Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (13)

Глава 13

Тревожните къси излайвания на Тесоро събудиха Съни. Струваше й се, че кучето лае съвсем до ухото й. През полуспуснатите щори се виждаше небето — в електриковосиния нюанс на ранната привечер. Беше спала часове и бедната Тесоро вероятно вече бе изгубила търпение. Облече набързо къси панталони и тениска, прокара длани през косата си, грабна кучето на ръце и изтича на долния етаж. Не видя никого в коридора и побърза да излезе на алеята, където се блъсна в Пират, който бе вдигнал глава и душеше тревожно въздуха. И, разбира се, зад него вървеше Мак.

— Здравей — казаха те едновременно.

Мак каза:

— Когато се върнах, ти спеше толкова дълбоко, та реших, че ще спиш цяла нощ.

— Тесоро ме събуди. Мисля, че вече я е обхванало отчаяние.

— Не се тревожи, вече я разходих преди половин час.

Съни се сгуши в прегръдките му.

— Това наистина ли сме ние? В Южна Франция? Заедно?

Той се престори, че поглежда зад нея.

— Не виждам никого другиго.

— Тогава ме целуни — каза Съни. И той се подчини.

Все още прегърнати, те се върнаха в хотела, а по пътя Мак й разказа за посещението си в офиса на Ларио.

— Оставих съобщения на всички наши клиенти, пострадали от „международната измама“, и ги поканих на среща утре на закуска в осем часа в Cafe le Senequier в Сен Тропе.

— В осем часа?

— В осем — потвърди категорично Мак. — Не можем да пропуснем нито минутка от престоя си в Сен Тропе.

— Да, предполагам, че е така — каза тя, но звучеше изпълнена със съмнения. — А какво ще стане с „Вилата на Виолет“?

— Трябва да разбера защо Ларио е избрала мястото и дали е имала съучастници. Искам да знам още защо в нея от години не живее никой. Та нали се намира в известен курорт…

Той спря, хвана Съни за раменете и погледна право в очите й.

— Знаеш ли какво, а защо двамата не отидем там сега? Да проверим какво е истинското състояние, в което се намира, да видим дали ще намерим следи, които да ни отведат до Ларио… Само ти и аз, какво ще кажеш?

— А призракът на Виолет?

Той я разтърси леко в опит да й вдъхне малко здрав разум.

— Забрави за думите на стареца. Няма такова нещо на света като призраци, проблемите се създават само от живите. Хора като мадам Ларио.

Съни сведе поглед към тениската и късите си панталони; дори не бе вчесала косата си.

— Не мога да изляза така.

— Защо? Страхуваш се, че Виолет иде се оплаче? — запита Мак, с което я накара да се засмее.

Качиха се в „Пежо“-то и потеглиха по алеята. Двойната дървена порта на „Вилата на Виолет“ беше затворена. Мак слезе и се опита да я отвори, но откри, че се е подула от снощния дъжд и не иска да се подаде на усилията му. Върна се в колата и подкара бавно около нея. Голяма вила като тази трябваше да има и друг вход.

Откри го петдесет метра по-нататък, едва ли не напълно скрит от избуялите храсти и бурени. Зелената боя на тази порта се лющеше, ключалката й бе изработена от желязо и имаше формата на стрела, а от нея висеше счупеният катинар. Веригата му бе прерязана.

Влязоха и се озоваха в градината зад кухнята. Тя беше разделена на квадрати, заградени от ниски живи плетове. Този стил бе типично френски и се наричаше parterre. В някои от лехите все още растяха марули, които вече бяха образували семена; тиквичките бяха завладели почти цялото място и жълтите им цветове скриваха почти напълно дивите ягоди. Покрай едната, огряна от слънцето, стена, бяха засадени праскови и круши, макар сега по тях да нямаше плодове. Около тях бяха лозите, чиито гроздови зърна бяха твърди и зелени и вече накълвани от птиците. Четири тесни чакълести алеи, чиято ширина бе достатъчна само за ръчна количка, водеха към каменен фонтан, намиращ се в центъра им, чиито издълбани в камъка херувими бяха позеленели от мъха, а устата му във формата на лебед бе пресъхнала завинаги.

Внезапно подухна вятър и зашумоля в клоните на дърветата някак рязко и студено, което предизвика ледени тръпки по гърба на Съни. Беше попадала в такива ситуации и преди заедно с Мак, двамата бяха влизали в къщи, които извикваха у нея страх и безпокойство, но тя не обръщаше внимание на предупрежденията и се сещаше за тях едва след като нещастието вече се случеше. А ето, че сега и „Вилата на Виолет“ я правеше нервна. Хвърли поглед на кучетата. За животните се предполагаше, че са барометри на всичко необичайно и зловещо като например неясни ситуации и земетресения, но те, изглежда, не усещаха нищо и подтичваха в тръс пред тях по пътеката, която водеше към вилата.

Слънцето се спускаше бързо зад хоризонта и небето започваше да потъмнява. Съни стисна здраво Мак за ръката.

— Защо винаги се съгласявам да те последвам на лов за диви гъски посред нощ?

— Сега нощта дори не е настъпила. Освен това, съм изгубил електрическото си фенерче.

Разбира се, че ще го изгуби! Съни знаеше, че Мак винаги носи със себе си онова малко нещо, голямо колкото молив, и осветяваше само десетина квадратни сантиметра пред него, а нея оставяше в пълен мрак.

