Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (76)

Глава 76

Бертран водеше по пътечката, която щеше да ги отведе до „Вилата на Виолет“. Беше се загърнал в камуфлажната пелерина, кучето го следваше по петите, бинокълът подскачаше на гърдите му. Той спираше от време на време, за да погледне важно през него, и Лорийн го изчакваше търпеливо. Момчето хвърли поглед към снишаващото се небе. На хоризонта се бяха събрали облаци и закриваха слънцето. И изказа пред Лорийн, която стъпваше уверено с каубойските си ботуши, надеждата си, че няма да се разрази друга буря.

Този път им бе лесно да излязат от хотела, без да бъдат забелязани. Лев го нямаше, а също и охраната. Всички други се бяха прибрали от плажа и бяха по стаите си, защото слънцето се бе скрило. Задното стълбище и паркингът предлагаха бърз изход и ето, че сега Жълтото куче се наслаждаваше на разходката, бягаше напред, а после се връщаше бързо, за да види дали Бертран е още там.

Като стигнаха до кухненския вход на „Вилата на Виолет“, небето бе електриковосиньо и над земята се бе настанила дълбока тишина. Птиците си бяха намерили подслон, зайците се бяха скрили в дупките си. Дори щурците бяха престанали да пеят.

Бертран отвори портата и стъпи на обраслата с бурени пътека. Лорийн се забави отвън. Съжаляваше, че е предложила да дойдат тук.

— Хайде, малка Лорийн — окуражи я Бертран. Жълтото куче седна на задните си лапи, изплези език и зачака да види какво ще се случи.

— Не мисля, че все още искам да се впусна в това приключение.

— Но сега, след като вече сме тук, трябва да свършим това, за което сме дошли — каза той твърдо. — А и идеята беше твоя, помниш ли?

Лорийн помнеше, разбира се. Сини светкавици прорязаха електриковото небе, тя издаде звук, много подобен на хленч, и затича след Бертран към кухненския вход, минавайки като стрела покрай фонтана с лебедовата глава.

Той затърси ключа в саксията със здравец и отвори вратата. Свали пелерината си и я остави на стъпалата до плажната хавлия на Лорийн.

— Първо ти. — Лорийн не смееше да пристъпи, обаче кучето се спусна напред, ръмжейки.

— Какво има, момче? — извика Бертран. Кучето се върна и седна послушно в краката му. А навън светкавиците проблясваха и трещяха гръмотевици. Кучето изви очи към небето.

— Всичко е наред, Жълто куче, няма от какво да се страхуваш — прошепна Лорийн, макар сърцето й да биеше тежко от страх. Шепнеше, за да не би гласът й да събуди призрака.

— Какво ще правим сега? — запита.

Бертран вече проверяваше в кухненския шкаф, в килера и дори под старото пиано, което стоеше до стената с отворен капак.

— Тук няма нищо. Нека да видим в салона.

Лорийн се сети за огромните и страшни бели форми. Възможно ли бе откраднатите картини да са скрити под покривалата?

Бертран сякаш четеше мислите й.

— Ще трябва да ги повдигнем и да се уверим — предложи той.

Тя и кучето го последваха в салона. Всичко бе, както го бяха оставили след предишното си идване тук, с изключение на една вдигната щора, благодарение на която в стаята проникваше светлина. Бертран реши, че за това се е погрижил старецът, който наглеждаше къщата, и започна безстрашно да повдига покривало след покривало, а кучето завираше муцуната си отдолу и душеше.

— Виждам само мебели — каза той.

Лорийн отново задиша свободно.

— Следва будоарът на Виолет. — Гласът на Бертран бе неочаквано твърд.

Обаче като прекосиха коридора и отвориха вратата, кучето подуши въздуха и се втурна обратно.

— Жълтото куче не иска да влезе — отбеляза Лорийн. Тя също не искаше.

Тайно, Бертран не обвиняваше кучето. В стаята беше тихо и се усещаше нещо тъжно.

— Трябва да влезем — каза възможно най-смело. Обърна се и я погледна. Тя стоеше до кучето и не смееше да направи и крачка напред. — Освен ако не се страхуваш, разбира се — добави той покровителствено.

Обидена от забележката му, Лорийн прекрачи прага. Поредната светкавица освети коридора, но будоарът продължи да тъне в мрак. Тя хвана ръката на Бертран и я стисна силно, а над главите им затрещяха гръмотевици. Кучето зад тях започна да вие зловещо.

Бертран натисна ключа за осветлението. Нищо не се случи. Опита отново. Същият резултат. Напрегна очи да види нещо в мрака. Токът бе угаснал вероятно заради бурята. Знаеше, че трябва да прекоси голямата тъмна стая и да вдигне щорите.

Къщата бе много тиха след грохота на гръмотевиците. Нищо не помръдваше.

— Бертран? — Гласът на Лорийн трепереше.

— Какво? — Неговият също.

— Хайде да се приберем в хотела.

— А наградата?

Лорийн мисли цяла дълга минута.

— Добре — съгласи се.

Хвана го за ръката и двамата закрачиха заедно в мрака, като заобикаляха внимателно огромните тъмни форми на мебелите. Бяха им необходими две изпълнени със страх минути, но накрая стигнаха до френските прозорци. Бертран вдигна щорите и въздъхна от облекчение. След това отвори прозорците. Светлината беше бледа, но поне можеха да виждат.

Чу Лорийн да казва зад него:

— Бертран?

Обърна се. Тя бе с гръб към него, втренчена в стената. Голяма част от гълъбовосивата ламперия се бе завъртяла навътре и разкриваше пространство отзад.

— Тайна стая! — възкликна тя.

— Като във филмите!

Бинокълът на Бертран подскочи на гърдите му, когато той се втурна напред, забравил страха си.

— Ела да погледнем, Лорийн. Само да надникнем!

Двамата загледаха платната, подпрени на стената в тесния отвор зад ламперията.

— Намерихме ги, Бертран — прошепна Лорийн. — О, Бертран, намерихме ги!

— Така значи, малки копелета! — каза глас зад тях. — И какво ще направите сега?

Джоел Крендлер стоеше там, подпрял се на бастуна със сребърната глава, а на лицето му бе изписана злоба.