Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (17)

Глава I

Изглежда Мефистофел ги бе завел до малко гористо заливче. Мак се огледа и видя, че наоколо растат огромни дървета, каквито той не беше виждал в Европа. Не му беше познат дори вида на тревата под краката им, но тя изглеждаше по-груба и по-буйна от онази, която се зеленееше по пътеките на родното му място. Не можеше да различи нищо повече, тъй като огромни плачещи върби закриваха гледката, въпреки че леко резливия и солен въздух издаваше близостта до морето.

Въпреки силния насрещен вятър, който ги брулеше по време на полета след Вещичия Великден, Мак все още беше леко пиян. На тия вакхански^[1] сборища дават доста силна пиячка! Наистина се чувстваше превъзходно, макар едно предупредително пулсиране в главата да му подсказваше, че по-късно далеч няма да се чувства така. А сега му се искаше да си поговори за своите награди, да научи нещо повече за нещата, които Мефистофел се готвеше да му даде.

Той каза на Мефистофел:

— Трябва да седна и да напиша списъка с желанията си. Нали каза, че ще изпълниш всичките ми желания?

— Да, разбира се — отвърна Мефистофел. — Но това е последното действие.

— Последното ли? За тебе — може би, но не и за мен. Не бих ли могъл да получа нещичко в аванс? Точно в момента ми се иска да имам една хермелинова наметка, като кралските, и сребърен бокал, откъдето да си пия виното. Тия алуминиеви канчета въобще не подхождат на височайшето положение, в което съм попаднал.

— Я се вземи в ръце — каза Мефистофел строго. — Забрави сега наградите. Ще ги получиш, когато им дойде времето. Сега засега, трябва да започнеш състезанието.

— О, боже — каза Мак. — Не се чувствам в съвсем добра форма. Да вземем да починем един ден и след това да започнем сериозно, а?

— Вече сме започнали сериозно — отвърна Мефистофел. — Ти си известен сред хората с огромния си интелект и способност за самоконтрол. Направих си труда да прочета досието ти, докато ти припкаше сред вещиците.

— Досието ми ли?

— В Архивите на Мрака има досиета за всички живи хора.

— Не знаех това.

— Бил си дете-чудо в училище, овладявайки различните дисциплини от по-обикновените науки с усърдие, в което учителите ти виждали божия пръст.

Мак го зяпаше с отворена уста, понеже през времето на краткото си образование бе доста посредствен ученик. След това осъзна, че Мефистофел има предвид не него, а Фауст.

— Покажи ми сега част от същия този дух — каза Мефистофел — защото е настъпило време за проверка.

— Да, да — отвърна Мак. — Сега ще се оправя.

Но въпреки думите, в душата му се промъкна несигурност, като пускаща мастило сепия, хвърлена в кристално чисти води. Боже Господи, какво прави той тук? Отначало му се струваше прекрасно забавление да заблуди този тъмен дух, че той е учения доктор Фауст. Но сега започваше да носи последствията от това свое действие. Вече не можеше да бъде Мак, умния, но далеч не блестящ ученик от манастирското училище, непокорния, обичащ забавленията момък, който бе прекарал една година сред начетените монаси, изучавайки основите на краснописа, четенето и реториката, като учеше малко и напредваше благодарение на чара и красноречивия си език, докато, благодарение на една дива авантюра, в която участваха и няколко монахини от съседния метох и буренце прясно немско пиво, той не се оказа изключен от училището и оставен да се оправя сам в суровия свят. Ето кой бе той, но вече не можеше да бъде дори това. Беше му даден шанс да стане един от великите, да заеме своето място сред тези известни личности, сред културтрегерите и мислителите на света. Освен това сега имаше възможност да докаже, че го бива поне колкото Фауст и това, което не му достигаше откъм начетеност, можеше да се навакса с правилно зададени въпроси и бързина на ума.

Той усети един скромен прилив на самоувереност. Сега наистина не беше време да се мисли за награди. Мак насили туптящия си мозък да се концентрира върху по-належащи въпроси.

— Къде се намираме? — попита той.

— На брега на Константинопол — каза Мефистофел — близо до лагера на франките. Ще те оставя тук. Готов ли си да получиш инструкции?

— Готов съм — отвърна Мак, като се опитваше да накара лицето си да изрази увереност, но всъщност си мечтаеше за чаша вино, която да го подкрепи. — Какво искаш да направя?

