виж — показа тя — избрах си тези прекрасни бални рокли. Трябва да поразгледаш в отдела за мъжка мода на синьор Стрико, Йохан. Той продава последния вик на модата в жилетките и камшиците.

— Камшиците ли? — удиви се Мак.

Топлите кафяви очи на Синьор Стрико се изпълниха с усмивка от безбройни искрици.

— Това е най-новата мода от Унгария — обясни той. — Небрежно елегантен стил. За вечерно облекло предлагаме най-елегантни клинове с предно парче, което само загатва мъжествеността, вместо да я разтръбява до бога.

— Харесва ми как говори — въздъхна Маргарита.

Мак се почувства доста глупаво, опитвайки се да се включи в този разговор. Но се утеши като си спомни, че купуването на скъпи дрехи за красива жена е една от радостите на побеждаващата мъжественост. Веднага щом Маргарита свършеше със своите покупки и той щеше да потърси това-онова за себе си и може би щеше да поиска малко аванс от Мефистофел срещу наградата си, ако се стигнеше дотам. Разбира се, Мефистофел не бе споменал точно каква ще бъде наградата му. Мак знаеше, че е трябвало да настоява за определянето й по-рано. Но веднага, щом се появеше подобна възможност, той щеше да се поинтересува. А междувременно щеше да е съвсем естествено да предвкуси от пълната прелест на тази награда, защото ако случайно не му хареса, щеше да означава, че си е загубил времето напразно.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа моя — каза й той. — Но, моля те, свършвай по-бързо, за да остане време и аз да си свърша работата.

— И каква е тази работа, любими?

— Трябва да намеря една картина от Ботичели. Мога да направя прекрасна сделка, ако успея да намеря.

Енрико се обади:

— От Ботичели ли? Може би ще мога да ви помогна. Познавам всички художници. Би ми доставило извънредно удоволствие да ви предложа помощта и, естествено, професионалното си мнение. Не — добави бързо той — не мисля, че ще се наложи. Защото синьорът очевидно е познавач.

— Добра идея — каза Мак. — Да вървим да проверим.

И той се обърна да тръгва. Точно в този миг в магазина се втурна един едър мъж в неопределени по вид дрехи.

— Търся Фауст! Немския доктор! В „Парадизо“ ми казаха, че тръгнал насам!

— Аз съм този, когото търсите — каза Мак. — Какво ви тревожи, приятелю?

— Господарят ми! Умира! Когато чу, че в града е пристигнал нов доктор от Германия, той ме изпрати веднага да го открия. О, господине, ако успеете да го излекувате, сам ще определите наградата си.

— Малко съм зает в момента — каза Мак, който не искаше да излага въображаемите си лечителски способности на проверка, особено в едно такова лесно палещо се място като Флоренция. — Та, кой каза, че бил господарят ти?

— Господарят ми е Лоренцо ди Медичи, Великолепни!

— Нещата май започват да се нареждат прекалено бързо — вметна Мак към Маргарита. — Ела, скъпа, вземи си нещата и ме чакай в хотела. Трябва да извърша едно милосърдно дело.