Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (41)

Глава 41

В „Хотела на мечтите“ Пират слезе по стълбите след Съни и я последва по коридора. Тъжните му кафяви очи говореха, че не е щастливо куче. Съни носеше Тесоро, на която като че ли никъде не позволяваха да отиде на късите си крачета… Но ето, че се наведе да вземе и него на ръце.

— Бедното куче — прошепна и видя как той вдигна едното си ухо в отговор. — Миличкият. Татко не ти обръща внимание, нали? Изостави те вчера и отново тази сутрин? Е, знаеш ли какво, сладкото ми момче, ние двамата ще отидем на едно малко приключение. Заедно.

Пират вдигна и другото си ухо — очевидно се питаше дали думите й означаваха, че ще отидат на разходка.

— Ще оставим Тесоро при малката Лорийн. Ще бъдем само ти и аз. Какво ще кажеш за това, Пират?

Кучето замаха обнадеждено с опашка.

— Първо обаче трябва да задам един въпрос на Каролин. — Съни провери на рецепцията и видя, че на смяна е Рене. Запита се какво ли е станало снощи между Каролин и Джани Валенти.

Кучето я изчака търпеливо, а тя отиде да запита Рене дали хотелът предлага велосипеди под наем.

— Разбира се, че имаме велосипеди, мадам. Но са безплатни. В момента има няколко на паркинга — за онези, които биха искали да ги използват. — Рене се усмихна с широката си лъчезарна усмивка и каза: — Ние сме семеен хотел, мадам, мислим за всичко.

След това Съни отиде на плажа и откри пострадалите от измамата да обядват, без да бързат, настанени до заслонена от чадър маса в бара. Поканиха я да се присъедини към тях.

— Не, благодаря — отговори тя. — Двамата с Пират трябва да проведем наше собствено малко разследване. Питах се, малка Лорийн, дали не би искала да се грижиш за Тесоро вместо мен.

— Разбира се. — Лицето на Лорийн грейна. Не беше виждала, нито чувала, Бертран от онази нощ, в която Лев им бе попречил да се срещнат. Беше му оставила бележка под вратата, но Бертран не бе отговорил. И сега тя се тревожеше. Питаше се дали не е в леговището си и дали не би могла да се измъкне от баща си и да го намери. Нямаше да е лесно, дори ако се престореше, че ще изведе Тесоро на разходка.

Съни й махна за довиждане. Качи се на велосипеда и излезе на шосето пред хотела. Зави надясно, а Пират подтичваше зад нея, куцукайки, изплезил език.

Вилата бе по-близо, отколкото Съни си спомняше, може би защото онази нощ бяха шофирали в бурята. Като стигна до мястото, където й се бе сторило, че вижда мъж, хвърли страхлив поглед към храстите. Разбира се, той вероятно бе проява на въображението й, както и впечатлението й, че „Вилата на Виолет“ пази ревниво тайните си и е обитавана от духа на собственичката си. Но когато бе отишла там с Мак, пак бе усетила нещо странно. И, естествено, оставаше въпросът с лампата в будоара на Виолет, която се бе включила сама. И ароматът, за който бе готова да се обзаложи, че е на виолетки. И мистериозно отворилият се капак на пианото.

Слезе от велосипеда и го подпря на стената до синьо-жълтата табела с надпис „Вилата на Виолет“. Този път портата се отвори лесно. Освободи Пират от каишката и той заподтичва след нея към входната врата, като описваше широки кръгове и душеше избуялата трева.

Отново нервна, Съни се спря нерешително на стъпалата. Правеше точно онова, което Мак й бе забранил — канеше се да се озове в непозната ситуация съвсем сама. Това обаче не бе къщата на Франсоа Рейно, в която бе извършено убийство. А само изоставената вила на Виолет.

Отвори входната врата и отбеляза, че както и когато бяха дошли двамата с Мак, Пират не се втурна пред нея, а се сви в краката й.

Прекрачи прага. Тишината я обгръщаше като невидима стена и оставяше отвън чуруликането на птиците и песента на щурците. Като че ли бе влязла в друг свят.

Хвърли страхлив поглед зад себе си и реши да остави вратата отворена, за да може бързо да излезе, ако се наложи. В същото време уверяваше сама себе си, че подобна необходимост няма да възникне. Днес Нейт Мастерсън не размахваше меч, застанал на върха на стълбището, нямаше и призраци. Но все пак Съни се радваше, че усеща в джоба си тежестта на мобилния телефон, защото той й даваше увереност. Щеше да се обади за помощ, ако се наложеше, макар че, разбира се, такова нещо нямаше да се случи.

Всички щори бяха спуснати. Единствената светлина идваше през отворената входна врата. Нещо се движеше зад нея. Подскочи и видя, че Пират се е спуснал да преследва заек. Усмихна се и отново си каза, че проявява излишна глупост.

Когато кучето се върна при нея, тя отново завърза каишката на врата му, прекоси коридора и влезе в стаята на Виолет. Този път лампата не светна сама, докато тя търсеше ключа за осветлението. Двата еднакви полилея светнаха, но толкова много от крушките бяха изгорели, че стаята пак тънеше в полумрак. Като дърпаше след себе си Пират, който явно не гореше от желание да я последва, Съни вдигна щорите и отвори френските врати.

