Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (53)

Глава V

Илит забърза обратно при Мария-Антоанета.

— Колко е сега часът?

Мария погледна пясъчния си часовник:

— Струва ми се, че е почти единайсет. Илит погледна своя воден часовник.

— А моя показва почти осем. Е, какво пък, по дяволите. Добре, хайде да тръгваме.

— Готова съм — каза Мария. — Само да си взема чантата.

А отвън един висок кочияш тропаше с крака, за да не замръзне, и често поглеждаше вътре в каретата към големия пясъчен часовник в рамка от палисандрово дърво.

— Проклятие, проклятие, проклятие — шепнеше си той на шведски.

Най-после вратата на Тюйлери се отвори и оттам излязоха забързани две жени, едната руса, другата тъмнокоса.

— Ваше Величество! — каза кочияшът. — Къде, по дяволите, бяхте?

— Какво искаш да кажеш с това къде съм била? — попита Мария. — Тук съм в уречения час.

— Не бих искал да ви противореча, но закъсняхте четири часа. И сега нещата може да станат по-трудни.

— Аз? Закъсняла? Невъзможно! — Тя се обърна към Илит. — Колко е сега часът?

Илит погледна малкия си пътнически часовник.

— Осем!

Мари погледна своя:

— А по моя е единайсет.

— А моят показва — три сутринта!

И тримата се спогледаха смръщено, едновременно изпитали раздразнение и яд от липсата на единна времеуказваща система в страната. Сега за Илит стана болезнено ясно, че Мария-Антоанета спазва Френското кралско време, кочияшът — Шведското реформирано време, а тя самата — Духовното стандартно време и че и по трите времена, както и по много други, Мария-Антоанета е закъсняла за жизненоважната си среща.

Кочияшът каза:

— Нищо не можем да направим, да тръгваме. Но закъсняхме страшно много.