Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (16)

Глава 16

Стаята на Бертран бе малко по-голяма от тази на малката Лорийн, но изглеждаше съвсем различно. Под прозореца имаше сгъваема масичка, а върху нея — лаптоп, както и малко радио с възможност да се прослушват и компактдискове, което проблясваше в лека зеленикава светлина всеки път, когато цифрите на часовника се сменяха. Преди няколко дни камериерката бе оставила върху стола чисти дрехи и те щяха да останат там, докато той не ги използваше след което щяха да бъдат заменени от други, защото Бертран не можеше да бъде обезпокояван от мисли за шкафове и чекмеджета. Имаше дрехи и в стария шкаф от борово дърво не защото той беше спретнат и подреден, а защото така можеше да крие дрехите, с които излизаше късно нощем — там бяха пелерината и старият бинокъл.

Той седеше пред компютъра и тракаше по клавиатурата, както винаги, с два пръста. Записваше информация, която смяташе за важна. Като например събитията, разиграли се във „Вилата на Виолет“ през онази вечер, и странните хора, пристигнали насред бурята.

— „Ездачи в бурята“… — Ниският и гърлен глас на Джим Морисън звучеше почти като шепот. Музиката изпълваше малката стая. — „Ездачи в бурята“…

Бертран беше облечен в обичайните за него прекалено големи къси панталони, завързани все така със старата копринена вратовръзка, която някога принадлежеше на баща му. Бертран не си спомняше да е виждал някога баща си, макар майка му да му бе казала, че бил точно на годинка, когато баща им ги напуснал.

„Но една година е прекалено незначителна възраст, за да помниш нещо, нали?“, беше я запитал Бертран. Майка му бе отговорила само, че било жалко, задето не ги е напуснал по-рано, защото тогава не само Бертран нямало да се тревожи за това, че не го е виждал, а и самата тя.

Бертран бе намерил вратовръзката на дъното на шкафа. И я беше прибрал в чекмеджето, където държеше още малката картонена кутия с дупките, пробити в капака, защото в нея бяха двете гъсеници, които хранеше с листа от латинка, набрани в парка близо до дома му в Сен Клод, съвсем близо до Париж.

Накрая гъсениците все пак умряха, а Бертран дълго време дори не погледна вратовръзката. Докато един ден не успя да открие колана си и тъй като панталоните му непрекъснато се свличаха поради прекалената му мършавост, се наложи да ги завърже с вратовръзката. И, за голяма мъка на майка си, оттогава използваше само нея.

Навън слънцето печеше жарко и изгаряше дори през листата на дърветата, прекосяваше вътрешния двор и влизаше в стаята. Хотелът бе тих и смълчан и той знаеше, че всички са или при басейна, или на плажа. Бертран никога не ходеше нито на едното, нито на другото място. Тялото му бе бяло като алабастър и слънчевите лъчи попадаха върху него също толкова, колкото и ако живееше в Сибир.

Дългата му коса, руса и права, влизаше в очите. Ядосан, той стана, отиде в банята, взе чифт ножици и подряза неравно бретона си. Погледна резултата в огледалото. Сви рамене. Е, поне вече нямаше да влиза в очите му и да го дразни. Намести очилата с рамки от светла пластмаса и с дебели лещи и се върна към работата си. И тогава чу нещо.

Изправи рязко гръб, както седеше на стола. Погледна зад себе си. Ослуша се. Да, чу го отново.

И видя малко черно носле в цепката под вратата. Учуден, отвори вратата и видя мършаво сиво-кафяво куче с три крака и едно око да седи на хълбоците си. Бертран никога не бе виждал толкова грозно псе. И веднага изпита симпатия към него.

Кучето претича в тръс, скочи на леглото и се настани сред разбърканите и смачкани чаршафи. Седеше там и се задъхваше леко, а после постави муцунка между лапите си и доби вид на куче, което се кани да си подремне.

— Пират? Пират? Къде си? — долетя женски глас откъм коридора. Все още застанал до отворената врата, Бертран се замисли. Ето, това бе дилема. Не можеше просто да затвори вратата и да плени кучето. А не можеше и да помоли жената да влезе в стаята му, за да го вземе.

— О, здравей! — Тя стоеше до отворената врата. — Не си ли виждал случайно едно куче? Само с три крака?

Беше жената от „Вилата на Виолет“! Онази, която бе помислил за затворник, а после бе решил, че е дошла там заради важна тайна среща.

— Le chien est ici, madame — призна неохотно.

Съни надникна и видя Пират върху смачканите на топка чаршафи.

— О, толкова съжалявам! — Втурна се вътре и грабна кучето. — Извинявам се заради Пират.