Чувстваше се така, сякаш бе преминала през изпитание. Остана на мястото си, вдишвайки с пълни гърди свежия въздух. Гледката беше красива — тюркоазното поточе се сливаше с аквамаринено кристалното море. Бризът развяваше тънките муселинени завеси и довяваше онзи натрапчив мирис на цветя. Съни се огледа и видя, че няма такива наоколо — само избуялите храсти бугенвилия, толкова отдавна занемарени, че вече превземаха дори покритата с камъни пътека. Склонът бе покрит е висока до кръста, изпъстрена с лайка, трева, която се навеждаше под поривите на вятъра като сребристозелено море, а листата на високите тополи шумоляха тихо.

Бяла маса от ковано желязо и два стола, с вече олющена на места боя, бяха оставени на терасата. Съни си представи красивата Виолет в пеньоар от шифон, дългата й червена коса завързана със сатенена панделка, да пие сутрешното си кафе от една от онези големи чаши без дръжки, които използваха французите, и може би да планира вечерно парти за гостите си. Възможно е младият й и красив любовник германец да е седял до нея и да са обсъждали музиката за следващия му концерт…

Без да знае какво точно очаква да открие, но с надеждата да усети нещо за Виолет, се върна вътре. Под наслоения десетки години прах и мръсотия се криеше несъмненият уют на стаята, боядисана в гълъбовосиньо. Тя притежаваше ексцентричен чар, какъвто несъмнено имаше и собственичката. Съни провери дали не е останало нещо в празните чекмеджета на бюрото, прокара ръка по прашните лавици и отвори една врата, но само за да види празен гардероб и голямо огледало. Въздъхна и се предаде.

Привлече я огромното легло със сребристи копринени драперии. Изкачи четирите стъпала и се настани върху него. Скръсти ръце на гърди и се загледа в набраната материя над главата си. Прашинките танцуваха в слънчевите лъчи, цареше тишина.

— Къде, о, къде — запита се на глас — жените пазят най-съкровените си писма и документи? Дневника си? Любимите си снимки и спомени?

Отговорът й хрумна неочаквано, като че ли изпратен свише. Под дюшека, разбира се! Класическото тайно място, където през вековете жените крият тайните си, спестяванията си и писмата от любовниците си.

Забрави за стъпалата, спъна се и едва не си счупи крака, но отметна бързо завивките. Втренчи поглед в дюшека. Той не бе съвременен удобен и пружиниращ матрак, а реликва, ушита от плат на райета и с етикет от Париж, на който пишеше, че е напълнен с „истински конски косми“. Съни беше озадачена. Вероятно тежеше цял тон.

Успя да пъхне ръце под него и се опита да го повдигне, но дюшекът не помръдна. Промени положението на тялото си, смъкна рамене надолу и опита отново. Успя да го отмести само на сантиметър. Смръщи вежди и го изгледа гневно. Сигурно щяха да са необходими четирима души да го отместят. Опипа под него и пръстите й се сключиха около малък квадратен предмет. Тъмносиня кадифена кутийка.

— О… мили… боже! — възкликна високо тя.

Отвори се така лесно, като че ли бе използвана едва вчера. Вътре имаше пръстен. Не някое от скъпите бижута на Виолет, а просто малък златен пръстен. На него бе гравиран герб — орел и лисица, предизвикващи се на фона на пъстър щит. В центъра стоеше буквата „М“, изписана калиграфски, вляво бе буквата „В“, а вдясно — „К“. „В“ бе първата буква на Виолет, разбира се, обаче Съни нямаше никаква представа относно значението на „М“ и „К“.

Беше нервна и когато сложи пръстена на пръста си едва ли не очакваше да удари гръм. Обаче нищо не се случи, освен че пръстенът бе прекалено голям дори за средния й пръст.

Питайки се какво друго би могло да е скрито под дюшека, се опита отново да го вдигне. Обаче това бе невъзможно. Виолет със сигурност е имала доста проблеми, ако е искала да скрие нещо тук.

Съни приглади сребристата кувертюра, за да прилегне на мястото си, после, импулсивно, отново се покатери и се излегна върху леглото. Загледа втренчено деликатната материя над главата си. Казваше си, че Виолет вероятно също е лежала така, задавайки си въпросите, които си задават всички жени, когато нещата са наред и когато не са.

Съни затвори очи и се опита да си представи какъв е бил животът на красивата певица, когато е била млада и влюбена и целият свят е бил в краката й. Слънчевата светлина настояваше да влезе и зад затворените й клепачи и образуваше причудливи златисточервени форми… Връщаше се обратно във времето, потъваше в прегръдките на съня… Ароматът на виолетки изпълваше въздуха, упойващ като наркотик. Завесите на леглото прошумоляха нежно.

Съни се стресна и бързо се изправи. Все едно че се бе завърнала от друг свят. Скочи на земята, сграбчи каишката на Пират и затича към вратата. После си спомни, че беше оставила всички щори вдигнати. Трябваше да се върне. Каза си, че не трябва да е толкова глупава и че ароматът на цветя вероятно долита от градината. Втурна се обратно, затвори френската врата, превъртя ключа в ключалката и спусна щората, която покриваше стъклото й.

Сега единствената светлина идваше от покритите с прах полилеи. Една от крушките просветна, после угасна. Ароматът на цветя изпълваше въздуха — тежък, изкусителен…

Съни не знаеше дали тя е влачила Пират, или той — нея, но двамата бяха навън само след секунда. Спряха се, колкото да заключат входната врата.

След това затичаха по покритата с чакъл алея. Тя скочи върху стария велосипед и започна да върти педалите като полудяла. Нямаше търпение да се върне към нормалния всекидневен живот в „Хотела на мечтите“.