Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
There’s Something About St. Tropez, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Има нещо в Сен Тропе

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2011

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0269-7

История

  1. — Добавяне

Глава 52

Нейт лежеше на пясъка само по хавайски гащета за каране на сърф и се чувстваше като измамник. Не беше сърфист и не беше виждал Хаваите дори отдалече. И независимо как го обличаше Белинда, не бе като тези хора — веселите и безгрижни курортисти, загорелите полуголи жени, мъжете, които държаха под око децата си и тичаха с тях във вълните, докато те крещяха от радост. Завиждаше на тези мъже, които се връщаха при красивите си млади съпруги, целуваха ги нежно по тила и завиваха детето в плажна хавлия, за да го подсушат. Завиждаше им особено силно, когато съпругите им вдигаха глава за по-продължителна и нежна целувка по устните, поставили ръце на загорелите им рамене, по които още проблясваха морски капчици. И почти завиждаше на децата им, винаги неспокойни и предвещаващи проблеми, очакващи с нетърпение следващото приключение.

Разбира се, те бяха просто във ваканция. Нейт знаеше от личен опит, че ничий живот не е съвършен. Обаче за тези хора подобни моменти можеха да компенсират всичко.

За Нейт, въпреки ваканцията на Ривиерата и новите френски дрехи, печената риба и прекрасното розе, животът бе все същият или по-точно, той не можеше да се откъсне от така наречения „реален“ живот. Продължаваше да се събужда всяка сутрин с мисълта, че трябва бързо да скочи от леглото, защото закъснява за офиса, а трябва да бъде победител в гоненето на печалбата. Трябваше да мисли за правенето на пари, а не за Съни Алварес или Белинда Лорд. Или за чуждите съпруги.

Недоволен от себе си, раздразнен, че не може да се освободи от „смъртоносната хватка“ на правенето на пари, отиде в стаята си, взе душ, облече новите къси панталонки, които Белинда го бе убедила да купи, бялата тениска и си обу маратонки. Грабна каската си и слезе долу, изкара „Дукати“-то от паркинга и пое по шосето, което водеше вън от Сен Тропе. Не знаеше накъде се е отправил, но предполагаше, че е към хълмовете.

Спря след три часа. Беше някъде в Прованс, в село на върха на хълм, оградено със стени като средновековен град, прилепнало към скален масив, който бе толкова стръмен, че бе чудно как въобще са прокарали път дотук. Не беше хвърлил поглед на пътните знаци и не знаеше къде е. Просто караше мотора си с пълна газ в желанието да избяга от себе си и от живота си, но без да знае как да направи бягството си успешно. Огледа се.

Намираше се в селце с името Горд, на широк павиран площад, обграден от тесни каменни къщи и малки магазинчета, където продаваха какво ли не — от торбички с лавандула до дървени купи със зехтин и онези весели покривки на жълто-сини карета. Кафе-бар с гръмкото име „Ренесанс“ заемаше единия ъгъл на площада. Собствениците му очевидно имаха добра печалба, защото бе претъпкано — хората се бяха разположили под чадърите, отпиваха от студените си освежаващи напитки, наслаждаваха се на почивката си. Като ги гледаше, Нейт се чудеше, че никой друг, освен него, не изпитваше потребност да се движи, винаги да бъде някъде другаде, да прави нещо друго.

После разбра, че това не е съвсем вярно. Всъщност имаше предвид „да прави онова, което винаги бе правил“. Стоеше там, наслаждаваше се на гледката на долината, която се простираше до безкрая под ярката слънчева светлина, чуваше веселия смях, който долиташе от кафе-бара, гледаше как местните жени разхождат бебетата си в колички, купуват портокали, краставици, грозде и замразена риба, как планират вечерята, която ще поднесат на любимия съпруг, и осъзнаваше, че не е част от всичко това.

Възседна отново „Дукати“-то и потегли с рев през улиците на града. Яркожълтият мотор караше всички глави да се обръщат след него. Пое по път, от двете страни на който растяха разлистени дървета. Тревата се подаваше на туфи от скалите, от които долиташе блеенето на кози и тракането на звънчета. Този скалист пейзаж бе известен във Франция като garrigue. Ревът на мощния двигател, синьото и безоблачно небе над главата му, горещината на слънцето и внезапната неподвижност на въздуха го караха да се чувства така, сякаш е единственият човек на планетата. Беше съвсем сам и, неочаквано дори за самия себе си откри, че се усмихва. За един кратък миг се почувства свободен — непознат на неизвестно място.