Спря се и огледа внимателно Бертран и й се стори, че видя само щръкнали кости и очила, върху които расте руса коса, която, на всичкото отгоре, изглеждаше така, сякаш е подстригана с косачка за морава.

— Здравей, аз съм Съни — подаде му ръка тя.

Бертран я погледна подозрително иззад очилата. Не говореше с никого, ако имаше избор, но сега нямаше как да продължи да мълчи.

— Бертран Оливие. — Пое дланта й и се поклони леко, изключително официално.

Никога досега Съни не бе срещала дете, което да се покланя при запознанство.

— Хей — каза тя и тази весела сричка прозвуча изпълнена със съчувствие, защото момчето изглеждаше доста нервно.

— Със семейството си ли си отседнал в хотела?

— С майка си — отговори Бертран сковано. Не искаше да се впуска в обяснения за това, че майка му го е изоставила тук и че никой не знае къде е тя. Беше му се обадила само веднъж. Беше в Италия, така му бе казала. А сега той бе изпаднал в паника, защото знаеше, че сметката за хотела не е платена. И какво щеше да стане, ако тя не се върнеше? Дали щяха да го хвърлят в затвора? Обаче нищо от това не бе работа на тази жена.

— Пират те харесва — каза Съни. После, с внезапно вдъхновение и защото усети колко самотно се чувства детето, каза: — Знаеш ли какво, двамата с годеника ми трябва да заминем за Париж за два дни. Ще оставим Пират тук. Помолихме персонала да се грижи за него, има и кучешка колибка в задния двор, но защото Пират те харесва — искам да кажа, защото избра теб… Той сам дойде до вратата ти, нали?

— Точно така — каза Бертран, все още предпазливо.

— Реших, че може би ще искаш да го изведеш на разходка.

Съни го погледна, изпълнена с надежда. Всеки човек знае, че на момчетата и кучетата им е добре заедно.

— Отговорен за него ще бъде персоналът, разбира се — добави тя, защото все пак той бе само дете.

— Разбирам — каза Бертран. — Ще бъда щастлив да заведа Пират на разходка.

Тайно в себе си, той бе очарован и силно развълнуван и мислите му вече препускаха към нощите, в които той и новото му куче ще скитат заедно.

— Ако на Пират му харесва така, може да спи на леглото ми — добави щедро.

Съни се усмихна лъчезарно, макар и все още да се тревожеше малко, защото момчето й се виждаше странно.

— Всичко е добре, тогава — каза тя на френски. — Просто помоли управителя дати даде Пират. По всяко време. Окей?

— Да. — Бертран загледа как тя и кучето се отдалечават по коридора, после затвори вратата и отново седна пред компютъра си.

Когато Съни се върна в тяхната стая, откри, че Мак опакова набързо оскъдния си багаж и гледа, доста нервно, Тесоро.

— Току-що срещнах едно доста странно момче — каза тя.

— Пират се беше сгушил на леглото му и изглеждаше съвсем на мястотото си там. Името на детето е Бертран Оливие. Казах му, че двамата трябва да заминем, и той с радост се съгласи да извежда Пират на разходка.

— Добре — каза Мак.

На вратата се почука. Мак отвори. На прага стоеше малката Лорийн, все още облечена в рокличката от оранжев тюл, с която бе и през деня.

— О, здравей, малка Лорийн — усмихна й се Съни изненадана.

— Здравейте. — Малката Лорийн бе свела поглед към поизносените си балетни пантофки. — Знам, че заминавате за Париж — каза. — И се питах дали няма да бъдете така любезни да ми разрешите да се грижа за Тесоро. — Вдигна поглед и очите й, обикновено лишени от изражение, сега гледаха умолително. — Тя може да спи при мен, в моето легло — побърза да добави.

— О, Лорийн, мисля, че идеята ти е чудесна — каза Съни. — А ти, Мак?

— О, разбира се — каза Мак, но гласът му изразяваше съмнение.

— Сега вече знам, че няма защо да се тревожа за Тесоро — каза Съни с надеждата, че постъпва правилно. — И знам, че тя те харесва, Лорийн, защото видях, че ти позволи да я погалиш.

— Тя знае, че ще се грижа за нея — каза сериозно малката Лорийн. После, като махна с ръка и погледна с обич кучето, тя тръгна по коридора към собствената си стая.

— Мислех, че Били и дъщеря му се канеха да отидат на плажа — каза Мак, докато гледаше след нея.

— А на мен ми се струва, че малката Лорийн все още не е готова нито за плажа, нито за Сен Тропе — каза Съни замислено. — Да се надяваме, че Тесоро ще успее да я развесели поне малко.

Мак въздъхна. Лично той не беше прекалено голям оптимист относно способността на Тесоро да доставя удоволствие на хората.