Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (23)

Глава VII

Маргарита направо не можеше да повярва. Беше чувала, разбира се, че магьосниците са гадно племе, но това, както казваха немците, наистина преля чашата. От кръчмата в Краков тя бе попаднала в тъмница в Константинопол, без дори да знае за какво я арестуваха. И ето че сега бе изоставена от Фауст и вероятно я очакваха сериозни беди. Тя закрачи напред-назад из килията, но отстъпи към стената, когато чу стъпки по коридора. Те спряха пред съседната врата и тя се отвори с хлопване.

Маргарита се ослуша и зачака да чуе нещо. Настъпи кратка тишина. После стъпките се чуха отново. Те спряха пред нейната килия. Разнесе се шумът от ключ, който трака в ръждясалата ключалка. После се превъртя. Вратата на тъмницата се отвори и тя се сгуши до стената.

И видя как в килията влиза висок русокос млад мъж, облечен в хубави дрехи. Той спря на вратата и й хвърли изпитателен поглед. За миг двамата образуваха жива картина на сивата светлина, която се процеждаше в килията от окачените в редица по стените в коридора фенери от рога. Новодошлият, още почти момче, с блеснала на горната му устна тънка ивица пот, застана с втренчен поглед, а тя, с приятно разрошена кестенява коса и леко повдигната пола, разкриваща заоблени глезени, се бе сгушила в поза на ужас, но и на предизвикателство.

Накрая Мак, понеже това беше той, каза:

— Коя си ти?

— Аз съм Маргарита — отвърна момичето. — А ти?

— Доктор Йохан Фауст на вашите услуги.

Маргарита премигна в недоумение и едва не се изтърва да каже, че не може да е Фауст, защото истинският Фауст току-що я беше изоставил и бе хукнал да се забавлява с един демон. Но след като размисли за миг, реши, че подобно изявление едва ли би я поставило в особено изгодна позиция, понеже този човек очевидно бе дошъл с намерението да я освободи и не би се зарадвал от подобно противоречащо поведение още в самото начало на взаимоотношенията им. Нека да е Фауст, Мауст, Бауст — който си ще, стига само да я измъкне оттук.

— Какво правиш тук? — попита Мак.

— Дълга история — отвърна Маргарита. — Бях с онзи, другия и… ами, той всъщност си замина и ме остави тук, а ти?

Мак бе дошъл дотук, преследвайки Хенри Дандоло, за да вземе от него иконата на Свети Базил, защото му се струваше, че се нуждае точно от това в тази ситуация, за да доведе започнатото до успешен завършек. Когато стигна до първата килия, видя, че Хенри Дандоло е заминал със стария сляп Исак. Той също се готвеше да тръгва, когато някакво предчувствие го накара да погледне в съседната килия. Беше извънредно странно: не му беше в натурата да гледа по килиите. Но този път му се видя много наложително. И го направи. Но как би могъл да каже всичко това на Маргарита?

— И моето е дълга история — подсмихна се той.

— Искаш ли да се измъкнеш оттук?

— Прасетата обичат ли помия? — попита Маргарита, използвайки един израз, употребяван често в онази част на Германия, където тя беше гъсарка.

— Ела, тогава — каза Мак. — Дръж се за мен. Трябва да намеря някого.

Те излязоха от тъмницата и отидоха в лагера. Там цареше объркване и смут. Горяха хиляди факли, които осветяваха бягащи насам-натам хора. Ревяха тръби и повечето хора се придвижваха по посока на градските стени. Изглежда се провеждаше масирана атака.

Мак и Маргарита си проправяха път през тълпата, като също се движеха в тази посока, заедно с повечето хора. Всички бързаха към стените на Константинопол, където изглежда се водеше битка. От битката назад се връщаха окървавени мъже, които имаха нужда от помощ. Много бяха с набучени по тях византийски стрели, които се различаваха от другите по червено-зелените шестоъгълни емблеми, изрисувани по тях и по перата, които бяха по-скоро патешко, отколкото канарено жълти.

