Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (45)

Глава III

Харон имаше страшно интересен товар от мъртъвци този ден. Първо бе взел трима рибари, удавили се край бреговете на Спарта и донесени в подземното царство от внезапно задухал от север вятър. Рибарите нямаха пари, но обещаха да си платят чрез свой братовчед, някой си Аделфий от Коринт, който имал осигурителна вноска в Обществено осигуряване на мъртвите души. И те обясниха, че за всеки от тях е бил внесен по един обол в банкова сметка в Голямата елинистическа банка „Сейвингс & Лоун“, която имала филиали в горен Коринт. Харон само трябвало да намине някога или да изпрати свой представител, снабден със съответната документация и щял веднага да си вземе парите за прехвърлянето им от другата страна.

Това хич не се хареса на Харон, понеже бе доста старомоден. Парите върху тезгяха — това искаше той или пък, тъй като това беше лодка, парите на палубата. Той подозираше, че рибарите се опитват да го баламосат и да преминат оттатък безплатно. Отначало отказа да ги вземе. Но един златоуст банкер от екипажа на гемията, на име Озимандиас, макар че и той не беше цвете за мирисане, убит в Корфу по време на бунт, инспириран от тайните гръцки агенти и така бе попаднал в прерогатива на Харон, а не под егидата на традициите в собствената си страна, го убеди, че чутото му звучи напълно разумно. Харон не можа да намери някакъв аргумент против това, но историята продължаваше да не му харесва. Естествено, дори той трябваше да върви в крак с времето. В разни непознати пристанища, където понякога спираше гемията за ремонт, хората не приемаха оболи. Викаха им „смешни пари“.

Но така или иначе всичко вече ставаше все по-научно. Ето, сега например, беше заседнал на един риф в река Стикс, където се предполагаше, че няма дори камъче.

Беше гадно място, тъмно и блатисто, с надвиснало ниско небе и постоянен слаб вятър, който вонеше на развалена риба. По бордовете на гемията се плискаха малки, покрити с пяна от гнилоч вълнички. Наоколо растяха ниски уродливи дървета, а на няколко от тях висяха мъртви души. Мъртъвците кършеха отчаяно ръце и молеха да ги свалят долу. Но Пътища морски, той вече имаше достатъчно мъртъвци. На борда на малката му гемия се бяха натъпкали двайсет или трийсет мъртви души. Те седяха на носа и играеха карти с едно омазано тесте. Мотаха се по палубата с мръсни ризи, разтворени чак до неприлично разголените им кореми, цапаха с крака във водата под гърбавата луна. Те слизаха от неподвижната лодка, газеха из околните блата и играеха на водна топка с плесенясала стара глава, която бе преплувала край тях.

Харон отиде при Фауст и каза:

— Грешката е изцяло твоя. И сега какво смяташ да правиш?

— Нищо не мога да направя — отвърна Фауст. — Грешката всъщност е на онзи проклет дявол Аззи. Нали той ми направи тази магия за късмет.

— Защо тогава не я хвърлиш във водата? — запита Харон.

Фауст поклати глава.

— Това е най-глупавото нещо, което можем да сторим. Просто трябва да я накараме да ни измъкне оттук и да ни откара по-нататък.

— Все това ни разправяш — възропта Харон. — Но времето си минава, а ние още стоим тук. Най-добре гледай да направиш нещо по въпроса и то колкото се може по-скоро, инак — свършено е с теб.

Фауст погледна гадната вода. Щеше да е почти облекчение. Долу той виждаше огромни неопределени форми, които се движеха лениво. Той знаеше, че под Стикс има огромно царство, за което хората не бяха чували никога. И това почти го привличаше. Защо да не остави тези безкрайни мъки, що полза не донасят? Като искат — да го хвърлят — какво толкова? Какво ли удоволствие би било да се удави веднъж завинаги и да се присъедини към лепкавите плувци из тези мътни води!

Но се окопити! Та той е Фауст! А Фауст никога не би се поддал на отчаянието! Това е за по-низшите духом, а не за него. Ще намери изход от положението.

И в този миг усети леко разведряване на въздуха. Възможно ли е да има светлина дори над Стикс? Фауст се загледа в далечината. Да, там по водите се носеше нещо. И когато то излезе от мъглата, видяха че е малка гребна лодка. И в нея гребеше един дребен мъж, който всеки път се навеждаше над греблата с едно почти похотливо движение. Харон вдигна поглед и рече:

— Кой, по дяволите, е този?

— Мислех, че целият Стикс е твой, а Харон?

Лодката приближи към борда на хароновата гемия. В нея седеше Ронир, облечен в жълт дъждобран и с гумена качулка против дъжд на голямата си рошава глава.

— Хей-хоу! — извика той. — На борда да имате някой си Фауст?

— Всъщност да, имам — отговори Харон. — А ти кой си?

— Ронир — отговори джуджето. — Идвам от съвършено различно царство на тази земя. Но зная кой си! Привет, Харон! Защо си спрял тук в тия пущинаци? По пътя си минах покрай пристанища и мостчета, претъпкани с мъртви души. Те викаха името ти, Хароне, и държаха в ръцете си монети.

— Проклятие — извика Харон. — Знаех си, че губя пари от тая работа. Тук съм, Ронир, защото някакъв ужасен човек е хвърлил проклятие върху лодката ми, мисля, че му викат основно проклятие, и прекрасният ми малък кораб сега върви само в кръг и така налетяхме на тази плитчина, единствената на стотици мили разстояние и ето, че гемията затъна и не иска да помръдне. А ти какво правиш тук?

Ронир обясни, че е дошъл да говори с Фауст, защото имал за него важни новини.

— Подслушах какво си приказват дяволите — продължи Ронир. — Сигурно познавате един от тях — Аззи Елбуб, демон, и то от най-лошите, дори по стандартите на пъкъла.

— Срещали сме се — каза Фауст. — Той се мъчеше да ме отклони от моята цел, която е да заема полагащото ми се място в състезанието между Мрака и Светлината и така да спечеля изкупление за човечеството и безмерна слава за самия мен. Не стига това, ами ми даде и дефектна Мотивираща магия, заразена с Джинкс, която виждаш докъде докара лодката на Харон.

— Мисля, че мога да направя нещо по този въпрос — каза Ронир. — Ето. Опитай с това — и той му подаде едно оплетено въженце.

— Какво е то? — запита Фауст.

— Магия за отвързване. Отвържи възела и ще си свободен.