Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (27)

Глава 27

Нейт паркира „Дукати“-то близо до въртележката в des Lices, където ставаше голям пазар всяка сутрин във вторник и събота. На пазара човек можеше да купи почти всичко — имаше всякакви неща за чревоугодниците, по-голямата част от които произведени от местните дребни собственици, както и кашмирени пуловери и ленени дрехи, сандали и фалшиви бижута, панамени шапки и „сувенири от Сен Тропе“. Днес обаче не беше пазарен ден и мястото бе почти безлюдно — само няколко майки, чиито деца се возеха на въртележката, и жена, облечена в клин и червена свободна риза, която водеше за юздата едър черен кон към кафе-бара, към който се бе запътил и той.

Главата го болеше от прекаленото количество червено вино, последвано от немалко чашки бренди, изпити предната нощ в скъпия и изискан бар „Дю Порт“ в компанията на Били Башфорд. Обаче беше готов да плати цената на главоболието, защото се бе забавлявал. Гледаше момичетата и дори бе флиртувал с едно, което май не бе голямо постижение, защото всички момичета в Сен Тропе обичаха да флиртуват. Той обаче смяташе, че нито едно от тях не може да се мери — нито по външност, нито по чар — със Съни Алварес. Все още пазеше като скъп спомен часовете, прекарани насаме с нея във „Вилата на Виолет“, и едва ли не съжаляваше, че ваканцията в нея се бе изпарила като несбъдната мечта, макар и да виждаше, че „Хотелът на мечтите“ е наистина специален и със сигурност предлага много повече удобства.

Свали очилата и шлема и прокара пръсти през черната си коса, докато вървеше към кафе-бара. Забеляза Белинда Лорд, седнала до една от малките маси на терасата. Тя го наблюдаваше. На устните й играеше присмехулна усмивка, която го накара да се почувства неудобно, и той сведе поглед към тялото си, за да провери дали наистина нещо не е наред.

— Е, е, и ако това не е човекът оса. — В гърления глас на Белинда като че ли винаги звучеше весела нотка. — Ела при мен, Нейт, защо пък не?

— Благодаря. — Той придърпа един стол до нейния. Двамата седяха плътно един до друг и гледаха към площада. Листата на чинарите потрепваха при всеки по-силен порив на вятъра, който събаряше салфетките от масата, а сервитьорите, като ругаеха тихичко под нос, се спускаха след тях.

— Препоръчвам ти еспресото — каза Белинда. — И като те гледам, май имаш нужда от него. Обаче първо трябва да опиташ „тайната съставка“.

Нейт повдигна въпросително вежда, обаче Белинда просто направи знак на сервитьора да се приближи до масата им.

— Тя е сигурен лек за онова, което те мъчи.

Когато сервитьорът дойде, Белинда поръча кафе и „Фернет-Бранка“. Когато питието пристигна, побутна малката чашка към Нейт, който я вдигна до носа си и я подуши подозрително. И отдръпна глава назад, изумен.

— Господи!

— О, хайде, бъди голямо момче. Вземи лекарството си.

Носът й се сбръчка, когато се засмя, а леденостудените й сини очи му се подиграваха. С късо подстриганата руса коса, гладката загоряла кожа и дългите крака, разкрити от късите бели панталонки, тя бе олицетворение на жената от Южна Франция.

Нейт отметна глава назад и изпи „лекарството“ си на един дъх.

— Господи! — възкликна отново и се закашля. — Ужасно е!

— Ние всички трябва да изстрадаме греховете си. — Белинда го потупа успокоително по коляното. — И, повярвай ми, след десет минути ще си съвсем нов човек.

Той изгълта на няколко глътки еспресото и поръча второ.

— Иска ми се да беше толкова лесно.

Този път Белинда повдигна вежди.

— Наистина ли?

Нейт сложи очилата си и я гледа сериозно и дълго.

— Дойдох тук да открия кой съм всъщност.

— Хм, грешка, която много хора правят тук, в Южна Франция. Включително и аз самата. Някога.

Нейт зачака Белинда да продължи, обаче тя не го направи. И след малко той каза:

— Къде е Сара?

Белинда нададе стон.

— Сякаш сме сиамски близнаци, Белинда и Сара, новото дуо. — Сви рамене. — Дадох й „Бентли“-то и й казах да се поразходи и да се упражнява за ролята на богата жена.

