Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (88)

Глава 88

Трябваше да се срещнат с останалите пострадали от измамата за голямата прощална вечеря, която Франсоа Рейно щеше да даде в ресторанта „Tetou“ в залива Хуан. Съни беше облякла най-хубавата си рокля — кремава, с щамповани червени, розови и пурпурни цветя, с ниско изрязано деколте във формата на буквата V, стегната в талията с плетен колан, който завършваше с мъниста. Беше обула велурени пурпурни сандали с високи токчета, на устните си бе положила любимото си яркочервено червило „Диор“, а в чантата й бе скрита петдесетдоларовата банкнота, която винаги носеше със себе си за спешни случаи. Все пак, едно момиче никога не знае кога ще има нужда от такси… Вчеса набързо косата си и ето, че бе готова.

Мак си помисли, че е много красива, неговото златно момиче, въпреки двете насинени очи. Обаче имаха работа, която трябваше да свършат преди партито.

Отидоха до мястото, където малко бистро поточе се вливаше в морето точно под вилата. Там нямаше пясъчно заливче, пред тях се разстилаше аквамариненото небе, по-светло, където вълните се разбиваха в брега. Съни знаеше, че Виолет щеше да избере това красиво земно кътче.

Събу сандалите си и като се държаха за ръце, двамата с Мак закрачиха по пътеката. Спряха в края й и загледаха водата. После Съни вдигна нагоре копринените поли на роклята си и влезе във водата.

Накъса писмото на малки късчета и ги пусна да плават в синята вода, за да станат като самата Виолет отново част от природните стихии.

— Хубаво е, нали? — запита тя и погледна Мак.

— Да, бейби — съгласи се той тихо.

По обратния път минаха покрай вилата, в която Съни бе пристигнала сама преди две седмици за една луксозна ваканция, която се бе превърнала в разрешаването на различни загадки. Мястото все още я привличаше.

— Трябва да надникна за последен път — каза.

Мак слезе от колата и отвори портата. Тя проскърца и се залюля на ръждясалите панти. Двамата закрачиха заедно по покритата с чакъл пътека, спряха се да погледнат моравата, обсипана с лайка, празния занемарен басейн и брезите, чиито листа се развяваха на бриза. Щурците пееха в бугенвилиите, а по камъните на терасата изпълзя змия.

Съни потрепери, защото си спомни какво се е случило с Ева. Не изпита нужда да влезе вътре. С това бе свършено.

Масата от ковано желязо и двата стола бяха все още на терасата пред будоара на Виолет, зелените щори бяха спуснати. Една от тях се люлееше леко. Вечерното слънце огряваше празните прозорци.

Нима ароматът, който се долавяше във въздуха, беше на виолетки? А това в прозореца бледа сянка ли беше?

Може би усещаха просто мириса на жасмина. А сянката бе просто фигура, изтъкана от праха и паяжините, отразяващи слънцето. Може би, може би…

— Довиждане, Виолет — прошепна Съни. — Мен ме интересуваше. Наистина.

Върна се при Мак. Затвори портата на „Вилата на Виолет“ за последен път и двамата се върнаха в „Хотела на мечтите“.