Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (61)

Глава 61

Мак също виждаше малката Лорийн за първи път без тюлената й рокличка. Дрехите, с които бе облечена, му приличаха на пижама. И беше мокра. Бертран, който бе само по къси панталони, също бе мокър. Мак се усмихна. Поне не се бяха потопили в студената вода голи.

Но сега и двамата изглеждаха уплашени. Избягваха погледа му и гледаха към Пират, който се забавляваше извънредно много да подхвърля разни хартийки във въздуха.

Мак хвана една от тях. Приглади я с пръсти. Беше банкнота от петстотин евро. Погледна останалите банкноти, разпилени по пясъка като конфети в сватбен ден, после вдигна поглед към двете деца, които го гледаха уплашено в отговор.

— По-добре слезте оттам и ми помогнете да ги съберем. В гласа му се долавяше студена нотка, която ги накара бързо да скочат, да коленичат в пясъка и да започнат да събират парите.

Мак стоеше със скръстени ръце. Изчака да ги съберат и да му ги подадат и каза:

— Чантата също.

Бертран изтича да вземе бялата чанта от скалата, върху която я бе захвърлил Пират. Кучето реши, че това е нова игра, нададе вой и облиза лицето му. Бертран преглътна сълзите си. Плачеше му се, но беше момче, а момчетата не плачат. Поне не често. Остави внимателно чантата до купа пари.

Мак гледаше напрегнатото младо лице и сърцето му омекна. Не знаеше в какво са се забъркали тези две деца, но Бертран бе най-уплашеното момче, което някога бе виждал.

— Добре, станете!

Двете деца го послушаха, изправиха се и изтупаха пясъка от себе си. От носа на Бертран и от тънката плитка на Лорийн капеше вода.

Мак ги хвана за ръцете.

— Елате с мен. — Върнаха се при скалата. — Сега ще седнем тук и ще ми кажете съвсем точно какво става. Да започнем с теб, Бертран.

Бертран преглътна. Погледна Лорийн за подкрепа и тя кимна.

— Кажи му — окуражи го.

— Бях в леговището си — започна Бертран.

Лорийн го погледна изненадана. Мислеше, че се кани да разкаже как са намерили парите, и поясни:

— Бертран има предвид тайното си скривалище, където отива, когато иска да бъде сам. То се намира на малък хълм, който гледа към водата.

— Заспах — продължи Бертран. — Като се събудих, рибарските лодки вече не бяха в морето. Небето бе сиво и разбрах, че зората скоро ще изгрее. Погледнах часовника си. Беше пет часът.

Мак си спомни как Бертран тичаше с широко отворени очи през фоайето на хотела в пет и половина същата сутрин.

— Видял си нещо в открито море — предположи. Със забележката си целеше да улесни нещата за момчето.

Бертран кимна.

— Бърза моторна лодка. Голяма, дълга може би петнайсет метра, черна или много тъмна. И мощна. Двигателят й ме събуди, ръмжеше като звяр.

— Лодка лъв — каза малката Лорийн удивена. Беше присвила колене под брадичката си и ги бе обгърнала с ръце — като че ли се опитваше да стане по-малка и Мак да не забележи присъствието й. Не беше сигурна какво ще се случи, но бягството й се струваше добра идея. Чувстваше се виновна, защото се канеше да открадне парите и да помогне на Бертран да избяга от майка си.

— И после какво? — подкани го Мак, без да откъсва поглед от него.

— Лодката приближи до скалите. Сигналните светлини не светеха. Само лампата в салона. Видях мъж и жена вътре. След това тя изтича на палубата.

Гласът му трепереше, докато разказваше на Мак как е стояла там, а вятърът е развявал косата и дългата й рокля, как мъжът й бе подал нещо и тя го бе прибрала в чантата си.

— „Ето, това е твоят дял от вината“, каза мъжът със смях.

Бертран замълча.

— И после какво, Бертран? — подкани го Мак отново.

— После тя каза, че ще разкаже всичко… Скочи в спасителната лодка и потегли към Сен Тропе.

Бертран постави ръце пред лицето си.

— А голямата лодка потегли след нея. Бързо. Настигна я. Не видях точно какво се случи, но моторната лодка продължи към хоризонта, а от спасителната нямаше нито следа.

Бертран погледна безпомощно Мак.

— Мисля, че той я прегази. Остави я да се удави.

Лорийн изпищя, после покри устата си с длан. Ужасените й сини очи се взираха в Бертран.

— Още не го знаем със сигурност — каза Мак, с което искаше да успокои Бертран. — Успя ли да различиш името на лодката?

Бертран поклати глава.

— Бинокълът ми не бе у мен и не можах да го видя. Беше тъмно.

Мак вдигна подплатената бяла кожена чанта. Той също познаваше логото на „Шанел“. Освен това беше виждал тази чанта и преди.

— Мосю Райли? Ще ме хвърлят ли в затвора сега? — В гласа на Бертран се долавяше примирение. Малката Лорийн постави ръка на рамото му и го стисна, за да го успокои.

Мак каза:

— Никой няма да те изпрати в затвора за това. Не си направил нищо нередно.

— Канехме се да откраднем парите — каза Бертран.

— Но само защото искахме да платим сметката на Бертран за хотела, а и ако имаше парите, нямаше да му се наложи да отиде в пансион. Нито да види жестоката си майка отново.

Лорийн защитаваше приятеля си и Мак одобряваше това. Харесваше тези две странни деца. Но те му бяха поставили задача за разрешаване. Очевидно щеше да му се наложи да отиде в полицията с тяхната история.

Обаче първо трябваше да ги заведе в хотела да се изкъпят и преоблекат и да сподели със Съни какво е научил, преди да предприеме следващата стъпка.

В хотела цареше раздвижване. Двете пикола носеха куфари и помагаха на една старица да слезе от огромен сребрист „Мерцедес“.

Мак постави длани на раменете на децата, за да ги задържи, докато старицата изкачи стъпалата, които водеха към входната врата. Тя беше много стара, лицето й бе силно набраздено от дълбоки бръчки и жълтеникаво на ярката слънчева светлина. Тя изкачи с мъка двете стъпала, а сивото й шалче от шифон се вееше след нея като знаменце на бриза.

Рене излезе иззад рецепцията и целуна старицата и по двете бузи.

— Добре дошла отново, мадам Ларио! — извика. — Лятото не е същото без теб. Добре дошла в „Хотела на мечтите“.