Табелата пред него го предупреди, че наближава село Бонийо. Намали скорост, питайки се дали наистина иска да влезе в селото и отново да стане част от „реалния“ живот — от света, към който не принадлежеше. Напомни си, че за него Ню Йорк бе реалният свят. Нейт Мастерсън и „Уол стрийт“ вървяха заедно като кафето и сметаната, като уискито и содата, като жените и мъжете. Усмихна се, изхвърли последната мисъл от главата си и навлезе в селото. Бе имало прекалено много жени в живота на Нейт, но никоя не се бе задържала дълго. Нямаше нито една, с която би решил да сподели живота си. „Признай, каза си, докато оставяше мотора извън населеното място, че си създаден да бъдеш сам.“

Влезе в селото, къщите в което също бяха изградени от камък, както и средновековната стена, която го обграждаше. То също бе прилепнало към скален масив — истинско чудо в строителството, чиято тайна древните майстори очевидно са познавали. Тесни павирани улици; високи сгради, които сякаш се подпираха една в друга; вградени дълбоко в стените прозорци; камък с цвета на скалистата земя. Месарница, пекарница, зарзаватчийница, съвременни кафе-барове и малки бутици, обсипано с череши дърво в двора на хотелчето; църква, която като че ли винаги се е издигала на същото място — още от времето, когато се е зародила вярата на хората в Бога. Железарийница или quincaillerie, както казват французите; табела пред една от къщите, на която пишеше, че тук някога е живял известен художник; и ароматът на нещо вкусно, който долиташе през малкия отворен кухненски прозорец. Изведнъж усетил глад, Нейт затвори очи и подуши въздуха в опит да познае каква е гозбата.

— Daube de boeuf — каза мъжки глас зад него.

Нейт се обърна рязко.

— Вид говеждо задушено — обади се повторно гласът, този път на английски. — Говеждо и зеленчуци в гъст сос, без съмнение приготвен с цяла бутилка първокачествено червено вино. Малко тежък за такъв горещ ден, но съм готов да се обзаложа, че като се прибере вечерта у дома си, съпругът ще е здравата изгладнял.

За секунда, Нейт завидя на този непознат мъж, стопанина на къщата. Кухнята в неговия изискан дом от стомана и бетон никога не бе използвана.

— Благодаря за информацията — каза с усмивка. — Щастливец.

— Така е. Но ако си гладен, мога да ти препоръчам непретенциозно заведение малко по-надолу по склона. „Мелницата Хуберт“. Беше мелница, преди цивилизацията да напредне толкова много тук, в областта Люберон. А сега двама англичани държат ресторант там. — Направи гримаса и му подаде ръка. — Един, от които съм аз. Така че, виждаш, че не мога да съм безучастен.

Нейт се засмя и стисна подадената му ръка.

— Поне си искрен.

Пред него стоеше около шейсетгодишен мъж с крехко телосложение, загорял от слънцето със силно оредяла сива коса и остра сива брада.

— Малкълм Фини — каза мъжът. — Радвам се да се запознаем.

— Нейт Мастерсън. Аз също се радвам. — Нейт го изгледа с любопитство иззад тъмните стъкла. — Знам, че въпросът е глупав, но тук ли живееш?

— Да. Вече цели двайсет години. Не бих живял никъде другаде по света.

— И защо? — Нейт искаше отговор, защото той можеше да му помогне да разбере какво търсят в живота всички други, освен него.

Обаче Малкълм Фини поклати глава.

— Млади човече, щом стоиш тук и ми задаваш този въпрос, очевидно не разбираш. — Поколеба се, погледна Нейт, после каза: — Виж, защо не дойдеш в заведението да хапнеш? Партньорът ми, Роджър, приготвя и други блюда, освен daube de boeuf. Ела с мен и ще ти разкажа всичко, което трябва да се знае за кухнята ни. Или не, по-добре ще бъде да ти покажа. — Усмихна се и разкри едри зъби. — За моя сметка — добави. — За да ти докажа, че не се опитвам да те примамя за обяд в моя ресторант.

Нейт се засмя и двамата си стиснаха отново ръце.

— Съгласен съм, ако аз платя виното.

Последва стария „Ленд Роувър“ на Малкълм Фини по черния път, който свършваше при горичка надолу по склона, сред която се виждаше някогашната мелница, построена до ромолящо поточе. Беше запазено дори колелото. Сградата беше висока за стандартите на Прованс, стабилна, изградена от сивкав камък, очевидно пригодена за изискванията на работата. Сега към нея беше пристроена покрита с тента лоджия, от която се виждаше бентът. Масите бяха покрити с покривки на зелени и бели райета, върху тях бяха подредени бели салфетки. Хора с безгрижен вид, отпиваха от виното си като всички тук, като че ли времето нямаше никакво значение, а утрешният ден щеше без друго да настъпи.

До лоджията, през плъзгащите се прозорци, които в момента бяха отворени, се виждаше трапезарията с нисък таван с гредоред и огромна камина. Нейт си помисли, че мястото изглежда като уютно убежище за студените зимни нощи, когато клиентите могат да се наслаждават на пламъците с чаша шотландско уиски и говеждо задушено.

Отново изпита добре познатото чувство на завист. Малкълм Фини го заведе до маса в ъгъла под тентата и махна с ръка на сервитьорката, приятна жена в синя престилка и шалче в същия цвят, завързано върху тъмните коси. Помоли я да донесе минерална вода „Бадоа“ и бутилка „Вьо Телеграф“.