За своя изненада откриха, че вратата на кухнята не е заключена.

Мак я отвори и Пират нетърпеливо се втурна вътре първи, изкачи стъпалата, а после внезапно спря. Съни го изгледа нервно. Дали той нямаше да докаже, че теорията й е вярна? Взе Тесоро на ръце.

— Първо ти — каза на Мак.

Той пристъпи вътре и включи осветлението. И каза замислено:

— Сега се питам защо, след като нищо друго тук не функционира, електричеството все още работи?

— Мястото е също така газифицирано — предложи му още информация Съни, напълно доброволно. — Приготвяхме си кафе на котлона.

Всичко бе такова, каквото го бяха оставили: измитите чашки от кафето бяха подредени на дървения сушилник; столовете бяха отдръпнати в безпорядък встрани от масата. Защо, тогава, Съни имаше обезпокоителното чувство, че нещо е различно и не както трябва? Огледа се отново, още по-тревожно и внимателно. Не можеше да каже какво точно, но нещо силно я тревожеше. Мак вече се изкачваше по стълбите, които водеха към стаята в кулата, заемана от Нейт Мастерсън. Тя забърза след него.

Кръглата стая беше замислена така, че да прилича на каюта. Имаше кръгли прозорчета, подобни на люкове, голям l’oeil du boeuf, по-голям кръгъл прозорец над леглото, от който се виждаше морето. Стаята бе семпла, с желязно легло, боядисано в бяло, и шкафчета, боядисани в същия цвят, изработени така, че да се вместят в извивките на светлосините стени.

Слязоха отново долу и огледаха голямата всекидневна, която водеше към терасата в задната част на къщата. Мебелите бяха покрити с дебел слой прах и само трите полилея „Мурано“, обикновено избирани от жените заради розовия кристал, блестяха от живот.

Напълно неочаквано, къщата, чиито щори бяха спуснати, сякаш изтръгна всичкия въздух от гърдите на Съни. Клаустрофобията заплашваше да я връхлети. Изтича бързо навън и застана на двора, със скръстени на гърди ръце, вдишвайки жадно свежия морски въздух. „Вилата на Виолет“ й се струваше пълна със загадки и тайни, за които не бе сигурна, че иска да узнае.

— Мак? — извика тя, изведнъж осъзнала, че е сама.

— Тук съм, скъпа — долетя гласът му от вътрешността на къщата.

Тя влезе обратно в преддверието и си спомни как я бе изплашил Нейт, заел бойна стойка и с меч в ръка в горния край на стълбището. Като се замисли сега, се запита къде ли бе мечът. За последен път, преди да тръгнат, го бе видяла на масата в кухнята.

— Мак? — извика отново.

— Тук съм. — Гласът му дойде откъм спалнята.

Съни взе кучето на ръце и запристъпва на пръсти по коридора. Питаше се раздразнено и нервно защо, за Бога, върви на пръсти в абсолютно празна къща.

Вратата към спалнята на Виолет бе отворена. Вътре бе тъмно. Тя извика отново името на Мак, прокара ръка надолу по стената в сляпо търсене на ключа за осветлението. Една лампа светна и Съни подскочи. Не беше дори докоснала ключа. Каза си, че не трябва да бъде толкова глупава и че вероятно това е сторил Мак, който най-вероятно е в банята, и зачака.

Вратата на банята се отвори бавно. Сърцето й биеше така, че чуваше единствено кръвта, която шумеше в ушите й. Каза с треперещ глас:

— Мак? Ти ли си?

Не последва отговор, но тъмната стая отново се изпълни с онзи сладък аромат на цветя. Съни затвори очи, неспособна да помръдне.

— Тук съм, скъпа — каза Мак иззад нея. Тя подскочи. — Отидох да надникна в мазето и те изгубих за минутка.

Тя се облегна на него.

— Не го прави отново.

— Кое?

— Не ме оставяй повече сама в тази къща.

Мак я погледна озадачен.

— Усети ли мириса на цветя?

— Какви цветя. Не виждам такива.

— Не! Не ги ли помирисваш?

Той подуши въздуха.

— Не, скъпа, нищо не усещам. Нито пък ти. Мястото не ти действа добре. Хайде, да вървим.

Спря, за да натисне ключа за осветлението, и усети ясно погледа на Съни върху себе си.

— Мак, кълна се, че не аз включих осветлението — каза. — То се включи само.

— Къщата е стара, да — съгласи се Мак. — И електричеството може да е малко несигурно.

Върнаха се в кухнята. Нещо в нея продължаваше да тревожи Съни, затова тя излезе навън и го изчака на стълбите, като вдишваше с пълни гърди влажния въздух, който миришеше на зеленина и диви ягоди. На живи неща.

Едва когато влязоха в колата и потеглиха обратно към хотела, тя се сети какво в кухнята е предизвикало безпокойството й.

— Пианото — каза.

Мак я погледна.

— Какво за пианото?

— Капакът беше вдигнат. Видях клавишите.

— И?

— Снощи капакът ги покриваше. То стои там, на долния етаж, от доста дълго време. Капакът бе покрит с прах.

— Добре. — Мак й се усмихна и усмивката му сякаш казваше: „И какво от това?“

Съни, гледайки втренчено, каза:

— Никой от нас дори не го докосна.