Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (35)

Глава 35

Хотел „Париж“, който се намираше на площад „Казино“ в Монте Карло, бе впечатляващо луксозен. Входът, от двете страни на който имаше мраморни колони, водеше във фоайе с висок сводест таван, завършващ с прозорец розетка. На всяка стена висеше по един великолепен гоблен или картина, а ако ли не, я украсяваше стенопис. Върху масите, които бяха истински антики, имаше лампи с абажури от коприна, а дебелите килими заглушаваха шума от високите токчета на Съни, докато двамата с Мак вървяха от рецепцията към асансьора.

Рецепционистът не бе повдигнал учудено вежди, когато бяха казали, че нямат багаж, а просто се бе поклонил учтиво и бе дал ключа за стаята им на пиколото, който сложи торбите с покупките им върху позлатена количка и ги придружи до стаята им — достатъчно високо, че от нея да се разкрива изглед към голямата скала със замъка Грималди, върху чиито стени се развяваха знамена, и към пристанището с частните яхти. По-навътре в морето се виждаше презокеански кораб, който приличаше на плаващ дворец. Сирените му ревяха оглушително, докато плаваше величествено към следващата си спирка.

Останаха, загледани в него, докато не се превърна просто в точица на хоризонта. Мак мислеше за това, колко различно е Монако от дома. Малибу бе място по-диво, в него имаше повече жизненост. Може би заради сърфистите и хората от шоу бизнеса, заради хората, които се разхождаха по плажа с кучетата си, заради хамбургерите и сушито и огромните къщи от стъкло. Малибу бе олицетворение на настоящето, докато Монако представляваше миналото и стотиците години на прогрес по време на управлението на фамилията Грималди.

Банята обаче определено бе съвременна, дори издържана в стила на бъдещето. Бял мрамор и огромна вана, двоен душ и елегантни позлатени аксесоари. Всъщност душът имаше идеалните размери за двама, както скоро откриха.

По-късно, като гледаше Съни, която лежеше на огромното легло, увила мократа си коса в хавлия, с кацнали на носа очила за четене и куп листове в ръка, Мак си помисли, че може би не е успял да направи така, че цялото й внимание да бъде насочено към него.

Отпусна се до нея и прокара пръст по нежните, изсветлели от слънцето, косъмчета на загорялата й ръка.

— Виолет застава между нас — каза.

На Съни обаче наистина й бе интересно онова, което четеше.

— Чуй, това, Мак — каза накрая. — Водещо заглавие гласи: „Виолет триумфира в парижката опера“.

Мак си спомни за Крендлер и наостри уши.

— Обаче Виолет не е била оперна певица — добави Съни. — Тя е била актриса от френския мюзикхол. От дните, когато е имало такъв. Нали знаеш, „Фоли Бержер“, големите сцени. Тук пише, че била кабаретна певица и пеела секси песни, била пищна и бляскава и придавала на сцената атмосфера на интимност, карала всеки един мъж от публиката да вярва, че пее само за него. — Съни погледна Мак и добави: — Просто цитирам.

— Искаш да кажеш, че била нещо като Едит Пиаф.

— О, не. Пиаф била „малкото врабче“ на Париж. Тя била дребна и обикновена на вид, но имала много силен глас. Виолет била висока и с широки рамене, жена от амазонски тип, а сребристата й рокля се спускала по гърдите като в ръцете на любовник.

— Изразявали са се така в онези дни?

Съни хвърли поглед на датата.

— Вестникът е от 1930 година, когато е била на двайсет и седем, пищна и великолепна.

Подаде му снимката, на която се виждаше жена с овално лице, чип нос, пълни устни, невинни, сини като теменуги, очи и красива коса, която падаше върху тези примамливи очи и белите рамене и наполовина скриваше известните й гърди.

— Би могла да играе ролята на Цезаровия дворец, както виждам — вметна Мак.

Съни му подаде друга снимка, направена по време на конните надбягвания в Париж. На нея Виолет бе облечена в елегантен пролетен костюм, който най-вероятно бе от ранните работи на „Шанел“, беше обула боти с високи токчета, които разкриваха дългите й стройни крака. Имаше и трета снимка, на която тя седеше до английски лорд в спортен автомобил. И по-късни снимки, на които тя се виждаше на терасата по пижама, падаща на меки набрани вълни, в компанията на принца на Уелс и мисис Симпсън.

