Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (42)

Глава IV

Прегърбеният арабски демон, който стоеше на стража пред вратата, бе виждал немалко странни гледки по време на дългата си служба в Кухнята на вещиците. Но за пръв път в цялото си съществувание този отпуснат бивш жител на Геена виждаше с наклонените си очи как двама гръцки герои, излезли направо от времето на Омир, влизат в козметичния салон. Демонът веднага ги позна, защото преди да стане портиер на тази посмъртна разкрасителна служба, той беше класически учен.

— Тук преди не сме имали класически герои — промълви той. — Вие, души, имате ли разрешителни за реалност?

Одисей му показа разрешителните за временна реалност, които му бе издал Хадес. Главната вещица остави жигосващото си желязо и дойде да погледне разрешителните и пропуските, които им бе издал Белиал.

Тя каза:

— Всичко е наред, Тони, пусни ги да влязат.

И в телесосъздаващото действие, което последва, големият въпрос беше колко мускулатура да им поставят. Вещиците решиха да не прекаляват с обема, понеже в повечето полубожествени преследвания бяха необходими повече бързина и подвижност.

Няколко часа по-късно Ахил и Одисей бяха приключили с разкрасяването, което отново ги бе направило хора. Бяха използвали нова магия от чантата на Одисей да ги изведе обратно на Земята. И сега си почиваха под едно дърво, без да знаят със сигурност къде се намират. Но това не ги тревожеше. Бяха си взели провизии за няколко дни от Кухнята на вещиците. Или поне трябваше да им стигнат за няколко дни. Но завладени отново от необичайността на телесната храна, те погълнаха всичко за обяд. След като през всички тези векове те си бяха мечтали за храна, сега не знаеха кога да спрат.

— Преядох — каза Ахил.

— И аз — изпухтя Одисей. — Това е един ден, в който мъдрият Одисей не се нахрани особено мъдро. Обаче маринованата херинга беше чудесна, нали?

— Повече ми хареса онзи пастет — каза Ахил.

— Струва ми се, че кълцаният черен дроб е най-великото откритие от наше време насам. Помниш ли как беше всичко в старите класически дни? Все ядяхме черния дроб печен, с набучени на шиша глави лук. Тогава нямахме дори соев сос. Одисей, как сме го понасяли?

— Не сме знаели, че има и по-хубаво — отговори Одисей. — Сега май не бихме се върнали с охота към троянската война и армейските провизии, а? Не че е възможно.

— Надявам се, че не е — каза Ахил. — Но пък беше хубава война, а, Одисей?

— Най-добрата — отговори приятелят му. — Никога няма да има втора като нея. Помниш ли как победих Аякс?

— Така и не можах да го видя — каза Ахил. — Тогава вече бях мъртъв, не помниш ли? Ти се биеше с него с моето оръжие.

— Да, и спечелих.

— Наистина беше страхотен оръжеен комплект — каза замечтано Ахил. — С такова оръжие не беше лесно да загубиш. С него убих Сикний и Троил. Но най-добрият ми удар, онзи, с които влязох в книгата на рекордите, беше ударът, с който убих Хектор.

— Знам за него — обади се Одисей.

— Просто си спомнях. Чак по-късно вече Парис ме улучи с оная хитра стрела… И то в петата! Е, добре. — Той въздъхна и поглади корема си. — Този пастет… Одисей, а що се отнася до телата, които имаме сега…

— Е, да?

— Май хич не са лоши, а?

— Да, и доколкото разбирам, са най-добрите възможни.

— Е, добре. Защо тогава ме боли тук? И той посочи корема си.

— Нищо работа — обясни Одисей. — Само малко се опъват мускулите. Иначе казано — преял си.

— Сигурен ли си, че това не означава, че нещо не е наред?

— Казаха, че тези тела са здрави. И преди си имал такива мускулни болки.

— Не си спомням някога да съм изпитвал такова нещо. И краката ме болят.

— Нали бягахме. Краката се уморяват, когато бягаш с тях. Даже и когато вървиш.

Ахил каза:

— Така ли сме се чувствали тогава, когато имахме нашите тела?

— Да, струва ми се — потвърди Одисей. — Но тогава усещахме много по-малко. Пък и бяхме във форма. Бяхме свикнали с радостите и скърбите на телата си.

— Не искам да се оплаквам — каза Ахил. — Претъпкан съм, но пак съм гладен. А наоколо няма нищо за пиене.