Край тях пребягваха други войници, забързани да се включат в битката. По високите бойници не личеше да се води битка. Но долу големите врати, които пазеха Константинопол, се отдръпнаха назад с внезапно дрънчене, отворени от франкски симпатизанти вътре в самия град. Кръстоносците, които бяха на коне, бързо се групираха и препуснаха към отворените врати в брониран строй. Входът беше препречен от гръцки войници и нормани, наети да се бият в армията на града. Те напразно се опитваха да спрат прилива от хора. Но подлуделите кръстоносци ги пометоха, във въздуха проблясваха кратко бойни брадви и боздугани и се чуваха жестоки тъпи удари, когато те постигаха ужасяващия си краен ефект да се ударят в човешко тяло. Група жени бяха докарали до горния край на стената огромен казан с врящо масло. Те надигнаха казана от едната страна и маслото се изля като цвърчащ златен водопад. Франкските воини, попаднали отдолу, запищяха, когато врящото масло се изля върху доспехите им, мина през цепнатините за вратовете и ръцете и ги свари отвътре като истински раци. После жените бяха пометени от цял рояк стрели и ордата на франките отново настъпи неудържимо с бойни викове навътре към града. Сега единствените останали защитници на вътрешните стени бяха малка група турски наемници. Тъмните им и бързи стрели затъмниха небето и зловещото свистене на полета им заглуши всякакви думи. Кръстоносците падаха покосени редица след редица, търкулваха се от конете, заприличали на таралежи от попадналите на място турски стрели. Но после вълната от подлудели франки стигна до редиците на турците. Дребни и леко въоръжени, каквито си бяха, те не можеха да устоят на едрите, космати, небръснати европейци с тяхното тежко въоръжение. Чуваше се чупене на кокали и трошене на черепи и накрая, подлуделите от кръвта франки пробиха редиците на турците и се втурнаха по градските улици.

Мак също тичаше натам, веднага след войниците, повлякъл Маргарита след себе си. Най-накрая забеляза Хенри Дандоло. Старецът стоеше сам, хванал в ръце огромен меч. Той го размахваше тъй диво, че всички наоколо му трябваше да отстъпят назад.

— Заведете ме при тях! — крещеше Дандоло. — Заведете ме при тези гърци!

Мак се втурна напред и като се гмурна под свистящия меч, хвана Дандоло за ръката и каза:

— Хенри! Аз съм, Фауст! Нека аз те заведа!

— А, пратеникът на Зелената брада! — каза Дандоло. — Добре, само ме обърни по посока на врага и ме бутни леко да тръгна.

— Добре — каза Мак и обърна Дандоло с лице към градските стени. И през това време сръчно смъкна от рамото му копринената торбичка, от която бе видял да се подава края на иконата на Свети Базил.

— Пожелавам ви успех, господарю! — извика той след него, а Хенри Дандоло размаха меча си в отговор и се втурна напред в битката, един предшественик на Дон Кихот, ако той изобщо е съществувал някога.

Мак се обърна към Маргарита.

— Е, хайде да се омитаме оттук!

Мак, все така влачейки Маргарита след себе си, се отдалечи от стените на града и се върна обратно в лагера. Търсеше място, където да се скрие. Но със сигурност знаеше, че вече е изпълнил първата си и най-важна задача. Беше направил своя избор, спасявайки иконата на Свети Базил.

Вече беше станало късно. Внезапно падна мрак. Нощта бе захладняла доста. Задуха студен вятър. Разтреперани и измръзнали Мак и Маргарита шляпаха назад през калното бойно поле.

— Къде отиваме? — попита Маргарита.

— Трябва да се срещна с един човек — отвърна Мак, чудейки се къде ли се намира Мефистофел в този момент.

— А знаеш ли къде е?

— Той каза, че ще ме намери сам.

— Защо тогава препускаме така?

— Трябва да се махнем от мястото на битката. Там може да ни убият.

След малко попаднаха на група войници. Не онези, който бяха арестували Фауст предната нощ. Но много приличаха на тях — бяха също така едри, небръснати, космати, с мръсен език и накамарени с оръжие. Те явно бяха участвали в битката и това им личеше, откъдето и да ги погледнеш. Целите бяха омърляни и насинени, а оръжията им — назъбени. Клечаха скупчени около камара дърва и няколко стола, плячкосани от минаваща каруца, и се опитваха да запалят огън. Те удряха ли, удряха парче кремък о парче стомана, но дъждът, заръмял веднага след залез слънце, ставаше все по-силен и усилията им не се увенчаваха с успех.

— Ей, вие! Я спрете за малко! — извика един глас, когато Мак и Маргарита се появиха до тях. — Дали нямате малко сухи дърва в себе си, а?