Съни отново се съсредоточи в снимките.

— Това е терасата на вилата й! — възкликна. — Кълна се!

Виждаха се маслинови дръвчета на заден фон и басейнът с мозаечния под отпред, светлите колони, бугенвилии и хибискус и розовите храсти, които едва ли не скриваха цялата вила от погледите. В единия ъгъл на снимката се виждаше слуга в бяла ливрея, застанал почтително, а до него — количка с чаши за мартини и кристална кофичка за изстудяване. Принцът пушеше, а мисис Симпсън гледаше втренчено, без да се усмихва, във фотоапарата със сериозен вид, облечена в тясна бяла рокля с неголямо деколте, тесен черен колан и едри перли. Обаче Виолет се усмихваше широко.

— Май 1937 година. „Домакиня от Ривиерата приема кралски величия.“ Така гласи заглавието, изписано с огромни черни букви.

Съни направи някои бързи изчисления.

— Тогава принц е бил все още Едуард — каза. — Той е абдикирал и се е оженил за мисис Симпсън едва през 1938 г. О, боже, това е било истински успешен удар за Виолет. Британските кралски величия. Не е имало по-важни персони по онова време.

Търкулна се до другия край на леглото и погледна Мак.

— И така, както виждаш, „Вилата на Виолет“ някога е тънела в разкош.

— Жалко, че не е в същото състояние и днес. — Мак не изпитваше абсолютно никакво съжаление към измамника. Нито към Джоел Крендлер, който със сигурност имаше пари да приведе собствеността си в добър вид, дори да я превърне в луксозно местенце. Като „патрон на изкуствата“, както сам се наричаше, можеше поне да направи вилата паметник на някогашната френска звезда, както Съни цитира от вестниците. Но ето, че Съни отново бе облегнала гръб на възглавниците и бе погълната от някаква друга история.

Прегледа набързо поредната статия. Познаваше кога журналистите лъжат, но този материал тук не бе от онези, които предизвикваха недоверието й. Написаното бе истина. Хвърли на Мак поглед, който казваше „няма да повярваш“, и започна да чете на глас от броя на „Сънди Телеграф“, вестника, издаван в Ница, от септември 1995 година.

„Сънди Телеграф“

Ница, септември 1995

„Има малък хълм в околностите на Сен Тропе, покрит с борове, чиито аромат изпълва въздуха така, както този на виното — съдовете, в които се съхранява. Преди доста време, в спокойствието и тишината на падащия здрач, от този хълм долитали смях и музика и радвали ушите на онези, които пиели шампанско на борда на частните яхти като прелюдия към обилната вечеря, поднасяна там. Или може би към храната, която понякога хапвали на брега в някое от обикновените ресторантчета, които са в изобилие в градчето, което не толкова отдавна било рибарско селце. Това място привличало всякакви хора на изкуството — художници, писатели, парижки дизайнери. И всички те търсели тук удоволствията на простичкия живот. Някои дори живеели в рибарските къщички и порутените вили, хранели се с прясна риба и пиели от местното вино, което никак не било лошо.

«Има нещо в Сен Тропе, споделяли щастливо един с друг. Да, има нещо в Сен Тропе.»

И тогава тук дошла Виолет, току-що върнала се от последното си европейско турне. И се влюбила в Сен Тропе и в зеления хълм. И най-вероятно още и в пианиста, който по-късно я придружавал по време на турнетата й и за когото казвали, че е истинската й любов, млад и русокос германец, чието име обаче се е изгубило през годините. Но то нямало значение. Красивата Виолет била известна с навика да скача от мъж на мъж. «Като пеперуда по цветя», казвала тя и се засмивала с гърления си смях, който обещавал много. А онези, които били с нея, потвърждавали, че той давал дори още повече.

Красотата й на горда амазонка и кариерата й на певица й осигурили малкото състояние, необходимо, за да свие гнездо във «Вилата на Виолет», но впоследствие то се увеличавало все повече и повече и включвало не само пари, но и бижутата и къщите, които й подарявали нейните любовници, няколко от които били членове на благородното съсловие и поне един от тях бил член на кралско семейство. (Диамантената тиара, която той подарил на Виолет, била продадена преди двайсет години на голям търг в Женева за огромна сума дори за съвременните стандарти.) Наричали я «трофея на Виолет», но нейната стойност била всъщност доста по-голяма. Виолет обичала искрено и дълбоко своя «крал», макар да твърдяла, според клюките, че не бил добър любовник.