— Хубаво е, че наоколо не се навърта някой историк и да те слуша — каза Одисей. — Представи си само, великият Ахил се оплаква от глад и жажда!

— Сигурно и едно време съм казвал такива думи и съм изпитвал подобни усещания.

— Не си спомням някога да си казвал, че си гладен, Ахиле. Обикновената храна стоеше много под теб. Цялото ти същество бе отдадено на славата.

— И все още е — Ахил стана и се смръщи. — Боя се, че чувствам и някаква болка ниско долу под кръста. Но няма значение. Хайде, ставай да вървим.

— Готов съм напълно — каза Одисей. — Но работата е там, че не зная накъде да вървим.

Ахил се огледа. Видя, че се намират на слънчева поляна. По-нататък имаше гора, тъмна и злачна. Прелитаха малки песнопойни птици. Духаше лек вятър и във въздуха се носеше чисто ухание на свежест. Беше малко след пладне. Слънцето, сега вече високо в небето, беше златно и красиво, топло, без да е горещо. Беше един от най-прекрасните дни, за които и двамата можеха да си спомнят от много време и съвсем различен от обичайните дни в Хадес, където времето е винаги на ръба на дъжда, а небето — посиняло като оток.

Ливадата беше топла и приятна, но в нея все пак имаше нещо подозрително и затова Одисей въобще не се изненада, когато вдигна поглед и видя три жени, седнали на тревата, да си правят пикник. И трите бяха на възраст и облечени в класически рокли. Одисей знаеше, че ги е виждал някъде преди и като се замисли за миг, си спомни. Не бяха други, а Евменидите, Невменяемите сестри, които пътуваха из древността и побъркваха отцеубийците. Срещата с тях вещаеше зло, но най-важното беше да говориш с тях приятелски и да не им даваш никакъв повод да ти се разгневят.

— О, та това са моите стари приятелки, Евменидите — с тези думи Одисей тръгна към тях, а Ахил го следваше по петите. — Здравейте, Тисифона, Алекто, здрасти, Мегера. Вие, момичета, сте дошли доста надалеч от стара Елада.

— Здравей, Одисей — каза Алекто. Тя беше висока с грижливо сресана сива коса. Имаше внушителен орлов нос, който с гордост би могъл да служи дори за боен кораб.

— Очаквахме да дойдеш насам.

— И как предвидихте това събитие? — полюбопитства Одисей. — Само вещиците знаеха, че ще идваме тук.

— Ние сме сестри на вещиците — обясни Алекто. — Когато ги посетихме в тяхната Кухня, те ни казаха, че ще минете оттук, понеже това е Междинната поляна. В нея могат да проникнат само добри сили. Ето защо аз и сестрите ми не сме в обичайния си ужасяващ вид. Това ще стане по-късно. А засега можем да си позволим няколко минутки отдих и да бъдем мили.

— Винаги съм ви считал за мили дами — каза Одисей. — Както и приятелят ми, Ахил. Ела тук, Ахиле. Познаваш ли тези любезни госпожи?

Ахил се приближи някак свенливо.

— Мисля, че сме се срещали веднъж, при посещението ми у Орест. Кажете, мили дами, защо търсите Одисей?

— Защото така сто на сто щяхме да намерим теб! — изграчи Тисифона. Ахил побледня.

— А защо искате да ме откриете? Алекто обясни:

— Защото това е най-сигурният начин да намерим Фауст и откраднатата от него жена, която ни трябва. Говоря, разбира се, за Елена, твоята жена.

— А за какво ви е Елена?

— Нямаме нищо лично против нея. Тя е плячка и трябва веднага да се върне в Хадес. Ние сме служители от Класическия Отдел за налагане на ред и законност. Аззи Елбуб, демонът, отвлякъл Елена, не е имал никакво право да го извърши. Ние не одобряваме подобни действия. И ще ти я върнем. Не се ли радваш?

— Страшно се радвам — каза Ахил, който вече започваше да става подозрителен. — Нали за това съм тук!

— Хубаво — обади се Алекто. — Не бяхме съвсем сигурни вие какво сте намислили. Твърде много герои успяват най-после да се измъкнат от Хадес и после си прекарват времето на Земята в забавления, като забравят задълженията си и се наслаждават на това, че отново имат тяло.

Те си поговориха още малко. И после настана време героите да продължат търсенето на Елена.