Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (68)

Глава 68

Същата сутрин Нейт бе потеглил рано към Бонийо, за да види още веднъж къщата си. Малкълм му бе казал, че ще мине поне месец, докато придобие права над нея, обаче той вече я чувстваше като своя. Щеше да плати в брой, разведеният немец бързаше да получи парите и това бе само в негово предимство. Никога преди не бе изпитвал такова вълнение. Различните видове собственост никога не бяха имали особена стойност за него, макар че според думите на агента по недвижими имоти неговото жилище бе последният писък на модата, желан от всички.

Той не го бе желал, но въпреки това го бе купил и то му вършеше работа. Бе все така семпло, както и в деня, в който се бе нанесъл — два обикновени дивана, голямо легло и огромен телевизор с плосък екран. Нямаше лични снимки, никакви спомени в красиви сребърни рамки, защото Нейт нямаше такива. Липсваха и вази, тъй като никога не купуваше цветя. Едва сега, когато отвори вратата и пристъпи в този старомоден, но уютен свят на селската къща, той се почувства у дома си.

Разхождаше се из къщата си, без да бърза. Провери душовете — всичките работеха. Излезе на терасата на спалнята, за да се порадва на гледката, и дори легна на леглото, за да провери дали ще я вижда и оттам. Да, долината се зеленееше, а над нея се издигаше синята планина.

Харесваше му и банята, белите плочки и черният мозаечен под. Дори огледалото в тъмносивата рамка предлагаше нов поглед към усмихнатото му лице, обикновено сериозно и загрижено, винаги замислено за нещо друго, а не за мига.

А сега се наслаждаваше единствено на мига. Излезе импулсивно на улицата и закрачи към селския площад, където купи огромен букет слънчогледи. Сложи ги в голяма червена ваза, а нея постави на каменния перваз на прозореца, зад който се виждаше зелената шир. Цветовете на Прованс буквално го заслепяваха. Беше като да гледа жива картина от Ван Гог. И най-после разбра какво бе искал да пресъздаде върху платната си художникът.

По-късно отиде до старата мелница, където, за своя изненада, завари Малкълм с престилка на кръста да носи от кухнята пълни чинии и да отнася празните обратно. Изглеждаше забързан и зачервен от усилието.

— Сервитьорката напусна — обясни му Малкълм, закрачил отново към кухнята. — Роджър приготвя ястията и се налага да се справя сам с останалото. — Изгледа преценяващо Нейт от главата до петите. — Не искаш ли да ми помогнеш?

Нейт завърза престилка на кръста си и се сети за Сара, която твърдеше, че е работила като сервитьорка в „Хутърс“. Сара бе загадъчна личност, пазеше живота си в тайна. И вече два пъти го бе изненадвала.

След като пиковият час за обяд премина, Роджър и Малкълм седнаха при него да изпият по чаша вино и да хапнат току-що изпечен хляб и парче първокачествено сирене. Тук се предлагаха два вида сирене — „Сен Марселин“, което имаше синкав оттенък, и деликатното „Delices de Coeur“. Te подхождаха чудесно на местното розе, доста по-тъмно на цвят от онова, сервирано по крайбрежието, с приятен вкус на боровинки.

— Труден ден! — въздъхна дълбоко Малкълм.

— Ще става все по-трудно — каза Роджър. — Лято е, всички вече имат работа и не може да се намери сервитьорка в радиус от петдесет мили. А дори и по-далеч.

— А аз не изглеждам никак добре с престилка на кръста — оплака се Малкълм и потупа коремчето си.

Нейт вече бе свалил своята, макар да нямаше нищо против да им помогне. Радваше се на добрата храна, която приготвяха, както и на доволните клиенти. Обаче, когато казаха, че мислят да добавят ново крило и да разширят бизнеса до хотелче, беше изненадан.

— А някой ден може дори да имаме хотел — добави с надежда Малкълм. — Непретенциозен — просто добър ресторант и стаи над него.

— Нима всеки турист не се надява да открие точно това? — запита Нейт.

— Обзалагам се, че е така — каза Малкълм. — Страхувам се обаче, че трябва да направим ревизия на средствата си, да видим с какво разполагаме. Нито аз, нито Роджър сме добри с пресмятането, едва успяваме да държим счетоводните книги в ред. Понякога съм убеден, че повече влагаме, отколкото придобиваме. Но все пак се справяме.

Усмихна се весело на Нейт, който изведнъж доби замислен вид.

— Аз съм изключително добър с числата — увери го Нейт.

— Защо не ми обясните какво точно сте намислили, а аз ще погледна счетоводството ви и ще ви кажа дали е възможно.

Двамата засияха.

— Никога преди не сме имали съветник! — възкликна Роджър очарован.

Когато по-късно през следобеда Нейт си тръгна, носеше със себе си счетоводните книги и архитектурните планове за допълнителните стаи, които трябваше да се построят над потока, подобно на миниатюрен мост. Идеята бе така очарователна, че на Нейт му се искаше да е част от нея… После осъзна, че всъщност би могъл. Щеше да идва тук често и да обядва в „Мулен дьо Юбер“ (Юбер бе името на първия собственик на мелницата). И по този начин щеше да бъде част от всичко това.