Вилата, която тя построила на върха на хълма и която имала изглед към морето, била обикновена, квадратна и много приличала на рибарските къщички, които се трупали около пристанището. Обаче «Вилата на Виолет» имала още арки и вътрешни дворове и покрив от розови плочки с малка кула в центъра. И, разбира се, огромни прозорци, защото Виолет (за която се говорело, че е от беден произход и дори, че е сираче, израснало в неизвестен приют, макар че историята така и не била доказана) обожавала светлината и топлината. Нейното жилище трябвало да предлага и двете. И гостоприемство, разбира се. В нейната къща не трябвало да има сенки.

И съвсем доскоро, както разказват още хората от Ница и околностите, макар вече много стари, но спомнящи си с любов за вилата на Виолет, в дългите и слънчеви летни дни там сервирали обяда и вечерята до лазурносиния басейн, а сервитьорите били облечени в колосани бели сака. А вечерните питиета се пиели на прохладната тераса, откъдето се виждали склонът и морето, което блестяло в цветовете на залеза. Те си спомняли с удоволствие и нощите, когато храната била сервирана под клоните на маслиновите дървета, където били накацали птички и ги удостоявали с трелите си.

Помнели и Коко Шанел, която се отбивала тук, и писателката Колет, която пишела историите си, настанила се в сянката на някой ъгъл. Говорели още и за художника Пол Синяк, който пресъздавал така красноречиво върху платното познатия им пейзаж, както и за гостуванията на английския принц и любимата му, когато всичко тук трябвало да бъде с такова качество, чеда отговаря на вкуса и положението на развълнуваните гости, които не били свикнали на каквато и да е небрежност.

Твърдели, че и Едит Пиаф е идвала тук, както и Кавалиер и Жозефин Бейкър с всичките й деца от различни раси. Тук идвали още президенти и генерали, които били предани приятели на красивата Виолет, а тя, въпреки че можела да се хвали с познанствата си, никога не говорела за тях.

А после в Европа избухнала войната. И стигнала дори до Ривиерата. Виолет избягала и се скрила в Париж. Живеела там, но често се връщала и в любимата си вила. Продължавала да се качва на сцената, да пее, макар вече и за нацистите, окупирали Париж, каквато била съдбата и на някои други нейни съвременнички. Говорело се, че като Коко Шанел, тя имала нов любовник, немец, но дори и да е било така, тя никога не го довела във вилата си. Всъщност никой вече не й гостувал тук.

После, в края на войната, когато съюзниците освободили Париж, Виолет била арестувана и обвинена в предателство. Тя криела лицето си от репортерите, срамувала се. Обаче неочаквано и без за това да се говори нашироко, била освободена. Новите й «врагове», които някога били нейни приятели, твърдели, че това е било възможно, защото познавала хора с влияние. Тя знаела неща, които те не искали да се разчуят, и купили мълчанието й, като й дали свободата. Била ли е красивата Виолет предателка? Изнудвала ли е някого? Била ли е жената, която е използвала властта си над другите за своя изгода?

Обвинения така и не били повдигнати, нямало никакви доказателства и Виолет се върнала във вилата си. Жената, която някога имала всичко и светът бил в краката й, живеела съвсем сама, ако не се броят многото бездомни, приютени от нея, котки, които хранела и обичала като децата, от които била лишена.

И тогава, един ден в началото на лятото, тя изведнъж вече не била там. Просто изчезнала и не оставила нищо след себе си, с изключение на вилата, построена на любимото й място в света, и обожаваните от нея котки. В завещанието й пишело да продадат бижутата й и да плащат на жена от селото, за да идва да ги храни всеки ден и да се грижи за тях.

Виждате ли, единственото, което Виолет предлагала в изобилие през целия си живот, било любов. Обичала приятелите си, животните, живота. Може би раздавала така свободно любов, защото била лишена от нея в детството си. И имало много хора, които й били благодарни за любовта тогава и си спомняли с тъга за нея. Защото сега тази любов е само спомен.

Ако Виолет види вилата днес, няма да я познае. Изоставена от десетилетия, необичана вече и необитаема, тя се издига като паметник на загадката, която представлява изчезването й преди толкова много години. И на постоянната мълва, че е обитавана от дух.

«Чий?», може би ще запитате. На Виолет, разбира се.“