— Щом ти ще платиш виното, ще опитаме от това със странното име „Телеграф“ — каза на Нейт с широка усмивка. — И, имай ми доверие, то е едно от най-добрите от долината на Рона, което някога ще вкусиш.

Отиде да доведе партньора си, за когото каза, че е в кухнята и приготвя храната.

— Или поне повечето блюда.

Върна се с висок мургав мъж в бяло готварско сако и червени къси панталони, широко телосложение и мустаци. Общо взето, външният му вид бе типичният за Средиземноморието. Оказа се обаче, че е уелсец и че двамата са заедно от двайсет и пет години.

— Не знам как сме се понасяли толкова дълго време — каза Роджър, стисна ръката на Нейт и прие чаша вино.

— Истината е, че нямаше да сме все още приятели, ако не бяхме дошли тук във ваканция и не бяхме открили това местенце — добави Малкълм.

Роджър, с усмивка на устни, вдигна чашата си за тост.

— За нашето приятелство.

Малкълм се обърна към Нейт.

— Това, което някои хора наричат „прехрана“, ни извади от калта. Бяхме в бизнеса с организирането на тържества. Нали знаеш, всичките онези фантастични ордьоври и изящни порции в красиви чинии, стремежът като твоето парти да няма друго.

— След известно време вече си изчерпил идеите си — намеси се Роджър. После добави: — Господи, виното наистина е превъзходно!

Гъстото вино с плодов аромат се стори съвсем обикновено на Нейт в началото, но после небцето му усети онова, което познавачите на божествената напитка обикновено превъзнасят. Да, вкусът му бе наистина превъзходен.

— Това „Дукати“ там твоето ли е? — Роджър кимна по посока на мотора, подпрян в сянката на огромните дървета.

— Току-що го купих — призна Нейт. — Живея в Ню Йорк Сити. Там няма голяма полза от автомобилите.

— С какво се занимаваш?

— Работя на „Уолстрийт“ — отговори Нейт. Не искаше да се впуска в подробности. Беше му наистина приятно да се отпусне, макар и за малко.

Роджър бе помолил сервитьорката да донесе ордьоврите, които се оказаха разнообразни и вкусни. Последва ги печено пиле с малки цели картофчета и пресни зеленчуци от градината, задушени в масло. И зелена салата, поръсена със ситно нарязана оранжева латинка и свежа лавандула.

Нейт виждаше за първи път салата, приготвена от пресни зеленчуци, дъхави подправки и цветя, а виното го изкушаваше да хапне повече от необходимото. Мъж, който владее мощно „Дукати“, трябва да знае съвсем точно какво прави. Замени виното с минерална вода.

Роджър се бе върнал в кухнята и, с което изненада самия себе си, Нейт каза на Малкълм:

— Завиждам ти.

— О? И защо?

— Защото пред мен стои човек, който е намерил точно онова, което иска от живота. Човек, открил свободата.

Малкълм се усмихна.

— Знаеш много добре, че никой не е свободен. Просто животът е такъв. Винаги ни обвързва някаква отговорност, независимо дали е жена, партньор или бизнес. Или дори „Дукати“. — Изгледа преценяващо Нейт. — „Дукати“-то е доста скъпо. Толкова много пари могат да ти струват душата.

— Тогава значи душата ми е роб на проклетото „Дукати“. Платих за него в брой. Обаче ти завиждам за това. — Нейт махна с ръка — жест, който обхвана цялата мелница, сенчестата лоджия, доволните клиенти и дори малкото ято патици, които изведнъж се заклатушкаха из двора на път към езерцето сред дърветата.

— Прилича на картина от филмите на „Дисни“. Такава красота не може да се опише с думи, нали? — каза Малкълм.

— Обаче този живот не е за теб.

— Така ли? И защо?

— Защото си ерген. Зает човек. Това място не понася вътрешното неспокойствие и също като всичко друго, изисква постоянни усилия. Работихме здравата, за да постигнем това, макар и в момента да изглежда като един дълъг ден на удоволствията. Струва ми се, че знам какво би било подходящо за теб.

— Какво искаш да кажеш?

Малкълм го погледна.

— Трябва да те предупредя. Аз съм също така в бизнеса с недвижима собственост.

Нейт кимна, прозрял какво ще последва.

— Добре.

— Имотът се намира в Бонийо — каза Малкълм. — Селска къща. От входната врата се излиза направо на улицата. Пет етажа само с по една стая на етаж, малък вътрешен двор зад къщата, от който се разкрива гледка към цялата долина.

В момента собственик е немец, който е в процес на развод. Къщата е реставрирана и напълно модернизирана — много стара отвън и много съвременна отвътре. Идеалното местенце за ерген.

— За ерген, който живее в Манхатън?

Малкълм сви рамене.

— Много по-добро е от „Дукати“-то, което не може да топли душата ти в студените и самотни зимни вечери.

Нейт си пое дълбоко дъх. Малкълм бе успял по някакъв начин да стигне до същината на нещата. Изпи и последната глътка от превъзходното вино. Щеше да запомни вкуса му завинаги.

— Да отидем да погледнем — каза.