Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (75)

Глава 75

Беше един от най-добрите дни, които Били помнеше от дълго време насам. Дъщеря му отново се усмихваше.

Влезе в Сен Тропе с двете деца и трите кучета на задната седалка — бяха взели на разходка със себе си не само Жълтото куче, но също така Тесоро и Пират.

Откриха козметичен салон за кучета, обаче жената там хвърли само един поглед на Жълтото куче и поклати глава.

— Сигурно е пълно с бълхи — оплака се.

— И аз съм готов да се обзаложа, че е така — съгласи се Били. — Отървете го от тях, защото ще напълни целия хотел.

Оставиха кучето на грижите на жената, препаратите против инсектициди и ножиците и тръгнаха по улицата. Малко по-нататък откриха кафе-бар, където сервираха палачинки. Лорийн каза, че започва да свиква с вкуса им и ги харесва дори без кленов сироп. След това се отбиха в бутика за кучешки аксесоари, откъдето преди това бяха купили каишката, обсипана с рубини, за Тесоро. И Били позволи на Бертран да избере яка и каишка за Жълтото куче. Купиха още две купи за храна и вода, четка и кучешко легло, подплатено и покрито с плюш, по което имаше изрисувани кученца, в случай, както се пошегува Били, че Жълтото куче не си го познае; две торби кучешка храна, кокали за дъвчене и играчка, която пискаше, когато я стиснеш.

— Пират и Тесоро ще му завидят — предупреди ги Лорийн и те избраха играчки и за тях.

След това взеха кучетата от козметичния салон. Били отбеляза, че миришат така, сякаш са били обилно полети с женски парфюм, затова ги заведоха на дълга разходка по плажа. И те замирисаха много по-добре, след като вятърът отнесе остротата на парфюма. Бертран обаче все още не бе сигурен за жълтата панделка на главата на Жълтото куче. Лорийн каза, че е очарователна, и той реши да я остави.

Нито едно от децата не бе споменало сцената от миналата нощ и Били въздъхна от облекчение. Вероятно въобще не мислеха за това или пък не бяха прозрели отвъд привидното — мъж, който просто се държеше лошо с Белинда.

След това децата погълнаха по пица „Маргарита“ в малко заведение с френски прозорци, които гледаха към тясна уличка, докато Били пиеше бира „Стела Артоа“ и се учудваше какво количество храна могат да изгълтат мършави деца като Бертран. Може би като кучето, което бе взел под крилото си, той системно гладуваше. А и къде бе майка му все пак?

— Какво ще правите вие двамата сега? — запита, докато шофираше обратно към хотела.

— Нищо. — Лорийн се размърда неспокойно на седалката. Тесоро, която, разбира се, се бе настанила в скута й, подаде глава през прозореца и подуши топлия въздух.

Били бе подпрял ръка на отворения прозорец. Той също се наслаждаваше на слънцето, много по-нежно от непоносимата тексаска жега. Питаше се къде ли е Белинда и какво прави. Надяваше се, че ще е в безопасност.

— Може би скоро ще можем да отидем на гости на Белинда — предложи.

— Страхотно! — Лорийн се прозина. Денят бе дълъг, а и бяха прекалили с храната. Скоро и двамата с Бертран щяха да задрямат.

Като се върнаха в хотела, Били реши, че на дневен ред е почивката в леглото. Не беше осъзнал колко е уморен след предната нощ, в която бе спал много малко, защото се тревожеше за Белинда. Зарадва се да види децата, удобно настанени в стаите им, защото така щеше да е свободен да си легне. Струваше му се, че може да спи непробудно цяла седмица.

Лорийн не спеше. Тревожеше се за Бертран. Знаеше, че в пансиона няма да му позволят да задържи кучето. Бертран просто трябваше да получи наградата, но за да стане това, се налагаше да намерят откраднатите картини. Бяха казали на вълшебника Рейно, че са скрити във „Вилата на Виолет“. Странно, но тя бе убедена, че са там. Трябваше да са там, нали?

Ако имаше достатъчно място, Лорийн щеше да крачи из малката стая, но при тези й размери можеше да направи само три крачки в едната посока, а после — и в другата. Знаеше, че не може да бездейства! Реши да събуди Бертран и двамата да отидат до „Вилата на Виолет“, за да проверят още веднъж. Дори това да означаваше да повдигнат белите калъфи на мебелите и да надникнат под тях. При тази мисъл потрепери.

Погледна през прозореца. Бе прекалено рано за вечеря и всичко бе спокойно. По небето плаваха облаци и приглушаваха слънчевата светлина. Облече оранжевата си рокличка от тюл и обу каубойските ботуши, после се запита дали постъпваше правилно. Дали не трябваше да облече дрехи, с които нямаше да бие на очи? Нещо, подобно на пелерината на Бертран… О, и този път щеше да му напомни да вземе бинокъла, за да могат да шпионират и наистина да видят дали там няма някой незаконен обитател… Или пък призрак.

Наметна синя плажна хавлия на раменете си — така, ако някой я видеше, щеше да реши, че отива на плаж. После отиде до стаята на Бертран и почука на вратата.

Той отвори и я загледа сънено. Жълтото куче стоеше зад него с блеснали очи. Лорийн си помисли, че изглеждаше като съвсем различно куче… След това реши, че може би Бертран бе прав и панделката бе прекалено женствена.

Свали я и каза:

— Хайде, Бертран. Трябва да отидем отново във „Вилата на Виолет“, за да открием картините.

Не се наложи да обяснява повече. Бертран разбираше, че се налага. Погледна хавлията и ботушите й и взе пелерината и бинокъла си. И кучето, разбира се.

— Да вървим — каза.