— Не, не — каза Мак припряно. — Съжалявам, но нямаме нищо такова. Извинете ни приятели, но трябва да вървим.

Войниците се скупчиха около тях. Маргарита усети как нещо се притиска към нея от едната и страна. Тъкмо щеше да зашлеви нахалника и в този миг осъзна, че Мак се опитва да бутне в ръцете й малката торбичка, която бе взел от Хенри Дандоло. Тя я пое и скри в полата си, а войниците сграбчиха Мак. Претърсиха го набързо и се обърнаха към нея. Маргарита, която се боеше, че ще я опипват, бързо им подаде торбичката.

— Аха! — извика един от тях триумфално, изваждайки иконата на Свети Базил отвътре. — Вижте какво има тук!

— Внимавайте с това — извика Мак. — Това е специална света икона.

— И какво може да прави? — попита войникът.

— Чудеса — отвърна му Мак.

— Значи правела чудеса, а? Да видим дали ще може да разпали огъня. Това наистина ще е цяло чудо! — Той чукна кремъка о стоманата. Излитнаха искри и една от тях падна върху лака на нарисуваното лице на иконата. Тя мигновено избухна в пламък.

Войниците се наведоха над нея и се опитаха да я напъхат под останалите дърва. Мак използва възможността да изчезне, а Маргарита го следваше по петите.

Стигнаха до края на гората, опасваща бойното поле. Откъм града, след замлъкването на зловещото свистене на стрелите, долитаха силни вопли. Кръстоносците направо бяха подлудели. В ясния, осветен от луната въздух, започваха да се вият първите кълбета дим. Сякаш историята на Троя се повтаряше изцяло.

Мак отвърна поглед. На около десет метра от него се появи светкавица, която освети висока, зловеща фигура, завита в алено наметало, застанала в живописна поза на края на гората.

— Мефистофел! — извика Мак. — Толкова се радвам, че те виждам! — Той забърза насреща му. — Видя ли какво направих? Избрах решението с иконата.

— Да, видях — каза Мефистофел. — И честно казано, изобщо не съм впечатлен.

— Не си ли? Но това ми се стори най-добрият избор. Когато чух от самия Хенри Дандоло какви са плановете му за бъдещето на Константинопол, разбрах, че не бива да го убивам. А що се отнася до Алексий, така и не стигнах до него, за да го отвлека, дори и да съм искал.

— Глупак! — каза Мефистофел. — Хенри Дандоло те измами. Омразата му към Константинопол е неописуема.

— Но как, по дяволите, бих могъл да го зная? — извика Мак.

— Като разбереш скрития смисъл на думите му — отвърна Мефистофел. — Ако го беше убил, може би щеше да дойде нов, по-добър император, който може би щеше да го спаси от ужасното плячкосване и опожаряване, на които го подлагат в момента кръстоносците.

— Направих, каквото можах — каза унило Мак.

— Всъщност нямам намерение да те укорявам — обясни Мефистофел. — Както казах, не съдим теб лично, а човечеството в твое лице. Направи точно такъв глупав избор, какъвто би направил всеки друг на твое място. Да се опита да спаси една илюзия, отколкото да извърши нещо практично!

— Е, ще се справя по-добре следващия път — каза Мак. — Няма повече да се опитвам да спасявам илюзии, гарантирам ти. Какво следва?

— Второто ти приключение те очаква — каза Мефистофел. — Готов ли си?

— Всъщност бих се изкъпал и бих поспал малко, ако може.

— Ще можеш, когато стигнеш на следващото местоназначение. Отиваш в двора на Хан Кублай.

— И за какво ще ходя там?

— Ще ти обясня като стигнем. Приготви се.

— Почакай! — извика Мак, защото Маргарита го дърпаше за ръкава. — Мога ли да я взема с нас?

Мефистофел погледна Маргарита, като че ли беше готов да откаже, но само сви рамене.

— Ами, да, струва ми се. Хванете се за ръце, затворете очи и чудото ще стане.

Мак и Маргарита направиха както им беше казано. Маргарита също затаи и дъх, защото мразеше прехвърлянето през пространството и времето — от него й се завиваше свят.

Мефистофел махна с ръка и пак се появи познатата струя огън и кълба дим. И те изчезнаха.