— Дала си на Сара „Бентли“-то?

Нейт изведнъж си представи Сара, ококорила очи от страх зад кормилото на скъпата кола, да шофира бавно по претъпкания кей Сюфрен, а зад нея — опашка от автомобили и нервни шофьори, които натискат гневно клаксоните.

— Хей, аз вече го блъснах, така че още драскотина или две — какво от това? Макар че, като се замисля, Сара може да се самоубие, ако по него има дори една прашинка.

— Кажи ми как, по-точно, тя ще стане „богата жена“?

— По същия начин като мен — чрез брак.

Нейт не направи никаква забележка, обаче Белинда долови неодобрението му.

— Чуй — каза тя, — дадох достатъчно за парите, които получих. Бях любяща съпруга, възможно най-елегантна и добре поддържана, винаги със съвършен външен вид и готова за забавления в който и да е град на света, макар че понякога, всъщност много пъти, предпочитах да се свия на дивана с хубава книга в ръка и чаша чай. — Гледаше Нейт с присвити очи. — Не очакваше да кажа това, нали?

Нейт сви рамене.

— Не ми харесва идеята жените да преследват мъжете заради парите им.

— Може да ти се стори странно, но всъщност Микел преследваше мен.

Поръча кроасани. Когато пристигнаха, отхапа замислено от единия и задъвка разсеяно.

— Харесвам само крайчетата — каза на Нейт. — Разхищение е, знам, обаче кова желязото, докато е горещо, както казват. Всъщност питам се кой е измислил тази поговорка. Както и да е, скоро ще ми се наложи отново да свикна да бъда бедна и да изяждам целия кроасан.

— Отново бедна? — Нейт също взе кроасан. Главоболието му бе по-слабо и той се чувстваше добре.

— Пред теб седи бивша стилистка от предградията — по онова време се наричахме фризьорки. Сцените от тогавашния ми живот бяха като от онзи стар филм, в който се бяха заели с обучението на Рита. Помниш ли го, с Джули Уолтърс в главната роля? Макар че сега, като се замисля, тя май не беше фризьорка.

— Винаги ли даваш примери от старите филми?

— Хей, няма нищо чудно. Целия си живот прекарах в киното. Аз живеех с тези филми. Там, в киното, получих образованието си. Бях всяка една героиня — от Хубавата жена до Мария Антоанета. — Отново срещна погледа му. — Повярвай ми, Нейт Мастерсън, мога да бъда всяка, която поискаш. Това е част от успеха ми с мъжете.

— Не мислиш кой знае колко добре за себе си, нали?

— Напротив, научила съм цената си. И тя не е равна на теглото ми в злато. Макар че обожавам златото — добави тя с копнеж. Като че ли го виждаше как се изпарява пред очите й.

Направи знак на сервитьора да й донесе бренди и започна да отпива замислено и с поглед, все още прикован в него.

— По-добре ли се чувстваш?

— Изненадващо, но да. Благодарение на теб.

— Трикове на занаята — каза тя. — А ти?

— Какво за мен?

Тя го огледа от главата до петите.

— Кой си ти, Мастерсън? Освен измамника от „Уол стрийт“?

— Аз не съм измамник.

— Те всички са такива. Или пък са играчи от друга класа. Освен това, избягна отговора на въпроса ми.

— Предполагам, че съм, какъвто съм. Достатъчно богат, постигнал успех…

— И самотен.

Погледите им се срещнаха.

— Това също — каза той тихо.

— Казах ти, че хората идват тук, за да открият себе си.

— Грешка, която, както каза, вече си допуснала.

Тя се наведе към него и докосна ръката му.

— Не искам и ти да допуснеш същата грешка, Мастерсън. Знаеш ли, не си много по-различен от Сара. Нито един от двама ви не знае как да получи онова, което иска.

Нейт се засмя.

— Моят проблем е, че всъщност не знам какво искам.

— Тогава е време да открием. — Белинда отново го изгледа критично от главата до петите. — Първото, което трябва да направиш, е да се отървеш от този ужасен екип. Хайде, Мастерсън, отиваме да пазаруваме.

И точно както бе направила със Сара, тя грабна дамската си чанта и двамата с Нейт се запътиха към най-скъпите бутици в Сен Тропе.