— Имаш три възможности — отвърна Мефистофел. — Препоръчваме ти да си избереш една от тях.

— И какви са те?

— Едната е да убиеш Хенри Дандоло. Втората е да отвлечеш Алексий Претендента и третата — да откраднеш чудотворната икона на Свети Базил.

Мак си помисли, че не е честно да му се дава такъв голям избор преди закуска. Но знаеше, че няма да получи никакво състрадание от строгия Мефистофел, така че само каза:

— И кое от тези искаш да направя?

— Моите предпочитания нямат нищо общо с тази работа — отвърна Мефистофел. — Трябва сам да прецениш.

— Но на какво основание трябва да вземам решения?

— Трябва да излезеш със собствено становище по този въпрос и да проявиш свободна воля и способност за правилни преценки.

— Дандоло? Алексий? Но аз не познавам тези хора!

— Очевидно ще ти се наложи да се запознаеш с тях.

— И да убия човек — нали това беше едната от възможностите?

— Така беше наистина.

— Е, очевидно Силите на Доброто ще трябва да направят изключение в този случай.

— Говоря и от името на приятеля си Архангел Михаил — каза Мефистофел. — Смея да ти заявя, че явно не познаваш добре Доброто, като си мислиш, че то не признава никакви основания за извършването на убийство. Доброто знае, че съществуват и много по-лоши неща от това. Не че одобряват убийството като цяло; нито пък ние, ако трябва да говорим откровено, тъй като интелигентността и подборът са в основата и на Доброто и на Злото. Но никой от нас не се занимава прекалено много с него, тъй като сме безсмъртни и имаме дългосрочен поглед върху нещата. Знаем, че убийството е нещо изключително важно в света на хората и затова включваме и тази възможност в нашето състезание. И още ще ти кажа следното — при убийството, мотивът е всичко и резултатът се преценява наравно със средствата.

— Но как да преценя резултата? Как бих могъл да преценя какви последствия ще има убийството на този Дандоло за бъдещето?

— Ти се сблъскваш с един общочовешки проблем. Основанията никога не са достатъчни, за да оправдаят или опровергаят необходимостта от убийство. И все пак понякога това трябва да се направи, както от гледна точка на Доброто, така и на Злото.

— Но аз ще бъда осъден жестоко, ако направя грешка.

— Теб ще те съди само Ананке, Необходимостта, нашият общ съдник. Избери онова, което трябва. Това е ролята на Фауст.

— Добре, щом така казваш. И така, повтори пак, кого трябваше да убия?

— Хенри Дандоло, дож^[2] на Венеция. И то само ако решиш, че това е най-доброто при дадените обстоятелства.

— А другия? Алекс не знам кой си?

— Алексий, Претендента за трона в Константинопол.

— Повтори ми пак и третата възможност.

— Да спасиш светата реликва — иконата на Свети Базил, защитника на Константинопол. Фауст, наистина трябва да се вземеш в ръце. Известен си добре със силната си памет.

— По ме бива, когато не съм махмурлия — каза Мак. — Не би ли бил така добър да ми кажеш какво прави франкската армия в Константинопол?

Мефистофел повдигна озадачено вежда.

— Мислех си, че образован човек като теб ще знае всичко за това значимо събитие, случило се само преди няколкостотин години. Изненадан съм от невежеството ти — но си мисля, че и тази сигурно е някоя от твоите шегички. Разбира се, това е Четвъртият кръстоносен поход. Но трябва сам да разбереш каква е ситуацията и да постъпиш както намериш за добре.

— Ами, ще опитам.

— Трябва да направиш повече от това — каза Мефистофел. — Ние с теб сключихме договор да изпълниш определени задължения. Ако не успееш да го направиш в определеното за това време, ще провалиш състезанието ни и ще си спечелиш нещо наистина неприятно.

— А какво ще бъде то? — осведоми се Мак.

— Неописуема болка в една безкрайна пропаст в бездънните царства на ужаса, където ще бъдеш убиван по неописуем начин и отново съживяван, само за да бъдеш отново и отново и отново убиван, докато не измислим за теб нещо още по-ужасно. Имаш двайсет и четири часа да извършиш делото си. Адиос.

И с тези думи Мефистофел се вдигна във въздуха и скоро изчезна в слънчевия безкрай на синевата.